Унищожение
Мишел Уелбек
Мишел Уелбек (род. 1956 или 1958 г. според самия него) е добре известен на българската четяща публика. Скандален и неочакван в живота и в творбите си, той пленява със саркастичното си чувство за хумор. Уелбек съчетава самоличностите на романист, поет, есеист и режисьор. Автор е на есе за Х. Ф. Лъвкрафт и на книги с поезия. Романите му „По-широко поле за борбата”, „Елементарните частици”, „Платформата, „Възможност за остров” и „Карта и територия” го налагат като един от най-четените и превеждани съвременни френски писатели.
Още книги от автора
Серотонин
Платформата
Карта и територия
Мишел Уелбек – „Унищожение“
Има понеделници, в самия край на ноември или в началото на декември, когато, особено ако си ерген, изпитваш усещането, че се намираш в коридора на смъртта. Лятната ваканция е забравена отдавна, новата година е още далече, близостта на нищото е необичайна.
В понеделник, 23 ноември, Бастиен Дутрьомон реши да отиде на работа с метро. Слизайки на станция „Порт дьо Клиши“, той се озова пред надписа, за който му бяха говорили напоследък колегите. Беше малко след десет часа сутринта, перонът беше пуст.
Още като юноша се интересуваше от графитите в парижкото метро. Често ги фотографираше с вече остарелия си айфон – сега вече 23-то поколение, а неговият все още 11-о. Редеше снимките си по станции и линии, много от файловете в компютъра му носеха названията им. Беше нещо като хоби, но той предпочиташе по принцип по-мекия, а всъщност по-безцеремонен израз „Да минава времето“. Един от любимите му графити беше именно надписът, с наклонени и ясно очертани букви, който беше открил по средата на дълъг бял коридор на станцията „Плас д’Итали“ и който гласеше енергично: „Няма да мине времето!“.
Плакатите на „Поезия RATP“ – мероприятието, изложило на показ блудкавите си нелепици, наводнили от известно време всички спирки на метрото и по силата на капилярното движение прелели в някои от мотрисите – бяха предизвикали сред пътниците доста неуравновесени реакции на ярост; многобройни. Беше мярнал например на станция „Виктор Юго“: „Претендирам за почетната титла цар на Израел. Нямам друг избор“. На спирка „Волтер“ графитите бяха още по-крайни и потревожни: „Окончателно съобщение до всички телепати, до всички Стефановци, които се опитаха да объркат живота ми: отговорът е НЕ!“.
Надписът в станцията „Порт дьо Клиши“ не беше всъщност графити: дебели, огромни букви, високи два метра, изрисувани с черна боя, заемаха цялата дължина на перона по посока на „Габриел Пери Аниер-Женвилие“. Дори да застанеше на отсрещния перон, той пак нямаше да може да го обхване изцяло с поглед, но все пак успя да изчете целия текст: „Оцеляване на монополите/В сърцето на метрополията“. В това нямаше нито нещо особено обезпокояващо, нито нещо ясно изказано; но все пак беше от естество, което би могло да предизвика интереса на ГДВС – като всички онези загадъчни изявления, мъгляво заплашителни, превзели напоследък публичното пространство, без да е възможно да бъдат приписани на нито една от надлежно каталогизираните политически групировки и чиито интернет послания, които беше натоварен в момента да изясни, бяха най-крещящият и тревожен пример.
В кабинета си намери доклада на лабораторията по лексикология; беше дошъл с първата сутрешна пратка. Според изследването на изпратените от тях послания, извършено от лабораторията, беше възможно да се изолират петдесет и три букви – от азбуката, не идеограми, а интервалите между тях им бяха помогнали да групират буквите в думи. След което се бяха опитали по пътя на биекцията да установят съответствие със съществуваща азбука и бяха приключили първия си опит с френската азбука. Най-невероятното бе, че съответствие, изглежда, съществуваше: ако към двайсет и шестте основни букви се прибавеха буквите с ударение, с лигатура и седий, се получаваха четиресет и два знака. Обикновено се смяташе, че препинателните знаци са единайсет, следователно можеше да се приеме, че налице бяха общо петдесет и три знака. Явно ставаше дума за проблем на класическото дешифриране, състоящо се в установяването на взаимно еднозначно съответствие между знаците на посланията и тези на френската азбука в широкия смисъл на думата. За съжаление, след две седмици усилия те се оказали в безнадеждно задънена улица: не успявали да намерят никакво съответствие с нито една от познатите им системи на шифроване; подобно нещо се случвало за първи път. Да разпространяваш по интернет послания, които никой не може да разчете, беше очевидно абсурдна постъпка, със сигурност имаше получатели, но кой?
Той стана, направи си едно еспресо и се приближи до големия прозорец с чашата кафе в ръка. Светлината се отразяваше с ослепителен блясък в стените на Окръжния съд. Нито за миг не бе оценил като особено естетическо достойнство това безразборно съчетаване на гигантски паралелепипеди от стъкло и стомана, което се извисяваше над един кален и мрачен пейзаж. Във всеки случай целта, преследвана от създателите, не е била красотата, дори не и забавата, а по-скоро демонстрирането на известно техническо умение – сякаш се е налагало да направят силно впечатление на някакви евентуални извънземни. Бастиен не беше работил в историческите сгради на „Ке дез Орфевр“ № 36 и следователно – за разлика от по-възрастните си колеги – не изпитваше никаква носталгия към тях; но все пак трябваше да се признае, че кварталът, наречен „новият Клиши“, с всеки изминал ден се развиваше като едно чисто и просто урбанистично бедствие; търговският център, кафенетата, ресторантите, предвидени от първоначалния градоустройствен план, така и не бяха видели бял свят и да се разведриш денем извън работната си среда в тези нови сгради, беше станало почти невъзможно; затова пък нямаше никакъв проблем с паркирането.
На около петдесетина метра по-долу една „Астън Мартин DB11“ влезе в паркинга за посетители; следователно Фред беше пристигнал. Тази старомодна привързаност към чара на коляно-мотовилковия механизъм беше странна черта за гийк като Фред, за когото би било много по-логично да си купи „Тесла“ – понякога замечтан, той оставяше бръмченето на мотора V12 да гали дълги минути слуха му. Най-сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Имайки предвид процедурите на пропуска, нямаше да бъде при него по-рано от десет минути. Надяваше се Фред да носи новини; всъщност в това се състоеше и последната му надежда – да може да докладва някакъв напредък на следващото събрание.
Когато ГДВС ги назначи преди седем години с временен договор – с повече от добра заплата за младежи без никаква диплома, без никакъв професионален опит, интервюто за наемане на работа се беше свело до демонстриране на възможностите им да проникнат в различни уебсайтове. Пред петнайсетината служители от BEFTI и от други технически служби на Министерството на вътрешните работи, събрани за случая, те обясниха как, веднъж влезли в RNIPP, могат с едно кликване да активират или да дезактивират здравна карта; как постъпват, за да влязат в държавния данъчен сайт, и как оттам могат да променят съвсем лесно декларираните доходи. Дори им показаха – в случая процедурата беше по-сложна, защото сменяха редовно кодовете – как успяват, веднъж влезли в FNAEG3, националния автоматизиран регистър на генетичните пръстови отпечатъци, да променят или унищожат даден ДНК профил, дори в случай на вече осъден индивид. Единственото, което бяха сметнали за разумно да премълчат, беше проникването им в сайта на атомната централа „Шо“. В продължение на четиресет и осем часа те владееха системата и можеха да пуснат в ход процедурата за спиране на реактора, лишавайки по този начин няколко френски департамента от електричество. Не бяха обаче в състояние да предизвикат съществен ядрен инцидент – за да проникнат в сърцето на реактора, им бе нужен шифровъчен ключ от 4096 бита, който все още не бяха успели да кракират. Фред имаше нова програма за кракиране, която се изкушаваше да пусне в действие, но този ден и двамата се съгласиха, че са отишли твърде далеч, излязоха от сайта, изтривайки всички следи от намесата си, и никога повече не го споменаха, нито помежду си, нито пред някого другиго. През нощта Бастиен сънува кошмар, в който го преследваха чудовищни химери с тела от разлагащи се новородени, в края на съня му се появи сърцето на ядрения реактор. Бяха изминали няколко дни, преди да се видят отново, дори по телефоните не си говореха междувременно и най-вероятно тогава решиха за първи път да предложат услугите си на държавата. За хора като тях, за които герои на младостта им бяха Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, да сътрудничиш на властимащите, съвсем не бе естествено, но контекстът в средата на десетте години на ХХ век беше особен: френското население, вследствие на различните смъртоносни ислямски атентати, започваше да подкрепя и дори да изпитва известна привързаност към полицията и армията си.
Въпреки това Фред не поднови договора си с ГДВС след изтичането на първата година, напусна, за да основе Distorted Visions, фирма, специализирана в особените дигитални ефекти и синтетичния образ. За разлика от него, Фред не е бил никога истински хакер, никога не бе изпитвал истинско удоволствие като онова, което той изпитваше при изключителния слалом за преодоляване на firewalls, нито пък мегаломанското опиянение, което го обземаше, когато атакуваше с дивашка сила, мобилизирайки хиляди зомби компютри, за да декриптира някой особено засукан ключ. Фред, подобно на своя учител Джулиан Асанж, беше преди всичко роден програмист, способен да овладее за няколко дни най-сложните езици, които се появяваха непрестанно на пазара – той беше използвал тази своя способност за създаването на алгоритми, генерационни, формални и текстурирани, всички напълно новаторски. Често се говори за френското превъзходство в областта на аеронавтиката и космонавтиката и по-рядко за специалните компютърни ефекти. Сред редовната клиентела на фирмата на Фред бяха най-големите холивудски блокбъстъри – пет години след основаването ѝ тя беше вече трета в световната класация.
Мишел Уелбек – „Унищожение“
Има понеделници, в самия край на ноември или в началото на декември, когато, особено ако си ерген, изпитваш усещането, че се намираш в коридора на смъртта. Лятната ваканция е забравена отдавна, новата година е още далече, близостта на нищото е необичайна.
В понеделник, 23 ноември, Бастиен Дутрьомон реши да отиде на работа с метро. Слизайки на станция „Порт дьо Клиши“, той се озова пред надписа, за който му бяха говорили напоследък колегите. Беше малко след десет часа сутринта, перонът беше пуст.
Още като юноша се интересуваше от графитите в парижкото метро. Често ги фотографираше с вече остарелия си айфон – сега вече 23-то поколение, а неговият все още 11-о. Редеше снимките си по станции и линии, много от файловете в компютъра му носеха названията им. Беше нещо като хоби, но той предпочиташе по принцип по-мекия, а всъщност по-безцеремонен израз „Да минава времето“. Един от любимите му графити беше именно надписът, с наклонени и ясно очертани букви, който беше открил по средата на дълъг бял коридор на станцията „Плас д’Итали“ и който гласеше енергично: „Няма да мине времето!“.
Плакатите на „Поезия RATP“ – мероприятието, изложило на показ блудкавите си нелепици, наводнили от известно време всички спирки на метрото и по силата на капилярното движение прелели в някои от мотрисите – бяха предизвикали сред пътниците доста неуравновесени реакции на ярост; многобройни. Беше мярнал например на станция „Виктор Юго“: „Претендирам за почетната титла цар на Израел. Нямам друг избор“. На спирка „Волтер“ графитите бяха още по-крайни и потревожни: „Окончателно съобщение до всички телепати, до всички Стефановци, които се опитаха да объркат живота ми: отговорът е НЕ!“.
Надписът в станцията „Порт дьо Клиши“ не беше всъщност графити: дебели, огромни букви, високи два метра, изрисувани с черна боя, заемаха цялата дължина на перона по посока на „Габриел Пери Аниер-Женвилие“. Дори да застанеше на отсрещния перон, той пак нямаше да може да го обхване изцяло с поглед, но все пак успя да изчете целия текст: „Оцеляване на монополите/В сърцето на метрополията“. В това нямаше нито нещо особено обезпокояващо, нито нещо ясно изказано; но все пак беше от естество, което би могло да предизвика интереса на ГДВС – като всички онези загадъчни изявления, мъгляво заплашителни, превзели напоследък публичното пространство, без да е възможно да бъдат приписани на нито една от надлежно каталогизираните политически групировки и чиито интернет послания, които беше натоварен в момента да изясни, бяха най-крещящият и тревожен пример.
В кабинета си намери доклада на лабораторията по лексикология; беше дошъл с първата сутрешна пратка. Според изследването на изпратените от тях послания, извършено от лабораторията, беше възможно да се изолират петдесет и три букви – от азбуката, не идеограми, а интервалите между тях им бяха помогнали да групират буквите в думи. След което се бяха опитали по пътя на биекцията да установят съответствие със съществуваща азбука и бяха приключили първия си опит с френската азбука. Най-невероятното бе, че съответствие, изглежда, съществуваше: ако към двайсет и шестте основни букви се прибавеха буквите с ударение, с лигатура и седий, се получаваха четиресет и два знака. Обикновено се смяташе, че препинателните знаци са единайсет, следователно можеше да се приеме, че налице бяха общо петдесет и три знака. Явно ставаше дума за проблем на класическото дешифриране, състоящо се в установяването на взаимно еднозначно съответствие между знаците на посланията и тези на френската азбука в широкия смисъл на думата. За съжаление, след две седмици усилия те се оказали в безнадеждно задънена улица: не успявали да намерят никакво съответствие с нито една от познатите им системи на шифроване; подобно нещо се случвало за първи път. Да разпространяваш по интернет послания, които никой не може да разчете, беше очевидно абсурдна постъпка, със сигурност имаше получатели, но кой?
Той стана, направи си едно еспресо и се приближи до големия прозорец с чашата кафе в ръка. Светлината се отразяваше с ослепителен блясък в стените на Окръжния съд. Нито за миг не бе оценил като особено естетическо достойнство това безразборно съчетаване на гигантски паралелепипеди от стъкло и стомана, което се извисяваше над един кален и мрачен пейзаж. Във всеки случай целта, преследвана от създателите, не е била красотата, дори не и забавата, а по-скоро демонстрирането на известно техническо умение – сякаш се е налагало да направят силно впечатление на някакви евентуални извънземни. Бастиен не беше работил в историческите сгради на „Ке дез Орфевр“ № 36 и следователно – за разлика от по-възрастните си колеги – не изпитваше никаква носталгия към тях; но все пак трябваше да се признае, че кварталът, наречен „новият Клиши“, с всеки изминал ден се развиваше като едно чисто и просто урбанистично бедствие; търговският център, кафенетата, ресторантите, предвидени от първоначалния градоустройствен план, така и не бяха видели бял свят и да се разведриш денем извън работната си среда в тези нови сгради, беше станало почти невъзможно; затова пък нямаше никакъв проблем с паркирането.
На около петдесетина метра по-долу една „Астън Мартин DB11“ влезе в паркинга за посетители; следователно Фред беше пристигнал. Тази старомодна привързаност към чара на коляно-мотовилковия механизъм беше странна черта за гийк като Фред, за когото би било много по-логично да си купи „Тесла“ – понякога замечтан, той оставяше бръмченето на мотора V12 да гали дълги минути слуха му. Най-сетне излезе и затръшна вратата след себе си. Имайки предвид процедурите на пропуска, нямаше да бъде при него по-рано от десет минути. Надяваше се Фред да носи новини; всъщност в това се състоеше и последната му надежда – да може да докладва някакъв напредък на следващото събрание.
Когато ГДВС ги назначи преди седем години с временен договор – с повече от добра заплата за младежи без никаква диплома, без никакъв професионален опит, интервюто за наемане на работа се беше свело до демонстриране на възможностите им да проникнат в различни уебсайтове. Пред петнайсетината служители от BEFTI и от други технически служби на Министерството на вътрешните работи, събрани за случая, те обясниха как, веднъж влезли в RNIPP, могат с едно кликване да активират или да дезактивират здравна карта; как постъпват, за да влязат в държавния данъчен сайт, и как оттам могат да променят съвсем лесно декларираните доходи. Дори им показаха – в случая процедурата беше по-сложна, защото сменяха редовно кодовете – как успяват, веднъж влезли в FNAEG3, националния автоматизиран регистър на генетичните пръстови отпечатъци, да променят или унищожат даден ДНК профил, дори в случай на вече осъден индивид. Единственото, което бяха сметнали за разумно да премълчат, беше проникването им в сайта на атомната централа „Шо“. В продължение на четиресет и осем часа те владееха системата и можеха да пуснат в ход процедурата за спиране на реактора, лишавайки по този начин няколко френски департамента от електричество. Не бяха обаче в състояние да предизвикат съществен ядрен инцидент – за да проникнат в сърцето на реактора, им бе нужен шифровъчен ключ от 4096 бита, който все още не бяха успели да кракират. Фред имаше нова програма за кракиране, която се изкушаваше да пусне в действие, но този ден и двамата се съгласиха, че са отишли твърде далеч, излязоха от сайта, изтривайки всички следи от намесата си, и никога повече не го споменаха, нито помежду си, нито пред някого другиго. През нощта Бастиен сънува кошмар, в който го преследваха чудовищни химери с тела от разлагащи се новородени, в края на съня му се появи сърцето на ядрения реактор. Бяха изминали няколко дни, преди да се видят отново, дори по телефоните не си говореха междувременно и най-вероятно тогава решиха за първи път да предложат услугите си на държавата. За хора като тях, за които герои на младостта им бяха Джулиан Асанж и Едуард Сноудън, да сътрудничиш на властимащите, съвсем не бе естествено, но контекстът в средата на десетте години на ХХ век беше особен: френското население, вследствие на различните смъртоносни ислямски атентати, започваше да подкрепя и дори да изпитва известна привързаност към полицията и армията си.
Въпреки това Фред не поднови договора си с ГДВС след изтичането на първата година, напусна, за да основе Distorted Visions, фирма, специализирана в особените дигитални ефекти и синтетичния образ. За разлика от него, Фред не е бил никога истински хакер, никога не бе изпитвал истинско удоволствие като онова, което той изпитваше при изключителния слалом за преодоляване на firewalls, нито пък мегаломанското опиянение, което го обземаше, когато атакуваше с дивашка сила, мобилизирайки хиляди зомби компютри, за да декриптира някой особено засукан ключ. Фред, подобно на своя учител Джулиан Асанж, беше преди всичко роден програмист, способен да овладее за няколко дни най-сложните езици, които се появяваха непрестанно на пазара – той беше използвал тази своя способност за създаването на алгоритми, генерационни, формални и текстурирани, всички напълно новаторски. Често се говори за френското превъзходство в областта на аеронавтиката и космонавтиката и по-рядко за специалните компютърни ефекти. Сред редовната клиентела на фирмата на Фред бяха най-големите холивудски блокбъстъри – пет години след основаването ѝ тя беше вече трета в световната класация.
