Толкова по-добре
Брюксел, 1942 година. Поради рисковете от бомбардировки 4-годишната Адриен е поверена за два месеца на злобната си и тиранична баба. За да понесе враждебната атмосфера, момиченцето възприема поведение, което се резюмира с две думи: „Толкова по-добре“. През целия си живот, чак до смъртта си през 2024-та, Адриен ще използва тази вълшебна формула, за да оцелява.
В този роман Амели Нотомб посвещава таланта си на образа на своята майка, на която дава името Адриен. Историята започва като жестока приказка, за да премине накрая в трогателна интимна изповед – самата Нотомб влиза в повествованието със своите съмнения и страхове в двойната роля на разказвачка и читателка на собствения си текст. „Толкова по-добре“ е ода за приспособяването, за куража и за независимия дух и едновременно с това звучи като дълго любовно писмо на една дъщеря към нейната майка.
Амели Нотомб
Авторката, вече добре позната на българските читатели, пише от седемнайсетгодишна и сама определя себе си като графоманка. „Ако не пиша, ставам опасна“, казва Амели Нотомб, чиято вярна публика всяка година жадно очаква месец септември, когато на френския книжен пазар се появява „новата Нотомб“.
Родена е през 1967 година в Кобе, Япония, в белгийско аристократично семейство. Прекарва детството и юношеството си в различни страни, където баща й е посланик. През 1992 г. излиза първият й роман „Хигиена на убиеца“. Амели Нотомб е носителка на много награди, в това число награда Рене Фале, награда Ален Фурние (печели я два пъти) и Гран При Жионо от 2008 година. Романът „Нито Ева, нито Адам“ е отличен с награда Флор през 2007 година. „Любовен саботаж“ се нарежда сред ранните произведения на ексцентричната авторка и печели Наградата за призвание и Шардон При. През 1999 г. на Амели Нотомб й е присъдена Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“. Деветнайсетият ѝ роман носи заглавие „Форма на живот“ и е номиниран за първата селекция на наградата „Гонкур“ (2010).
Днес Амели Нотомб е една от най-четените френскоезични писателки в света. Повече от три десетилетия успехът не я напуска и романите ѝ неизменно са на челните места по продажби.
След Хигена на убиеца, екранизиран през 1999 г. от Франсоа Руджери с Жан Ян и Барбара Шулц в главните роли, и Изумление и трепет на режисьора Ален Корно със Силви Тестю, Синята брада е третият роман на Амели Нотомб, който оживява в киносалоните. Издаденият в България роман Любовен саботаж е превъплътен в театрална пиеса и опера.
Още книги от автора
Книгата на сестрите
Изумление и трепет
Хигиена на убиеца
Амели Нотомб - „Толкова по-добре“
– На крак!
Това беше любимата команда на нейната майка, само че този път гласът беше на баба ѝ. Четиригодишната Адриен реши да не се събужда. Защо да се подчинява на ужасната стара жена, при положение че толкова обича да спи?
– На крак! – повтори старицата с нелепо нежното име маминка.
Възмутена от тази леност, бабата изтръгна с едната си ръка завивката, с другата вдигна Адриен и я завлече насила в трапезарията. Хвърли я на стол до масата, където я очакваха купа мляко с кафе и чиния с мариновани херинги.
– Това ти е закуската.
– Не съм гладна – каза Адриен.
– Не ме интересува. Майка ти те е поверила на мен, лапай.
– Това не ми харесва.
– Никой не те кара да го харесваш. Война е, бъди благодарна, че въобще имаш какво да ядеш.
Момиченцето хапна една маринована херинга. Беше отвратителна. Оставаха още две. Замисли се дали не може да ги погълне, без да дъвче. С глътка кафе това ѝ се видя възможно. Напъха двете риби в устата си, отпи от напитката и после наведнъж преглътна всичко.
Не беше предвидила вкуса на комбинацията от кафе и маринована херинга, който незабавно доведе до логичния резултат – повръщане.
– Калпазанка! – изкрещя маминка. – Добре поне че повърна в чинията! Ще ти бъде по-лесно да го изядеш.
– Повръщаното не се яде – заяви Адриен, наясно с правилата.
– Тук ще ми се подчиняваш. Забранявам разхищенията.
Детето замръзна за няколко секунди.
– Шамар ли искаш? – попита старата.
Изумена, малката изгълта съдържанието на чинията. Случи се това, което можеше да се очаква – всичко отново излезе.
– Не ми разигравай комедии – отсече бабата. – Няма да станеш от масата, докато не изядеш всичко.
Адриен погледна чудовището и разбра, че изпитва удоволствие да я мъчи. Намираше се в трудна ситуация, подобно на гномите от страшните приказки, които ѝ разказваше майка ѝ. Как ли биха се справили те? Стори ѝ се, че някоя подходяща фраза би могла да я измъкне от ситуацията. Опита с „абракадабра“, „фокус-мокус“, „Сезам, отвори се“, но нищо не проработи.
„Сам-сама съм тук с тая луда старица и никой няма да дойде да ме спаси“, проумя Адриен. Сигурно много други четиригодишни деца от хилядолетия насам са били изправяни пред гибел? Без съмнение, някакъв инстинкт им е подсказвал, че вече няма надежда и че не остава друго, освен да изтърпят мъчението докрай.
Но не това се случи с Адриен. Нещо се вмъкна в съзнанието ѝ, вселената загуби власт над нея и едно чудотворно откритие, състоящо се от две думи, я удари като гръм – толкова по-добре.
Беше ги чувала от майка си и без да е сигурна, че схваща смисъла им, осъзна – разрешението е в доброто настроение, нещо като жизнерадостна версия на хладнокръвието.
„След като съм в ръцете на садистка, ще я погледна право в очите и ще си кажа наум спасителното „толкова по-добре“.“
И ето, Адриен изправи рамене, изгледа спокойно противника си и изяде повръщаното, без да прави гримаси. След това изпи купичката мляко с кафе.
Бабата я наблюдаваше с подозрение, сякаш се питаше какъв ли гаден номер ѝ готвят.
– Благодаря за закуската, маминко. Може ли да стана от масата, моля?
Старата отведе малката в хола и остана с нея десетина минути, за да се увери, че няма да повърне зад гърба ѝ. Когато съмненията ѝ изчезнаха, стана и напусна стаята.
– Може ли да играя навън?
– Не, ще стоиш тук.
– А ако ми се допишка?
– Тоалетната е наблизо.
Бабата грабна огромна връзка ключове и заключи два пъти вратата на хола. Адриен видя в това гаранция, че ще я оставят на спокойствие, и започна да изследва новото място.
Амели Нотомб - „Толкова по-добре“
– На крак!
Това беше любимата команда на нейната майка, само че този път гласът беше на баба ѝ. Четиригодишната Адриен реши да не се събужда. Защо да се подчинява на ужасната стара жена, при положение че толкова обича да спи?
– На крак! – повтори старицата с нелепо нежното име маминка.
Възмутена от тази леност, бабата изтръгна с едната си ръка завивката, с другата вдигна Адриен и я завлече насила в трапезарията. Хвърли я на стол до масата, където я очакваха купа мляко с кафе и чиния с мариновани херинги.
– Това ти е закуската.
– Не съм гладна – каза Адриен.
– Не ме интересува. Майка ти те е поверила на мен, лапай.
– Това не ми харесва.
– Никой не те кара да го харесваш. Война е, бъди благодарна, че въобще имаш какво да ядеш.
Момиченцето хапна една маринована херинга. Беше отвратителна. Оставаха още две. Замисли се дали не може да ги погълне, без да дъвче. С глътка кафе това ѝ се видя възможно. Напъха двете риби в устата си, отпи от напитката и после наведнъж преглътна всичко.
Не беше предвидила вкуса на комбинацията от кафе и маринована херинга, който незабавно доведе до логичния резултат – повръщане.
– Калпазанка! – изкрещя маминка. – Добре поне че повърна в чинията! Ще ти бъде по-лесно да го изядеш.
– Повръщаното не се яде – заяви Адриен, наясно с правилата.
– Тук ще ми се подчиняваш. Забранявам разхищенията.
Детето замръзна за няколко секунди.
– Шамар ли искаш? – попита старата.
Изумена, малката изгълта съдържанието на чинията. Случи се това, което можеше да се очаква – всичко отново излезе.
– Не ми разигравай комедии – отсече бабата. – Няма да станеш от масата, докато не изядеш всичко.
Адриен погледна чудовището и разбра, че изпитва удоволствие да я мъчи. Намираше се в трудна ситуация, подобно на гномите от страшните приказки, които ѝ разказваше майка ѝ. Как ли биха се справили те? Стори ѝ се, че някоя подходяща фраза би могла да я измъкне от ситуацията. Опита с „абракадабра“, „фокус-мокус“, „Сезам, отвори се“, но нищо не проработи.
„Сам-сама съм тук с тая луда старица и никой няма да дойде да ме спаси“, проумя Адриен. Сигурно много други четиригодишни деца от хилядолетия насам са били изправяни пред гибел? Без съмнение, някакъв инстинкт им е подсказвал, че вече няма надежда и че не остава друго, освен да изтърпят мъчението докрай.
Но не това се случи с Адриен. Нещо се вмъкна в съзнанието ѝ, вселената загуби власт над нея и едно чудотворно откритие, състоящо се от две думи, я удари като гръм – толкова по-добре.
Беше ги чувала от майка си и без да е сигурна, че схваща смисъла им, осъзна – разрешението е в доброто настроение, нещо като жизнерадостна версия на хладнокръвието.
„След като съм в ръцете на садистка, ще я погледна право в очите и ще си кажа наум спасителното „толкова по-добре“.“
И ето, Адриен изправи рамене, изгледа спокойно противника си и изяде повръщаното, без да прави гримаси. След това изпи купичката мляко с кафе.
Бабата я наблюдаваше с подозрение, сякаш се питаше какъв ли гаден номер ѝ готвят.
– Благодаря за закуската, маминко. Може ли да стана от масата, моля?
Старата отведе малката в хола и остана с нея десетина минути, за да се увери, че няма да повърне зад гърба ѝ. Когато съмненията ѝ изчезнаха, стана и напусна стаята.
– Може ли да играя навън?
– Не, ще стоиш тук.
– А ако ми се допишка?
– Тоалетната е наблизо.
Бабата грабна огромна връзка ключове и заключи два пъти вратата на хола. Адриен видя в това гаранция, че ще я оставят на спокойствие, и започна да изследва новото място.
