Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете
Юли 1960-а. В спокойния пристан на вила „Финка Вихия“ край Хавана Ърнест Хемингуей все по-трудно пише. Изпаднал в творческо безсилие, уморен, изтормозен, потиснат, заминава за Испания с намерение да завърши книгата си за бикоборските игри. Но здравето му е разклатено, завръщането в Куба е невъзможно и той се прибира в САЩ. След една година, изпълнена със страдания и блянове по Куба, и няколко мъчителни престоя в психиатрична клиника животът на нобеловия лауреат приключва драматично в Кечъм, Айдахо.
„Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете“ (заглавието е цитат от „Старецът и морето“) е роман за тиранията на безвъзвратно изтичащото време, за ролята на писателя и силата на литературата. Жерар дьо Кортанс въвежда читателя в интимния свят и терзанията на твореца, общуващ със своите герои, извайващ всяка фраза, всяка дума, в драмата на един различен от легендата Ърнест Хемингуей – объркан, раним и тласнат към самоубийство.
Жерар Дьо Кортанс
Жерар дьо Кортанс (р. 1948 г.) е френски романист, есеист, преводач, драматург и литературен критик. Автор е на повече от 90 книги, сред които романизирани биографии на изявени творци. Произведенията му са преведени на 25 езика. Удостоен е с престижни литературни награди. Носител на титлите кавалер на Почетния легион и командор на Ордена на изкуствата и литературата.
Жерар дьо Кортанс – „Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете“
Последните дни на Ърнест Хемингуей
В памет на Пол Остър
„Нашата тайна…“
Какво остава от един живот в неговия край? Лятна нощ в Италия, две-три ноти от една мелодия, споделена усмивка, страница от книга, няколко стиха, една призната грешка, едно угризение?
Ърнест Хемингуей
Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете.
Ърнест Хемингуей
12 юли 1960
– Блекдог! Блекдог!
Ърнест обичаше да става рано, към пет и половина-шест часа, събуждаше го светлината на зазоряване. Този навик му беше останал от юношеските години, когато тръгваше с баща си на лов или за риба. Сега, вече зрял мъж – шейсетата година от живота му отиваше към своя край, той обичаше този отрязък безвремие преди работния ден, преди да се хвърли в буйните води на литературното творчество. Кратък момент, който си беше само негов. Това беше моментът, в който току-що бе изплувал от мрака на дълбокия сън, пощаден от неприятните последици на сериозно препиване след добре свършена работа от подсъзнанието, изтласкало на заден план присъствието на романните герои, макар да беше ясно, че те отново щяха да нахлуят и да обсебят мислите му, щом напълно се разсъни. В противен случай той изоставяше сериозната работа и се заемаше с кореспонденцията си, занимание лежерно и хигиенично, което даваше възможност за споделяне на клюки, на шеги и дори на загрижени съвети. Беше вечерял мидена супа и пържена кехлибарена риба, овкусена с марината от сладки лимони, всичко това щедро полято с ром Бакарди.
Беше се почувствал безкрайно щастлив. Трябва да се признае, че по това време на годината в Куба – el terrible mes de julio – беше много горещо, пасатите все още не духаха и всеки следобед валеше из ведро. Затова човек, който можеше да се задоволи с лека вечеря и да стане рано сутрин, се чувстваше в рая. Това блаженство можеше да продължи още известно време. Денят ухаеше на роса и бор. Лек бриз пронизваше всичко и през прозорците, останали широко отворени през цялата нощ, в стаята нахлуваше свежест, изпълнена с обещанията на утрото.
Над трийсет години вече той живееше между Северния атлантически океан и Карибско море. Беше пристигнал през 1928 г. в Кий Уест, забутана дупка на бутлегери и производители на фалшиви кубински пури. Следвайки възторжените съвети на своя приятел Дос Пасос, почти десет години по-късно, в годината, в която се ожени за последната си съпруга Мери Уелш, той се реши да купи в Сан Франсиско де Паула, селце на петнайсетина километра югоизточно от Хавана, Финка Вихия – ферма, носеща това име заради наблюдателната кула, издигната някога от испанците. В имението нямаше нито вентилатор, нито климатик, но пък имаше красив басейн с тюркоазена вода и гора от мангови и авокадови дръвчета, кралски палми с белезникави стволове и една цейба, свещеното дърво при вуду ритуалите, чиято гладка кора приличаше на слонска кожа.
– Блекдог, дявол те взел! Освен да насочваш дивеча, за нищо друго не те бива! Къде ли пак си се заврял?
Прав, с отпуснати ръце, по къси панталони и свободно падаща бяла риза, със старите кожени сандали на краката той наблюдаваше през прозореца танца на клоните под напора на вятъра. Нямаше смисъл да продължи да го вика, Блекдог нямаше да дойде.
– Проклето псе!
Прибра се в стаята си с високия таван, цялата в бяло. Помещението всъщност беше спалня-кабинет. Край едната стена беше разположена широка маса, която никога не се използваше за писане и беше отрупана с изрезки от вестници, сувенири, талисмани – фигурка на жираф от дървени мъниста, малка метална костенурка, умалени модели на джипове и локомотиви, механична мечка, маймуна, облечена като пиколо и размахваща чинели, стари броеве списания; на срещуположната страна беше скромното му легло, което почти не се виждаше от купчините писма върху него, някои от които никога нямаше да бъдат отворени. Върху библиотеката, вдясно от леглото, бе поставено дървено писалище, върху което той записваше с молив хрумвания, моменти на самонаблюдение, описания и размишления, които намираха място в книгите му; там лежеше и голям къс медна руда, който играеше ролята на преспапие, щом задуха източният вятър. Окаченият на стената голям лист амбалажен картон, на който бяха отбелязани задачите за деня, показваше твърде ограничения им брой през последните месеци… Столът беше сгъваем, платнен, от тези, които модните нюйоркски специалисти по интериорен дизайн бяха заимствали от италианските войски в Африка. Върху същата тази библиотека беше поставена и старата портативна машина Royal, на която пишеше диалозите, след като беше работил над тях на глас; именно към нея се упъти сега.
Това беше утринният му ритуал: да стане рано, да усети натрапливия мирис на билките и декоративните растения, ушите му да се изпълнят с безбройните звуци на кресливите птици, да се разтъпче по жълтите плочки на терасата, да се върне в привидния безпорядък на стаята и да застане пред пишещата машина. Но тази сутрин всичко беше различно. Първо, защото все още не беше успял да съкрати обема на статията си за коридата, предназначена за Life Magazine. Това изискване на редакцията го дразнеше. Защо трябваше да се съобразява с някакви писарушки, които нищо не разбираха от литература? Това, което е написано, е написано. Какво е това упорство да се натика в кутия за обувки нещо, което не би се побрало и в камион? Освен това писателят има абсолютно право сам да решава какво ще публикува, още повече че той многократно бе изтъквал в не едно интервю, че неговият най-добър приятел е кошчето за хартия. Един писател знае кое е добро за него, никой не може да решава вместо него!
Но това, което най-много го беше притеснило, бяха изстрелите, идващи откъм дворния портал, и последвалият лай, който приличаше по-скоро на скимтене. Ами ако се е случило нещо с Блекдог? Миг преди да постави пръсти върху клавишите на машината, усети някакво присъствие зад гърба си. Втурна се към стойката за пушки точно под биволската глава, окачена между стаята и гостната, и сграбчи своя „Спрингфийлд 30-06“, старата пехотна пушка, чиято цивилна версия беше сред най-популярните ловни карабини в Северна Америка.
– Стой! Кой е там? – извика и насочи оръжието към въображаемия посетител. – Кой си ти? Има ли някого?
Появи се мъж, на главата с класическо борсалино от мек сив филц, опасано с черна лента над широката периферия; беше облечен в тренчкот, подобен на носените от британските войници през Първата световна война. Мъжът имаше високо чело, остър поглед, типично ирландски устни, квадратна брадичка, а под шапката се виждаше буйна къдрава и дълга коса.
– Какво правите тук?
Мъжът свали шапката, съблече шлифера и внимателно го постави на облегалката на сгъваемия стол.
– Не ме ли познахте?
– Не – отговори Ърнест, като продължаваше да държи оръжието си насочено към посетителя, който изобщо не изглеждаше притеснен от това.
– Предупреждавам, че пушката е заредена.
– Не се съмнявам. Но малко нюх, търсете, търсете...
– Да не съм куче?
– Много сте докачлив! Знам прекрасно, че не сте Блекдог.
– Виждали ли сте Блекдог?
– Не.
– Каква е тази история?
– Оставете този спрингфийлд и ще ви отговоря…
Ърнест поомекна. Мъж, който разбира от огнестрелно оръжие, не може да бъде съвсем лош…
Жерар дьо Кортанс – „Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете“
Последните дни на Ърнест Хемингуей
В памет на Пол Остър
„Нашата тайна…“
Какво остава от един живот в неговия край? Лятна нощ в Италия, две-три ноти от една мелодия, споделена усмивка, страница от книга, няколко стиха, една призната грешка, едно угризение?
Ърнест Хемингуей
Той вече не сънуваше бури, нито жени, нито забележителни случки, големи риби, побоища или борби, нито пък жена си. Сега в сънищата си виждаше само местности и лъвове по плажовете.
Ърнест Хемингуей
12 юли 1960
– Блекдог! Блекдог!
Ърнест обичаше да става рано, към пет и половина-шест часа, събуждаше го светлината на зазоряване. Този навик му беше останал от юношеските години, когато тръгваше с баща си на лов или за риба. Сега, вече зрял мъж – шейсетата година от живота му отиваше към своя край, той обичаше този отрязък безвремие преди работния ден, преди да се хвърли в буйните води на литературното творчество. Кратък момент, който си беше само негов. Това беше моментът, в който току-що бе изплувал от мрака на дълбокия сън, пощаден от неприятните последици на сериозно препиване след добре свършена работа от подсъзнанието, изтласкало на заден план присъствието на романните герои, макар да беше ясно, че те отново щяха да нахлуят и да обсебят мислите му, щом напълно се разсъни. В противен случай той изоставяше сериозната работа и се заемаше с кореспонденцията си, занимание лежерно и хигиенично, което даваше възможност за споделяне на клюки, на шеги и дори на загрижени съвети. Беше вечерял мидена супа и пържена кехлибарена риба, овкусена с марината от сладки лимони, всичко това щедро полято с ром Бакарди.
Беше се почувствал безкрайно щастлив. Трябва да се признае, че по това време на годината в Куба – el terrible mes de julio – беше много горещо, пасатите все още не духаха и всеки следобед валеше из ведро. Затова човек, който можеше да се задоволи с лека вечеря и да стане рано сутрин, се чувстваше в рая. Това блаженство можеше да продължи още известно време. Денят ухаеше на роса и бор. Лек бриз пронизваше всичко и през прозорците, останали широко отворени през цялата нощ, в стаята нахлуваше свежест, изпълнена с обещанията на утрото.
Над трийсет години вече той живееше между Северния атлантически океан и Карибско море. Беше пристигнал през 1928 г. в Кий Уест, забутана дупка на бутлегери и производители на фалшиви кубински пури. Следвайки възторжените съвети на своя приятел Дос Пасос, почти десет години по-късно, в годината, в която се ожени за последната си съпруга Мери Уелш, той се реши да купи в Сан Франсиско де Паула, селце на петнайсетина километра югоизточно от Хавана, Финка Вихия – ферма, носеща това име заради наблюдателната кула, издигната някога от испанците. В имението нямаше нито вентилатор, нито климатик, но пък имаше красив басейн с тюркоазена вода и гора от мангови и авокадови дръвчета, кралски палми с белезникави стволове и една цейба, свещеното дърво при вуду ритуалите, чиято гладка кора приличаше на слонска кожа.
– Блекдог, дявол те взел! Освен да насочваш дивеча, за нищо друго не те бива! Къде ли пак си се заврял?
Прав, с отпуснати ръце, по къси панталони и свободно падаща бяла риза, със старите кожени сандали на краката той наблюдаваше през прозореца танца на клоните под напора на вятъра. Нямаше смисъл да продължи да го вика, Блекдог нямаше да дойде.
– Проклето псе!
Прибра се в стаята си с високия таван, цялата в бяло. Помещението всъщност беше спалня-кабинет. Край едната стена беше разположена широка маса, която никога не се използваше за писане и беше отрупана с изрезки от вестници, сувенири, талисмани – фигурка на жираф от дървени мъниста, малка метална костенурка, умалени модели на джипове и локомотиви, механична мечка, маймуна, облечена като пиколо и размахваща чинели, стари броеве списания; на срещуположната страна беше скромното му легло, което почти не се виждаше от купчините писма върху него, някои от които никога нямаше да бъдат отворени. Върху библиотеката, вдясно от леглото, бе поставено дървено писалище, върху което той записваше с молив хрумвания, моменти на самонаблюдение, описания и размишления, които намираха място в книгите му; там лежеше и голям къс медна руда, който играеше ролята на преспапие, щом задуха източният вятър. Окаченият на стената голям лист амбалажен картон, на който бяха отбелязани задачите за деня, показваше твърде ограничения им брой през последните месеци… Столът беше сгъваем, платнен, от тези, които модните нюйоркски специалисти по интериорен дизайн бяха заимствали от италианските войски в Африка. Върху същата тази библиотека беше поставена и старата портативна машина Royal, на която пишеше диалозите, след като беше работил над тях на глас; именно към нея се упъти сега.
Това беше утринният му ритуал: да стане рано, да усети натрапливия мирис на билките и декоративните растения, ушите му да се изпълнят с безбройните звуци на кресливите птици, да се разтъпче по жълтите плочки на терасата, да се върне в привидния безпорядък на стаята и да застане пред пишещата машина. Но тази сутрин всичко беше различно. Първо, защото все още не беше успял да съкрати обема на статията си за коридата, предназначена за Life Magazine. Това изискване на редакцията го дразнеше. Защо трябваше да се съобразява с някакви писарушки, които нищо не разбираха от литература? Това, което е написано, е написано. Какво е това упорство да се натика в кутия за обувки нещо, което не би се побрало и в камион? Освен това писателят има абсолютно право сам да решава какво ще публикува, още повече че той многократно бе изтъквал в не едно интервю, че неговият най-добър приятел е кошчето за хартия. Един писател знае кое е добро за него, никой не може да решава вместо него!
Но това, което най-много го беше притеснило, бяха изстрелите, идващи откъм дворния портал, и последвалият лай, който приличаше по-скоро на скимтене. Ами ако се е случило нещо с Блекдог? Миг преди да постави пръсти върху клавишите на машината, усети някакво присъствие зад гърба си. Втурна се към стойката за пушки точно под биволската глава, окачена между стаята и гостната, и сграбчи своя „Спрингфийлд 30-06“, старата пехотна пушка, чиято цивилна версия беше сред най-популярните ловни карабини в Северна Америка.
– Стой! Кой е там? – извика и насочи оръжието към въображаемия посетител. – Кой си ти? Има ли някого?
Появи се мъж, на главата с класическо борсалино от мек сив филц, опасано с черна лента над широката периферия; беше облечен в тренчкот, подобен на носените от британските войници през Първата световна война. Мъжът имаше високо чело, остър поглед, типично ирландски устни, квадратна брадичка, а под шапката се виждаше буйна къдрава и дълга коса.
– Какво правите тук?
Мъжът свали шапката, съблече шлифера и внимателно го постави на облегалката на сгъваемия стол.
– Не ме ли познахте?
– Не – отговори Ърнест, като продължаваше да държи оръжието си насочено към посетителя, който изобщо не изглеждаше притеснен от това.
– Предупреждавам, че пушката е заредена.
– Не се съмнявам. Но малко нюх, търсете, търсете...
– Да не съм куче?
– Много сте докачлив! Знам прекрасно, че не сте Блекдог.
– Виждали ли сте Блекдог?
– Не.
– Каква е тази история?
– Оставете този спрингфийлд и ще ви отговоря…
Ърнест поомекна. Мъж, който разбира от огнестрелно оръжие, не може да бъде съвсем лош…
