Продължението на „Дневникът на Бриджет Джоунс“ доказва триумфално таланта на Хелън Филдинг като голяма разказвачка с неповторимо чувство за хумор и самоирония.
Бриджет си е отново същата щура представителка на новия феминизъм, ненаучила нищо – досущ като майка си – от уроците на Съдбата, услужливо поднесени в първата книга. Тя продължава да се ръководи от съветите на приятелките си, почерпани предимно от нашумели книги за самопомощ и самоанализа, но този път вече със Съдбата шега няма…
Хелън Филдинг (1958) е английска писателка, известна най-вече с романите си за Бриджет Джоунс – неомъжена лондончанка, около тридесетте, опитваща се да внесе смисъл в живота и любовта си. Най-популярната книга на Филдинг - „Дневникът на Бриджет Джоунс“, започва да излиза първоначално като анонимна вестникарска колонка в “The Independent”, където Филдинг е работела като журналист. Предвид нарасналия интерес, историята на Бриджет Джоунс бива оформена и издадена като роман една година по-късно - през 1996 година. През 1999 година пък излиза продължението на романа, озаглавено: „Бриджет Джоунс на ръба на разума“. Филмовите версии и на двата романа жънат огромен успех по целия свят.
Освен книгите си за Бриджет Джоунс, Хелън Филдинг издава още два романа – първият й, определян от критиката като неуспешен роман - “Cause Celeb” (1994), и последният, в който се появява новата а ла Бриджет Джоунс героиня - „Оливия Джаулс и развинтеното въображение“ (2003).
С книгите си за Бриджет Джоунс Хелън Филдинг се утвърждава като един от водещите автори на жанра „чиклит“.
Хелън Филдинг – „Бриджет Джоунс на ръба на разума“
27 януари, понеделник
59,5 кг (напълно рутинно тлъстеене), гаджета 1 (ура!), чукане 3 пъти (ура!), калории 2100, калории, изразходвани при чукането, 600, тъй че общо калории 1500 (образцово).
7:15 ч. сутринта. Ура! Край на сушавите години. От четири седмици и пет дни имам функционална връзка със зрял мъж, което доказва, че не съм парий в любовта, както се опасявах преди. Чувствам се прекрасно, приличам на Джемайма Голдсмит или друга сияеща новобрачна, откриваща ракова болница, преди да си свали воала, докато всички наоколо си я представят в леглото с Имран Хан. Оох. Марк Дарси току-що помръдна. Може би ще се събуди и ще ми каже какво мисли за възгледите ми.
7:30 ч. сутринта. Марк Дарси не се събужда. Сетих се, ще стана и ще му приготвя фантастична закуска с наденички, бъркани яйца и гъби, или пък защо не яйца по бенедиктински или флорентински.
7:31 ч. сутринта. В зависимост от това какво всъщност представляват яйцата по бенедиктински или флорентински.
7:32 ч. сутринта. Само дето нямам наденички и гъби.
7:33 ч. сутринта. Нито пък яйца.
7:34 ч. сутринта. А като се замисля - и мляко.
7:35 ч. сутринта. Още не се е събудил. Мммм.
Хубав е. Обичам да Го гледам, като спи. Мн. секси - широки рамене и космати гърди. Не че единствената ми цел е сексът. Интересува ме умът Му. Мммм.
7:37 ч. сутринта. Още не се събужда. Разбирам, че не бива да вдигам шум, но може би ще успея лекичко да Го събудя, като му пращам мисловни сигнали.
7:40 ч. сутринта. Може да вложа... АААААХ!
7:50 ч. сутринта. Марк Дарси седна в леглото като глътнал бастун и кресна: „Бриджет, няма ли да престанеш? По дяволите. Да ме гледаш, докато спя. Иди и си намери друга работа“.
8:45 ч. сутринта. В кафене „Монети“ с капучино, шоколадов кроасан и цигарка. Какво облекчение е да изпушиш една, без да се налага да се криеш и да се правиш на добро момиче. Всъщност присъствието на мъж в къщата носи мн. усложнения, тъй като не можеш да си позволиш да стоиш в банята колкото си искаш, защото е ясно, че някой друг ще закъснее за работа, ще се напикае и т. н. Освен това се дразня, като гледам как Марк вечер спретнато си сгъва долните гащи, което прави обичайното държане на дрехите на купища по пода странно притеснително. Да не говорим, че ще идва и тази вечер, което налага да се отбия в супермаркета преди или след работа. Е, не съм длъжна, но ужасяващата истина е, че ми се иска да го направя по някакъв чудноват, генетично връщащ ме в миналото начин, който не бих могла да споделя с Шарън.
8:50 ч. сутринта. Ммм. Интересно какъв ще е Марк Дарси като баща (баща на отрочето си имам предвид. Не мой. Това би било нездраво, нещо като при Едип)?
8:55 ч. сутринта. Както и да е, не бива да се вманиачавам и да фантазирам.
9 ч. сутринта. Дали Уна и Джефри Алкънбери ще ни разрешат да опънем сватбена шатра на моравата им за приема... Пфу. В кафенето нахлу майка ми, свежа и нахакана, с плисирана пола и ябълковозелен блейзър с лъскави златни копчета, подобна на космонавт, който се изтърсва в Камарата на общините, цвъркащ слуз, и сяда невъзмутимо на първия ред.
- Здрасти, миличка - загука тя. - Тръгнала съм към „Дебънъм“, а знам, че винаги закусваш тук по това време. Реших да се отбия и да разбера кога искаш да ти оправят цветовете. Ооох, май ще пийна едно кафе. Дали затоплят млякото?
- Мамо, казах ти, че не искам да ми оправят цветовете - смотолевих аз, изчервена до ушите, защото хората ни зяпаха. Доближи се намусена сервитьорка с тътрещи се крака.
- Я не се дърпай като магаре на мост. Имаш нужда да се изявиш, а не през цялото време да седиш и да гледаш отстрани с тия твои размазани щуротии. Здравей, скъпа.
Мама премина на бавния, любезен тон в стил „Да се сприятелим със сервитьорката и да станем най-забележителните хора в кафенето, без някаква видима причина“.
- Така. Сега. Да. Видим. Знаеш ли, мисля, че ще поръчам едно кафе. Тази сутрин изпих толкова чаши чай в Графтън Ъндъруд с мъжа ми Колин, че ми се повръща от чай. Но би ли ми затоплила млякото? Не мога да пия кафе със студено мляко. Веднага получавам разстройство. И тогава дъщеря ми Бриджет ще...
Брр. Защо родителите правят това? Защо? Дали е заради отчаяната нужда на възрастните хора от внимание и чувство за значимост, или нашето градско поколение е твърде заето и подозрително към всеки, за да се държи открито и дружелюбно? Спомням си, че в началото, когато дойдох в Лондон, се усмихвах на всички, докато един мъж на ескалатора в метрото не се измастурбира върху гърба на палтото ми.
- Еспресо? Филтър? Кап, полумас или декоф? - сряза я сервитьорката и събра всички чинии от съседната маса, като ме гледаше обвинително, сякаш мама беше моя грешка.
- Кап полумас декоф - прошепнах извинително аз.
- Какво неприветливо момиче, не говори ли английски? - промърмори мама към отдалечаващия се гръб. - Странно се живее тук. Не знаят ли какво се облича сутрин?
Проследих погледа й, отправен към група момичета на съседната маса. Едната чукаше по клавишите на лаптопа си, издокарана във ватенка, фуста и овчи калпак, докато другата се кипреше на обувки с токчета като игли от „Прейда“, къси вълнени чорапки, впити шорти за сърф, дълго до пода палто от кожа на лама и вълнена шапка на бутански овчар с наушници и крещеше в микрофона на телефона за глава със слушалки в ушите: „Той пак ме спипа да пуша трева и ще ми вземе апартамента. А аз му викам: Стига, тате, ебало си мамата“, докато шестгодишната й дъщеря нещастно боцкаше с вилицата си из чинията с пържени картофи.
- Това момиче само ли си говори с такъв език? - полюбопитства мама. - В странен свят живееш. Защо не заживееш като нормалните хора?
- Това са нормалните хора - яростно отговорих аз и кимнах за илюстрация към улицата навън, където за нещастие минаваше монахиня в кафяво расо, която буташе количка с две бебета.
- Ето, затова си объркана.
- Изобщо не съм объркана.
- Объркана си - отсече тя. - Както и да е. Как вървят нещата с Марк?
- Чудно - замечтано отвърнах аз и тя ме стрелна със суров поглед.
- Не правиш онова с него, нали? Да знаеш, че няма да се ожени за теб.
Брр. Бррр. Едва започнах да излизам с мъжа, когото се мъчеше да ми натрапи в продължение на осемнайсет месеца („Синът на Малкълм и Илейн, миличка, разведен, страшно самотен и богат“), и вече имам чувството, че съм на обучение в сухопътни войски по преодоляване на препятствия, катеря се по стени и мрежи, за да й занеса вкъщи голяма сребърна купа, украсена с лък.
- Нали знаеш какво казват след това – не млъкваше тя. - „О, тя е много достъпна.“ Когато Мърл Робъртшо започна да излиза с Пърсивал, майка й каза: „И не забравяй, че оная му работа е само за пикане“.
- Мамо... - запротестирах аз. Все пак е малко прекалено тъкмо тя да ми говори така. Преди по-малко от шест месеца вилнееше околовръст с португалски туроператор с мъжка чантичка.
- О, казах ли ти - прекъсна ме тя, като бързо-бързо смени темата, - двете с Уна заминаваме за Кения.
- Какво! - ревнах аз.
- Заминаваме за Кения! Представи си само! В сърцето на черна Африка!
Умът ми се завъртя като миксер в търсене на възможно обяснение. Мама е станала мисионерка? Мама пак е гледала на видео „Извън Африка“? Мама изведнъж си е припомнила „Родена свободна“ и е решила да развъжда лъвове?
- Да, миличко. Искаме да идем на сафари, да се запознаем с племето масаи, а после да отседнем в хотел на плажа!
Миксерът задържа хода си върху поредица потресаващи образи на застаряващи германки, правещи секс на плажа с местни младежи. Погледнах строго мама.
- Няма да започнеш пак да се сваляш, нали? Татко едва се оправи от оная история с Хулио.
- Божичко, мила! Не разбирам защо изобщо беше тази олелия! Хулио беше просто приятел, все едно че си пишехме писма! Всички имаме нужда от приятели, мило. Дори в най-успешните бракове само един човек просто не е достатъчен – трябват приятели от всички възрасти, раси, религии и племена. Човек трябва да обогатява мисленето си с всякакви...
- Кога заминавате?
- Не знам, това е просто идея. Както и да е, трябва да бягам. Чааооо!
По дяволите. Стана 9:15. Ще закъснея за сутрешната оперативка.
11 ч. сутринта. В телевизия „Пробуди се, Британийо“. Извадих късмет и закъснях само две минути за оперативката, освен това успях да скрия палтото си, като го свих на топка и създадох представата, че съм тук от часове и просто съм била задържана някъде в сградата по неотложна работа. Минах съвсем уверено през отблъскващия открит кабинет, осеян с красноречивите останки на долнопробна дневна телевизия - тук надуваема овца с дупка отзад, там увеличена снимка на Клаудия Шифър с главата на Мадлин Олбрайт, последвана от огромен плакат, провъзгласяващ „ЛЕСБИЙКИ! Вън! Вън! Вън!“ към мястото, където Ричард Финч, пуснал бакенбарди и надянал черни очила „Джарвис Кокър“, грозно натикал могъщите си телеса в ретро костюм за сафари от седемдесетте години, ревеше към събралите се двайсетина души от репортерския екип.
- Хайде, Бриджет с увисналите гащи и големите закъснения - закрещя той, като забеляза пристигането ми. - Не ти плащам да свиваш палта на топки и да се стараеш да изглеждаш невинна, плащам ти да идваш навреме и да раждаш идеи.
Честно ви казвам. Тази ежедневна липса на уважение вече не се търпи.
- Добре, Бриджет! - затътна той. - Мисля за новите жени лейбъристки. Мисля за образи и роли. Искам в студиото Барбара Фолет. Накарай я да разнищи Маргарет Бекет. Информация. Малка черна рокличка. Чорапи. Искам да видя Маргарет да прилича на секс с крака.
Понякога ми се струва, че абсурдът на нещата, които иска от мен Ричард Финч, няма граници. Един ден съм пусната да убеждавам Хариет Харман и Теса Джоуъл да стоят в супермаркет, докато аз питам минаващите купувачи могат ли да познаят коя коя е, друг път трябва да накарам изтъкнат ловец да бяга гол по гори и поля, преследван от глутница злостни лисици. Трябва да си намеря някоя по-смислена работа. Може би милосърдна сестра?
11:03 ч. сутринта. На писалището. Така, най-добре ще е да се обадя в пресцентъра на лейбъристите. Мммм. Все си спомням за чукането. Дано Марк Дарси да не ми се е ядосал истински тази сутрин. Дали е прекалено рано да му звънна в службата?
11:05 ч. сутринта. Да. Както пише в „Как да постигнеш любовта, която искаш?“... или май беше в „Как да запазиш любовта, която искаш?“, смесването на живота на един мъж и на една жена е деликатна работа. Мъжът е ловец, трябва да преследва. Ще изчакам той да се обади. Може би ще е най-добре да прочета вестниците и да понауча нещичко за политиката на новите лейбъристи, в случай че наистина успея да се свържа с Маргарет Бекет... Пфу!
11:15 ч. сутринта. Ричард Финч отново се разкрещя. Спрял се е на темата за лова на лисици вместо за лейбъристките и трябва да направя репортаж на живо от Лестършир. Не бива да изпадам в паника. Аз съм уверена, интелигентна, отговорна и стабилна жена. Чувството ми за самата мен произтича не от светските ми постижения, а извира отвътре. Аз съм уверена, интелигентна... Божичко. Отвратително е. Не ми се излиза в свят, който е кръстоска между хладилник и плувен басейн.
Хелън Филдинг – „Бриджет Джоунс на ръба на разума“
27 януари, понеделник
59,5 кг (напълно рутинно тлъстеене), гаджета 1 (ура!), чукане 3 пъти (ура!), калории 2100, калории, изразходвани при чукането, 600, тъй че общо калории 1500 (образцово).
7:15 ч. сутринта. Ура! Край на сушавите години. От четири седмици и пет дни имам функционална връзка със зрял мъж, което доказва, че не съм парий в любовта, както се опасявах преди. Чувствам се прекрасно, приличам на Джемайма Голдсмит или друга сияеща новобрачна, откриваща ракова болница, преди да си свали воала, докато всички наоколо си я представят в леглото с Имран Хан. Оох. Марк Дарси току-що помръдна. Може би ще се събуди и ще ми каже какво мисли за възгледите ми.
7:30 ч. сутринта. Марк Дарси не се събужда. Сетих се, ще стана и ще му приготвя фантастична закуска с наденички, бъркани яйца и гъби, или пък защо не яйца по бенедиктински или флорентински.
7:31 ч. сутринта. В зависимост от това какво всъщност представляват яйцата по бенедиктински или флорентински.
7:32 ч. сутринта. Само дето нямам наденички и гъби.
7:33 ч. сутринта. Нито пък яйца.
7:34 ч. сутринта. А като се замисля - и мляко.
7:35 ч. сутринта. Още не се е събудил. Мммм.
Хубав е. Обичам да Го гледам, като спи. Мн. секси - широки рамене и космати гърди. Не че единствената ми цел е сексът. Интересува ме умът Му. Мммм.
7:37 ч. сутринта. Още не се събужда. Разбирам, че не бива да вдигам шум, но може би ще успея лекичко да Го събудя, като му пращам мисловни сигнали.
7:40 ч. сутринта. Може да вложа... АААААХ!
7:50 ч. сутринта. Марк Дарси седна в леглото като глътнал бастун и кресна: „Бриджет, няма ли да престанеш? По дяволите. Да ме гледаш, докато спя. Иди и си намери друга работа“.
8:45 ч. сутринта. В кафене „Монети“ с капучино, шоколадов кроасан и цигарка. Какво облекчение е да изпушиш една, без да се налага да се криеш и да се правиш на добро момиче. Всъщност присъствието на мъж в къщата носи мн. усложнения, тъй като не можеш да си позволиш да стоиш в банята колкото си искаш, защото е ясно, че някой друг ще закъснее за работа, ще се напикае и т. н. Освен това се дразня, като гледам как Марк вечер спретнато си сгъва долните гащи, което прави обичайното държане на дрехите на купища по пода странно притеснително. Да не говорим, че ще идва и тази вечер, което налага да се отбия в супермаркета преди или след работа. Е, не съм длъжна, но ужасяващата истина е, че ми се иска да го направя по някакъв чудноват, генетично връщащ ме в миналото начин, който не бих могла да споделя с Шарън.
8:50 ч. сутринта. Ммм. Интересно какъв ще е Марк Дарси като баща (баща на отрочето си имам предвид. Не мой. Това би било нездраво, нещо като при Едип)?
8:55 ч. сутринта. Както и да е, не бива да се вманиачавам и да фантазирам.
9 ч. сутринта. Дали Уна и Джефри Алкънбери ще ни разрешат да опънем сватбена шатра на моравата им за приема... Пфу. В кафенето нахлу майка ми, свежа и нахакана, с плисирана пола и ябълковозелен блейзър с лъскави златни копчета, подобна на космонавт, който се изтърсва в Камарата на общините, цвъркащ слуз, и сяда невъзмутимо на първия ред.
- Здрасти, миличка - загука тя. - Тръгнала съм към „Дебънъм“, а знам, че винаги закусваш тук по това време. Реших да се отбия и да разбера кога искаш да ти оправят цветовете. Ооох, май ще пийна едно кафе. Дали затоплят млякото?
- Мамо, казах ти, че не искам да ми оправят цветовете - смотолевих аз, изчервена до ушите, защото хората ни зяпаха. Доближи се намусена сервитьорка с тътрещи се крака.
- Я не се дърпай като магаре на мост. Имаш нужда да се изявиш, а не през цялото време да седиш и да гледаш отстрани с тия твои размазани щуротии. Здравей, скъпа.
Мама премина на бавния, любезен тон в стил „Да се сприятелим със сервитьорката и да станем най-забележителните хора в кафенето, без някаква видима причина“.
- Така. Сега. Да. Видим. Знаеш ли, мисля, че ще поръчам едно кафе. Тази сутрин изпих толкова чаши чай в Графтън Ъндъруд с мъжа ми Колин, че ми се повръща от чай. Но би ли ми затоплила млякото? Не мога да пия кафе със студено мляко. Веднага получавам разстройство. И тогава дъщеря ми Бриджет ще...
Брр. Защо родителите правят това? Защо? Дали е заради отчаяната нужда на възрастните хора от внимание и чувство за значимост, или нашето градско поколение е твърде заето и подозрително към всеки, за да се държи открито и дружелюбно? Спомням си, че в началото, когато дойдох в Лондон, се усмихвах на всички, докато един мъж на ескалатора в метрото не се измастурбира върху гърба на палтото ми.
- Еспресо? Филтър? Кап, полумас или декоф? - сряза я сервитьорката и събра всички чинии от съседната маса, като ме гледаше обвинително, сякаш мама беше моя грешка.
- Кап полумас декоф - прошепнах извинително аз.
- Какво неприветливо момиче, не говори ли английски? - промърмори мама към отдалечаващия се гръб. - Странно се живее тук. Не знаят ли какво се облича сутрин?
Проследих погледа й, отправен към група момичета на съседната маса. Едната чукаше по клавишите на лаптопа си, издокарана във ватенка, фуста и овчи калпак, докато другата се кипреше на обувки с токчета като игли от „Прейда“, къси вълнени чорапки, впити шорти за сърф, дълго до пода палто от кожа на лама и вълнена шапка на бутански овчар с наушници и крещеше в микрофона на телефона за глава със слушалки в ушите: „Той пак ме спипа да пуша трева и ще ми вземе апартамента. А аз му викам: Стига, тате, ебало си мамата“, докато шестгодишната й дъщеря нещастно боцкаше с вилицата си из чинията с пържени картофи.
- Това момиче само ли си говори с такъв език? - полюбопитства мама. - В странен свят живееш. Защо не заживееш като нормалните хора?
- Това са нормалните хора - яростно отговорих аз и кимнах за илюстрация към улицата навън, където за нещастие минаваше монахиня в кафяво расо, която буташе количка с две бебета.
- Ето, затова си объркана.
- Изобщо не съм объркана.
- Объркана си - отсече тя. - Както и да е. Как вървят нещата с Марк?
- Чудно - замечтано отвърнах аз и тя ме стрелна със суров поглед.
- Не правиш онова с него, нали? Да знаеш, че няма да се ожени за теб.
Брр. Бррр. Едва започнах да излизам с мъжа, когото се мъчеше да ми натрапи в продължение на осемнайсет месеца („Синът на Малкълм и Илейн, миличка, разведен, страшно самотен и богат“), и вече имам чувството, че съм на обучение в сухопътни войски по преодоляване на препятствия, катеря се по стени и мрежи, за да й занеса вкъщи голяма сребърна купа, украсена с лък.
- Нали знаеш какво казват след това – не млъкваше тя. - „О, тя е много достъпна.“ Когато Мърл Робъртшо започна да излиза с Пърсивал, майка й каза: „И не забравяй, че оная му работа е само за пикане“.
- Мамо... - запротестирах аз. Все пак е малко прекалено тъкмо тя да ми говори така. Преди по-малко от шест месеца вилнееше околовръст с португалски туроператор с мъжка чантичка.
- О, казах ли ти - прекъсна ме тя, като бързо-бързо смени темата, - двете с Уна заминаваме за Кения.
- Какво! - ревнах аз.
- Заминаваме за Кения! Представи си само! В сърцето на черна Африка!
Умът ми се завъртя като миксер в търсене на възможно обяснение. Мама е станала мисионерка? Мама пак е гледала на видео „Извън Африка“? Мама изведнъж си е припомнила „Родена свободна“ и е решила да развъжда лъвове?
- Да, миличко. Искаме да идем на сафари, да се запознаем с племето масаи, а после да отседнем в хотел на плажа!
Миксерът задържа хода си върху поредица потресаващи образи на застаряващи германки, правещи секс на плажа с местни младежи. Погледнах строго мама.
- Няма да започнеш пак да се сваляш, нали? Татко едва се оправи от оная история с Хулио.
- Божичко, мила! Не разбирам защо изобщо беше тази олелия! Хулио беше просто приятел, все едно че си пишехме писма! Всички имаме нужда от приятели, мило. Дори в най-успешните бракове само един човек просто не е достатъчен – трябват приятели от всички възрасти, раси, религии и племена. Човек трябва да обогатява мисленето си с всякакви...
- Кога заминавате?
- Не знам, това е просто идея. Както и да е, трябва да бягам. Чааооо!
По дяволите. Стана 9:15. Ще закъснея за сутрешната оперативка.
11 ч. сутринта. В телевизия „Пробуди се, Британийо“. Извадих късмет и закъснях само две минути за оперативката, освен това успях да скрия палтото си, като го свих на топка и създадох представата, че съм тук от часове и просто съм била задържана някъде в сградата по неотложна работа. Минах съвсем уверено през отблъскващия открит кабинет, осеян с красноречивите останки на долнопробна дневна телевизия - тук надуваема овца с дупка отзад, там увеличена снимка на Клаудия Шифър с главата на Мадлин Олбрайт, последвана от огромен плакат, провъзгласяващ „ЛЕСБИЙКИ! Вън! Вън! Вън!“ към мястото, където Ричард Финч, пуснал бакенбарди и надянал черни очила „Джарвис Кокър“, грозно натикал могъщите си телеса в ретро костюм за сафари от седемдесетте години, ревеше към събралите се двайсетина души от репортерския екип.
- Хайде, Бриджет с увисналите гащи и големите закъснения - закрещя той, като забеляза пристигането ми. - Не ти плащам да свиваш палта на топки и да се стараеш да изглеждаш невинна, плащам ти да идваш навреме и да раждаш идеи.
Честно ви казвам. Тази ежедневна липса на уважение вече не се търпи.
- Добре, Бриджет! - затътна той. - Мисля за новите жени лейбъристки. Мисля за образи и роли. Искам в студиото Барбара Фолет. Накарай я да разнищи Маргарет Бекет. Информация. Малка черна рокличка. Чорапи. Искам да видя Маргарет да прилича на секс с крака.
Понякога ми се струва, че абсурдът на нещата, които иска от мен Ричард Финч, няма граници. Един ден съм пусната да убеждавам Хариет Харман и Теса Джоуъл да стоят в супермаркет, докато аз питам минаващите купувачи могат ли да познаят коя коя е, друг път трябва да накарам изтъкнат ловец да бяга гол по гори и поля, преследван от глутница злостни лисици. Трябва да си намеря някоя по-смислена работа. Може би милосърдна сестра?
11:03 ч. сутринта. На писалището. Така, най-добре ще е да се обадя в пресцентъра на лейбъристите. Мммм. Все си спомням за чукането. Дано Марк Дарси да не ми се е ядосал истински тази сутрин. Дали е прекалено рано да му звънна в службата?
11:05 ч. сутринта. Да. Както пише в „Как да постигнеш любовта, която искаш?“... или май беше в „Как да запазиш любовта, която искаш?“, смесването на живота на един мъж и на една жена е деликатна работа. Мъжът е ловец, трябва да преследва. Ще изчакам той да се обади. Може би ще е най-добре да прочета вестниците и да понауча нещичко за политиката на новите лейбъристи, в случай че наистина успея да се свържа с Маргарет Бекет... Пфу!
11:15 ч. сутринта. Ричард Финч отново се разкрещя. Спрял се е на темата за лова на лисици вместо за лейбъристките и трябва да направя репортаж на живо от Лестършир. Не бива да изпадам в паника. Аз съм уверена, интелигентна, отговорна и стабилна жена. Чувството ми за самата мен произтича не от светските ми постижения, а извира отвътре. Аз съм уверена, интелигентна... Божичко. Отвратително е. Не ми се излиза в свят, който е кръстоска между хладилник и плувен басейн.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
