Лятото, в което мама имаше зелени очи
„Лятото, в което мама имаше зелени очи” разказва историята на болна от рак жена и нейния син, полски емигранти в Лондон, които прекарват едно последно лято заедно в малко френско село. Докато очакват смъртта ѝ, те общуват истински за първи път, а натрупаната омраза и чувството за вина се стопяват и бавно преминават в обич. След години, вече известен художник, преживял не една сериозна драма, героят се връща към онова лято и се опитва да осмисли преживяното. А зелените красиви очи на майката свързват спомените му. Силен, разтърсващ, дълбоко поетичен, романът се чете на един дъх и обръща душата на читателя с цяла палитра от чувства: омраза и любов, мъка и просветление, гняв и смирение, осъждане и опрощение. Възторжено приет и от критиката, и от читателите, той е оценяван като „една от сензациите на съвременната европейска литература“.
Като дюля е моята книга – горчива, зная, но без нея зимата би била по-малко цветна. Вземете я вкъщи и я оставете на перваза.
Татяна Цъбуляк
Татяна Цъбуляк е родена през 1978 г. в Кишинев, Република Молдова. Завършила е журналистика в Държавния университет на Молдова. Била е репортер, редактор и водещ на новините в телевизия PRO TV (Кишинев). Живее в Париж, където работи в областта на аудиовизуалните медии. Литературният й дебют е сборникът „Модерни басни“.
За романа „Лятото, в което мама имаше зелени очи“ (2017) е отличена с престижни литературни награди в Република Молдова. За втория си роман – „Стъклената градина“, получава Европейската награда за литература (2019).
Още книги от автора
Стъклената градина
Татяна Цъбуляк – „Лятото, в което мама имаше зелени очи“
Онази сутрин, в която я мразех повече отвсякога, майка ми навърши трийсет и девет години. Беше ниска и дебела, глупава и грозна. Беше най-ненужната майка от всички, които са живели някога. Гледах от прозореца как стои на вратата на училището като просякиня. Бих я убил с половин мисъл. Покрай мене, мълчаливи и изплашени, минаваха родителите. Тъжно сборище на фалшиви перли и евтини вратовръзки, дошли да приберат дефектните си деца, скрити от хорски погледи. Те поне бяха направили усилие да се качат. На майка ми не ѝ пукаше за мене и за факта, че все пак бях завършил някакво училище. Оставих я да се мъчи близо час. Видях как отначало се ядоса и тръгна напред-назад покрай оградата, а после застана на място, готова да заплаче, като човек, когото много са огорчили.
Дори тогава не слязох. Залепих лице на прозореца и продължих да я гледам, докато излязоха всички деца – дори Марс в инвалидния стол, дори сираците, които извън училището ги очакваха само дрогата и затворът.
Джим, най-добрият ми приятел, ми помаха с ръка и ми извика да не се самоубивам през ваканцията. Беше с родителите си, които биха го продали за органи, без да се замислят, ако не се страхуваха от хорското мнение. Майката на Джим, красива и издокарана, се смя дълго, с повдигната брадичка и коса, подредена в прическа на три нива. Засмя се и нашата класна психарка, и даскалът по математика, и директорката – единственият нормален човек в цялото училище. Всъщност, смяхме се всички като на добра шега, защото си беше добра шега. Нямаше смисъл да се преструваме, когато си бяхме само ние.
Пък и в последния учебен ден нашите учители биха се смели на всичко само за да ни видят как си тръгваме. Ако не завинаги, то поне за лятото – време, през което половината от тях биха опитали отново да си намерят друга работа. Някои успяваха и тогава дори следите им се загубваха. Други обаче, с по-малко късмет, бяха принудени да се връщат есен след есен пред същите ужасни ученици, които презираха и от които се страхуваха. Отлепих лицето си от прозореца като използвана ваденка. Най-накрая бях свободен, а в моето бъдеще имаше нещо от тържествеността на украсено с цветя гробище.
Тръгнах бавно надолу по стълбите. На втория етаж спрях до кабинета на психиатърката и написах с ключ на стената КУРВА. Ако ме беше видял някой, щях да кажа, че това е моята благодарност за всичките консултации през годините. Но коридорите бяха пусти като след земетресение. В нашето училище не се задържаха дори микробите.
На партера, като кучешко лайно, стоеше Кало – вторият приятел в моя живот – и пушеше, докато чакаше някаква далечна леля, която трябваше да го вземе за една седмица. Майката на Кало беше заминала за Испания да прави масаж на някакъв руски олигарх – неговото обяснение, разбира се. Освен Кало всички знаеха с какво всъщност се занимава майка му, но мълчаха, защото беше свястно момче. Наистина беше.
Умствено изостанал, но добър.
Попитах го какво ще прави след лелята и преди да тръгнем за Амстердам, а той ми отговори, че няма да прави нищо. Както и всички ние всъщност. Хора, които не представляват нищо, ще правят нищо. През всичките години, докато учех в това училище, никога не съм чул някой съученик да се хвали с ваканция – сякаш всички бяхме не само луди, но и прокажени. Беше достатъчно, че ни се разрешаваше да прекарваме летата си без каишка и намордник. За какво да пропиляваме още една ваканция? Стана ми гадно за Кало, за Джим, за мене. Бяхме човешки отпадъци – някакви полипи и кисти, че и те оперирани, а имахме претенции да сме бъбреци и сърца. Винаги ми е харесвала анатомията. Вероятно ми е наследство от мама, която е трябвало да бъде учителка по биология, но е станала продавачка на гевреци. От баща си не съм взел нищо.
Спрях и изпуших една цигара с него, защото видях, че е оклюмал и си крие очите, после си спомних за по-голямата му сестра, която се беше омъжила в Ирландия за някакъв фермер. Попитах го защо не отиде при нея за седмица, вместо при бабата. Кало ми отговори дръпнато: ще отиде, разбира се, че ще отиде, изпратила му е и лимузината, защото сестра му гори от нетърпение да прекара лятото с „откачалката“. На раздяла го пернах с юмрук по главата и му казах, че ще се видим след две седмици на гарата и да не си харчи всичките пари. Кало ми отговори кратко, че ще бъде там.
Още щом ме видя, мама ми се развика да побързам, защото не била платила за паркинга. Запалих си още една цигара и се качих в колата с нея. „Пак пушиш трева, пак пушиш трева“ – чувах, че си говори сама. Отворих прозореца и се изплюх пред вратата на училището. То започна да се смалява след нас заедно със седемте години от живота ми, които тъпо, като при игра на комар, пропилях в него. Нищо не се беше променило. Мика си оставаше мъртва, а аз все още исках да удрям хора.
2
Освен другите си недостатъци майка ми беше винаги ослепително бяла, сякаш преди лягане сваляше кожата си и цяла нощ я държеше във вана със сметана. По тази кожа нямаше нито една бръчка и нито една луничка. Нямаше мирис, косми или други признаци на нормалност. Понякога се питах дали всъщност не е къс от одушевено тесто.
От подмишниците на мама израстваха две гърди като топки за ръгби, сочещи в различни посоки, а от главата – кукленска коса, обикновено вързана като опашка на
русалка. Тази нейна опашка ме влудяваше, но пък беше любима тема за разговор сред момчетата в училище.
„Разгонена русалка“ ѝ викаха всички и се попикаваха от смях, когато идваше да ме вземе. Баща ми я наричаше „тъпа крава“. Новата му жена – „наденица“. И само аз бях длъжен да ѝ казвам „мама“.
И до днес, когато съм почти толкова стар, колкото беше тя през онова лято, не съм виждал по-зле облечена жена. Дори и през двете години, в които веднага след инцидента живях до едно предприятие за преработка на риба в Северна Франция. Представете си повече от сто грозни жени, които всеки ден се обличат само за да убиват раци, скариди, лангусти и други гадости. Майка ми се обличаше още по-смешно. Беше и по-грозна. Носеше по-кофти панталони, блузи и бельо от цялата фабрика, от работничките и вонящите ракообразни, взети заедно.
Ако можех, за секунда щях да я заменя за която и да е друга майка в света. Дори за алкохоличка, дори за някоя, която би ме налагала всеки ден. Пиянството и побоите щях да понасям само аз, докато грозотата и опашката ѝ на русалка бяха пред погледа на всички. Виждаха ги момчетата в училище. Виждаха ги учителите и хората в квартала. Най-лошото обаче беше, че ги виждаше Джуд.
В някои вечери, когато се прибирахме вкъщи след училище – аз, без дума да продумам през целия път, а тя бърбореща безспир глупости, не можех да я понасям. Идваше ми да я напъхам в пералнята и да включа програма за изваряване на чаршафи. Да я затворя във фризера и да я извадя раздробена. Да разпилея парчетата. В онези моменти, когато в ума ми все още бяха разкривените от смях лица на съучениците ми и сладострастният поглед на Джуд, наслаждаваща се на мръсните им шеги, исках майка ми да е мъртва.
Знаех, че всички ми се подиграват. Че момчетата злословят за мене, когато минавам наблизо, а Джуд ме презира. Че бях едно нищо и че беше по-добре да ида да се удавя или да се обеся, да се застрелям или все едно какво. Защото всичко друго щеше да е по-добро от това, което бях: гнусният продукт на една бяла кожа.
Татяна Цъбуляк – „Лятото, в което мама имаше зелени очи“
Онази сутрин, в която я мразех повече отвсякога, майка ми навърши трийсет и девет години. Беше ниска и дебела, глупава и грозна. Беше най-ненужната майка от всички, които са живели някога. Гледах от прозореца как стои на вратата на училището като просякиня. Бих я убил с половин мисъл. Покрай мене, мълчаливи и изплашени, минаваха родителите. Тъжно сборище на фалшиви перли и евтини вратовръзки, дошли да приберат дефектните си деца, скрити от хорски погледи. Те поне бяха направили усилие да се качат. На майка ми не ѝ пукаше за мене и за факта, че все пак бях завършил някакво училище. Оставих я да се мъчи близо час. Видях как отначало се ядоса и тръгна напред-назад покрай оградата, а после застана на място, готова да заплаче, като човек, когото много са огорчили.
Дори тогава не слязох. Залепих лице на прозореца и продължих да я гледам, докато излязоха всички деца – дори Марс в инвалидния стол, дори сираците, които извън училището ги очакваха само дрогата и затворът.
Джим, най-добрият ми приятел, ми помаха с ръка и ми извика да не се самоубивам през ваканцията. Беше с родителите си, които биха го продали за органи, без да се замислят, ако не се страхуваха от хорското мнение. Майката на Джим, красива и издокарана, се смя дълго, с повдигната брадичка и коса, подредена в прическа на три нива. Засмя се и нашата класна психарка, и даскалът по математика, и директорката – единственият нормален човек в цялото училище. Всъщност, смяхме се всички като на добра шега, защото си беше добра шега. Нямаше смисъл да се преструваме, когато си бяхме само ние.
Пък и в последния учебен ден нашите учители биха се смели на всичко само за да ни видят как си тръгваме. Ако не завинаги, то поне за лятото – време, през което половината от тях биха опитали отново да си намерят друга работа. Някои успяваха и тогава дори следите им се загубваха. Други обаче, с по-малко късмет, бяха принудени да се връщат есен след есен пред същите ужасни ученици, които презираха и от които се страхуваха. Отлепих лицето си от прозореца като използвана ваденка. Най-накрая бях свободен, а в моето бъдеще имаше нещо от тържествеността на украсено с цветя гробище.
Тръгнах бавно надолу по стълбите. На втория етаж спрях до кабинета на психиатърката и написах с ключ на стената КУРВА. Ако ме беше видял някой, щях да кажа, че това е моята благодарност за всичките консултации през годините. Но коридорите бяха пусти като след земетресение. В нашето училище не се задържаха дори микробите.
На партера, като кучешко лайно, стоеше Кало – вторият приятел в моя живот – и пушеше, докато чакаше някаква далечна леля, която трябваше да го вземе за една седмица. Майката на Кало беше заминала за Испания да прави масаж на някакъв руски олигарх – неговото обяснение, разбира се. Освен Кало всички знаеха с какво всъщност се занимава майка му, но мълчаха, защото беше свястно момче. Наистина беше.
Умствено изостанал, но добър.
Попитах го какво ще прави след лелята и преди да тръгнем за Амстердам, а той ми отговори, че няма да прави нищо. Както и всички ние всъщност. Хора, които не представляват нищо, ще правят нищо. През всичките години, докато учех в това училище, никога не съм чул някой съученик да се хвали с ваканция – сякаш всички бяхме не само луди, но и прокажени. Беше достатъчно, че ни се разрешаваше да прекарваме летата си без каишка и намордник. За какво да пропиляваме още една ваканция? Стана ми гадно за Кало, за Джим, за мене. Бяхме човешки отпадъци – някакви полипи и кисти, че и те оперирани, а имахме претенции да сме бъбреци и сърца. Винаги ми е харесвала анатомията. Вероятно ми е наследство от мама, която е трябвало да бъде учителка по биология, но е станала продавачка на гевреци. От баща си не съм взел нищо.
Спрях и изпуших една цигара с него, защото видях, че е оклюмал и си крие очите, после си спомних за по-голямата му сестра, която се беше омъжила в Ирландия за някакъв фермер. Попитах го защо не отиде при нея за седмица, вместо при бабата. Кало ми отговори дръпнато: ще отиде, разбира се, че ще отиде, изпратила му е и лимузината, защото сестра му гори от нетърпение да прекара лятото с „откачалката“. На раздяла го пернах с юмрук по главата и му казах, че ще се видим след две седмици на гарата и да не си харчи всичките пари. Кало ми отговори кратко, че ще бъде там.
Още щом ме видя, мама ми се развика да побързам, защото не била платила за паркинга. Запалих си още една цигара и се качих в колата с нея. „Пак пушиш трева, пак пушиш трева“ – чувах, че си говори сама. Отворих прозореца и се изплюх пред вратата на училището. То започна да се смалява след нас заедно със седемте години от живота ми, които тъпо, като при игра на комар, пропилях в него. Нищо не се беше променило. Мика си оставаше мъртва, а аз все още исках да удрям хора.
2
Освен другите си недостатъци майка ми беше винаги ослепително бяла, сякаш преди лягане сваляше кожата си и цяла нощ я държеше във вана със сметана. По тази кожа нямаше нито една бръчка и нито една луничка. Нямаше мирис, косми или други признаци на нормалност. Понякога се питах дали всъщност не е къс от одушевено тесто.
От подмишниците на мама израстваха две гърди като топки за ръгби, сочещи в различни посоки, а от главата – кукленска коса, обикновено вързана като опашка на
русалка. Тази нейна опашка ме влудяваше, но пък беше любима тема за разговор сред момчетата в училище.
„Разгонена русалка“ ѝ викаха всички и се попикаваха от смях, когато идваше да ме вземе. Баща ми я наричаше „тъпа крава“. Новата му жена – „наденица“. И само аз бях длъжен да ѝ казвам „мама“.
И до днес, когато съм почти толкова стар, колкото беше тя през онова лято, не съм виждал по-зле облечена жена. Дори и през двете години, в които веднага след инцидента живях до едно предприятие за преработка на риба в Северна Франция. Представете си повече от сто грозни жени, които всеки ден се обличат само за да убиват раци, скариди, лангусти и други гадости. Майка ми се обличаше още по-смешно. Беше и по-грозна. Носеше по-кофти панталони, блузи и бельо от цялата фабрика, от работничките и вонящите ракообразни, взети заедно.
Ако можех, за секунда щях да я заменя за която и да е друга майка в света. Дори за алкохоличка, дори за някоя, която би ме налагала всеки ден. Пиянството и побоите щях да понасям само аз, докато грозотата и опашката ѝ на русалка бяха пред погледа на всички. Виждаха ги момчетата в училище. Виждаха ги учителите и хората в квартала. Най-лошото обаче беше, че ги виждаше Джуд.
В някои вечери, когато се прибирахме вкъщи след училище – аз, без дума да продумам през целия път, а тя бърбореща безспир глупости, не можех да я понасям. Идваше ми да я напъхам в пералнята и да включа програма за изваряване на чаршафи. Да я затворя във фризера и да я извадя раздробена. Да разпилея парчетата. В онези моменти, когато в ума ми все още бяха разкривените от смях лица на съучениците ми и сладострастният поглед на Джуд, наслаждаваща се на мръсните им шеги, исках майка ми да е мъртва.
Знаех, че всички ми се подиграват. Че момчетата злословят за мене, когато минавам наблизо, а Джуд ме презира. Че бях едно нищо и че беше по-добре да ида да се удавя или да се обеся, да се застрелям или все едно какво. Защото всичко друго щеше да е по-добро от това, което бях: гнусният продукт на една бяла кожа.
