Утешенията на философията
Сократ ни съветва да не се притесняваме, ако не сме популярни. Епикур предлага най-мъдрото решение за финансови затруднения. С помощта на Сенека ще надмогнем разочарованията. У Монтен намираме лек срещу усещането, че не отговаряме на очакванията. Утешение за разбито сърце откриваме в трудовете на Шопенхауер. А Ницше има препоръки за всичко – от самота до болести.
От трудовете на шестима от най-великите мислители в историята на философията Ален де Ботон извлича практични съвети за живота в днешно време. Заглавието на книгата препраща към „Утешението на философията“ от Боеций, едно от най-влиятелните произведения в Европа през Средновековието.
Чудесно въведение в света на философията.
„Нюзуик“
Със своята неманиерна, свежа и оригинална – и милостиво лаконична книга – Ален де Ботон може би ще постигне невъзможното: да направи философията популярна.
„Къркъс Ривю“
Ален де Ботон
Ален де Ботон е роден в Швейцария (1969 г.), но получава образованието си в Англия. На двайсет и три години публикува първия си роман, „Essays in Love”, от който са продадени над два милиона екземпляра. Първият му опит в нехудожествената проза, „Как Пруст може да промени живота ви“ (1997), също става бестселър. „Утешенията на философията“ (2000) е сред неговите най-високо оценени от критиката книги.
Ален де Ботон – „Утешенията на философията“
ФИЛОСОФСКО УТЕШЕНИЕ ЗА НЕПОПУЛЯРНОСТ
Преди няколко години, в една студена нюйоркска зима, чудейки се как да запълня времето до полета си за Лондон, се озовах в безлюдна зала на най-горния етаж на музея „Метрополитън“. Беше ярко осветена, тишината се нарушаваше единствено от успокояващото бръмчене на разположената под пода отоплителна система. Преситен от картините на импресионистите на долния етаж, търсех кафенето, където се надявах да изпия чаша горещ шоколад в неговия американски вариант, който по онова време много ми допадаше, когато погледът ми бе прикован от една картина. Надписът отдолу гласеше, че е нарисувана в Париж през есента на 1786 г. от по онова време трийсет и осем годишния Жак-Луи Давид.
Сократ, осъден на смърт от атиняните, се готви да изпие чаша с отрова, заобиколен от скърбящи приятели. През 6 пролетта на 399 г. пр. Хр. трима граждани на Атина изправили философа пред съд. Обвинили го, че не почита боговете на града, опорочава религиозните обреди и покварява младежта на Атина – обвиненията били толкова тежки, че те поискали смъртна присъда. Сократ отвърнал със станало легендарно хладнокръвие. Предоставили му възможност да се откаже от философията си в съда, но той предпочел да остане верен на онова, в което вярвал, вместо да приеме общоприетото мнение. Платон разказва как Сократ дръзко заявил на съдиите:
Докато дишам и ми е възможно, няма да престана да се занимавам с философия, да ви подканям и да разяснявам на всеки, когото от вас срещна... И затова бих казал, мъже атиняни... освободите ме или не ме освободите, аз няма да постъпвам другояче дори ако ми предстои да умра много пъти!
И така Сократ бил осъден да умре в атински затвор, а смъртта му станала повратен момент в историята на философията.
Показателна за значението на това събитие вероятно е честотата, с която то е пресъздавано в живописта. През 1650 г. френският художник Шарл-Алфонс Дюфреноа рисува „Смъртта на Сократ“, днес изложена в галерия „Палатина“ във Флоренция (където впрочем няма кафене).
През XVIII век интересът към смъртта на Сократ достига своя апогей, особено след като Дидро в своя трактат „За драматическата поезия“ посочва художествения потенциал на този сюжет.
Жак-Луи Давид получил поръчката за своята картина през пролетта на 1786 г. от Шарл-Мишел Трюден дьо ла Саблиер, заможен депутат в парламента и вещ изследовател на Древна Гърция. Заплащането било щедро – 6000 ливри предварително и още 3000 след завършването на картината (Луи XVI платил само 6000 ливри за „Клетвата на Хораций“, която е с по-големи размери). Когато през 1787 г. била изложена в Парижкия салон, творбата на Давид веднага била оценена като едно от най-добрите изображения на смъртта на Сократ. Сър Джошуа Рейнолдс я определил като „едно от най-прелестните и възхитителни произведения на изкуството, създадени след Сикстинската капела и Стаите на Рафаело. С тази картина би могла да се гордее Атина от времето на Перикъл“.
Аз си купих пет картички с репродукции на картината на Давид в сувенирния магазин към музея и по-късно, прелитайки над скованите от лед поля на Нюфаундленд (сияйни в светлината на пълната луна), започнах да ги разглеждам, докато чоплех с вилицата неапетитното ястие, което – очевидно решила, че съм задрямал – стюардеса бе поставила на масичката пред мен.
Платон седи край леглото, с перо и свитък на земята до него – безмълвен свидетел на несправедливостта на държавата. По времето, когато Сократ умира, Платон е на двайсет и девет години, но Давид го е превърнал в старец, побелял и мрачен. В преддверието се вижда как тъмничарите отвеждат съпругата на Сократ, Ксантипа. Седмина приятели на философа скърбят, всеки посвоему. Най-близкият му последовател, Критон, е седнал до учителя, вперил в него изпълнени с тъга очи. Но Сократ, по волята на художника с торс и бицепси на атлет, седи изправен и не показва нито страх, нито разкаяние. Това, че много атиняни са го заклеймили като глупак, не е разколебало убежденията му. Давид възнамерявал да нарисува Сократ в момента, когато поглъща отровата, но поетът Андре Шение го посъветвал, че сцената би била по-драматична, ако го покаже как завършва философските си разсъждения и в същото време спокойно посяга към отварата, която ще сложи край на живота му, тъй като това ще символизира както неговото покорство пред законите на Атина, така и верността към призванието му. Ние сме свидетели на последните поучителни мигове от един велик живот.
Картичката ми направи такова силно впечатление може би защото поведението, изобразено на нея, рязко контрастираше с моето собствено. Във всеки разговор аз се стремя по-скоро да се харесам, отколкото да говоря истината. Желанието да се харесам ме кара да се смея на нелепи шеги като родител на училищно представление. Пред непознати сервилнича като портиер, който посреща на входа на хотел заможни клиенти – с лигав ентусиазъм, роден от болезнено, безпринципно желание да предизвиквам симпатия. Публично никога не оспорвам идеи, споделяни от мнозинството. Стремя се да печеля одобрението на влиятелни личности, а след срещи с такива особи винаги се притеснявам дали съм им направил добро впечатление. При проверка на граница или когато на път ме застигне полицейска кола, често долавям у себе си някакво смътно желание да убедя представителите на властта в своята благонадеждност.
Философът обаче не се огънал пред неодобрението на съгражданите си и присъдата на държавата. Не се отрекъл от идеите си, защото други ги отхвърляли. При това непоколебимостта му била плод не просто на твърдоглавие или дързост. Тя произтичала от неговата философия. Философията дала на Сократ убежденията, с помощта на които той се противопоставил на всеобщото неодобрение с рационална, не истерична самоувереност. В онази нощ, докато самолетът ми прелиташе над скованата от лед земя, такава независимост на ума за мен бе истинско откровение и вдъхновение. Тя предлагаше противовес на привичката безропотно да се придържаме към одобрените от обществото идеи и поведение. Животът и смъртта на Сократ приканваха към интелектуален скептицизъм.
В по-общ план идеята, на която гръцкият философ бе върховен символ, сякаш ни призоваваше да се нагърбим със задача, едновременно изключително важна и някак смешна: да станем мъдри чрез философията. Въпреки дълбоките различия между мислителите, определяни в хода на човешката история като философи (всъщност хора, толкова различни, че ако можеха да попаднат едновременно на коктейл, не биха имали какво да си кажат и по всяка вероятност след няколко питиета биха се хванали за гушите), бихме могли да обособим сред тях малка групичка от хора, които, макар да ги делят векове, най-общо възприемат философията така, както предполага гръцката етимология на думата: philia – любов, и sophia – мъдрост. Тези хора биха били обединени от общото желание да споделят утешителни и полезни мисли за причините за нашите най-големи огорчения. Именно към тях ще се обърна аз.
Ален де Ботон – „Утешенията на философията“
ФИЛОСОФСКО УТЕШЕНИЕ ЗА НЕПОПУЛЯРНОСТ
Преди няколко години, в една студена нюйоркска зима, чудейки се как да запълня времето до полета си за Лондон, се озовах в безлюдна зала на най-горния етаж на музея „Метрополитън“. Беше ярко осветена, тишината се нарушаваше единствено от успокояващото бръмчене на разположената под пода отоплителна система. Преситен от картините на импресионистите на долния етаж, търсех кафенето, където се надявах да изпия чаша горещ шоколад в неговия американски вариант, който по онова време много ми допадаше, когато погледът ми бе прикован от една картина. Надписът отдолу гласеше, че е нарисувана в Париж през есента на 1786 г. от по онова време трийсет и осем годишния Жак-Луи Давид.
Сократ, осъден на смърт от атиняните, се готви да изпие чаша с отрова, заобиколен от скърбящи приятели. През 6 пролетта на 399 г. пр. Хр. трима граждани на Атина изправили философа пред съд. Обвинили го, че не почита боговете на града, опорочава религиозните обреди и покварява младежта на Атина – обвиненията били толкова тежки, че те поискали смъртна присъда. Сократ отвърнал със станало легендарно хладнокръвие. Предоставили му възможност да се откаже от философията си в съда, но той предпочел да остане верен на онова, в което вярвал, вместо да приеме общоприетото мнение. Платон разказва как Сократ дръзко заявил на съдиите:
Докато дишам и ми е възможно, няма да престана да се занимавам с философия, да ви подканям и да разяснявам на всеки, когото от вас срещна... И затова бих казал, мъже атиняни... освободите ме или не ме освободите, аз няма да постъпвам другояче дори ако ми предстои да умра много пъти!
И така Сократ бил осъден да умре в атински затвор, а смъртта му станала повратен момент в историята на философията.
Показателна за значението на това събитие вероятно е честотата, с която то е пресъздавано в живописта. През 1650 г. френският художник Шарл-Алфонс Дюфреноа рисува „Смъртта на Сократ“, днес изложена в галерия „Палатина“ във Флоренция (където впрочем няма кафене).
През XVIII век интересът към смъртта на Сократ достига своя апогей, особено след като Дидро в своя трактат „За драматическата поезия“ посочва художествения потенциал на този сюжет.
Жак-Луи Давид получил поръчката за своята картина през пролетта на 1786 г. от Шарл-Мишел Трюден дьо ла Саблиер, заможен депутат в парламента и вещ изследовател на Древна Гърция. Заплащането било щедро – 6000 ливри предварително и още 3000 след завършването на картината (Луи XVI платил само 6000 ливри за „Клетвата на Хораций“, която е с по-големи размери). Когато през 1787 г. била изложена в Парижкия салон, творбата на Давид веднага била оценена като едно от най-добрите изображения на смъртта на Сократ. Сър Джошуа Рейнолдс я определил като „едно от най-прелестните и възхитителни произведения на изкуството, създадени след Сикстинската капела и Стаите на Рафаело. С тази картина би могла да се гордее Атина от времето на Перикъл“.
Аз си купих пет картички с репродукции на картината на Давид в сувенирния магазин към музея и по-късно, прелитайки над скованите от лед поля на Нюфаундленд (сияйни в светлината на пълната луна), започнах да ги разглеждам, докато чоплех с вилицата неапетитното ястие, което – очевидно решила, че съм задрямал – стюардеса бе поставила на масичката пред мен.
Платон седи край леглото, с перо и свитък на земята до него – безмълвен свидетел на несправедливостта на държавата. По времето, когато Сократ умира, Платон е на двайсет и девет години, но Давид го е превърнал в старец, побелял и мрачен. В преддверието се вижда как тъмничарите отвеждат съпругата на Сократ, Ксантипа. Седмина приятели на философа скърбят, всеки посвоему. Най-близкият му последовател, Критон, е седнал до учителя, вперил в него изпълнени с тъга очи. Но Сократ, по волята на художника с торс и бицепси на атлет, седи изправен и не показва нито страх, нито разкаяние. Това, че много атиняни са го заклеймили като глупак, не е разколебало убежденията му. Давид възнамерявал да нарисува Сократ в момента, когато поглъща отровата, но поетът Андре Шение го посъветвал, че сцената би била по-драматична, ако го покаже как завършва философските си разсъждения и в същото време спокойно посяга към отварата, която ще сложи край на живота му, тъй като това ще символизира както неговото покорство пред законите на Атина, така и верността към призванието му. Ние сме свидетели на последните поучителни мигове от един велик живот.
Картичката ми направи такова силно впечатление може би защото поведението, изобразено на нея, рязко контрастираше с моето собствено. Във всеки разговор аз се стремя по-скоро да се харесам, отколкото да говоря истината. Желанието да се харесам ме кара да се смея на нелепи шеги като родител на училищно представление. Пред непознати сервилнича като портиер, който посреща на входа на хотел заможни клиенти – с лигав ентусиазъм, роден от болезнено, безпринципно желание да предизвиквам симпатия. Публично никога не оспорвам идеи, споделяни от мнозинството. Стремя се да печеля одобрението на влиятелни личности, а след срещи с такива особи винаги се притеснявам дали съм им направил добро впечатление. При проверка на граница или когато на път ме застигне полицейска кола, често долавям у себе си някакво смътно желание да убедя представителите на властта в своята благонадеждност.
Философът обаче не се огънал пред неодобрението на съгражданите си и присъдата на държавата. Не се отрекъл от идеите си, защото други ги отхвърляли. При това непоколебимостта му била плод не просто на твърдоглавие или дързост. Тя произтичала от неговата философия. Философията дала на Сократ убежденията, с помощта на които той се противопоставил на всеобщото неодобрение с рационална, не истерична самоувереност. В онази нощ, докато самолетът ми прелиташе над скованата от лед земя, такава независимост на ума за мен бе истинско откровение и вдъхновение. Тя предлагаше противовес на привичката безропотно да се придържаме към одобрените от обществото идеи и поведение. Животът и смъртта на Сократ приканваха към интелектуален скептицизъм.
В по-общ план идеята, на която гръцкият философ бе върховен символ, сякаш ни призоваваше да се нагърбим със задача, едновременно изключително важна и някак смешна: да станем мъдри чрез философията. Въпреки дълбоките различия между мислителите, определяни в хода на човешката история като философи (всъщност хора, толкова различни, че ако можеха да попаднат едновременно на коктейл, не биха имали какво да си кажат и по всяка вероятност след няколко питиета биха се хванали за гушите), бихме могли да обособим сред тях малка групичка от хора, които, макар да ги делят векове, най-общо възприемат философията така, както предполага гръцката етимология на думата: philia – любов, и sophia – мъдрост. Тези хора биха били обединени от общото желание да споделят утешителни и полезни мисли за причините за нашите най-големи огорчения. Именно към тях ще се обърна аз.
