Музика на случайността
„Музика на случайността“ (1990), написан в забързания ритъм на трилъра, е един от по-ранните романи на Пол Остър.
След смъртта на баща си Джим Наш получава наследство и окрилен от голямата сума пари, веднага напуска работа и се мята на колата, за да изпита „вкуса на свободата“ по необятните пътища на Америка. Когато парите му свършват, но не и желанието му да продължи да пътува, случайно среща младия и амбициозен покерджия Поци. И двамата са закъсали, и двамата имат нужда от пари, затова се впускат в решаващ двубой срещу двама ексцентрични милионери, за да изиграят покера на живота си.
Животът като игра - звучи като Бекет, но всъщност е пълнокръвен и типично американски Пол Остър.
Пол Остър
Пол Остър (1947-2024) е изтъкнат американски писател, поет, преводач и режисьор, автор на 25 романа и лауреат на множество награди. След като дебютира на литературното поприще с „Изобретяване на самотата” (1982), Остър създава прочутата „Нюйоркска трилогия” (1985) – своеобразни детективски истории за тънката граница между лудостта и нормалността, между целостта на една идентичност и нейната разруха. Романи като „Музика на случайността“, „Книга на илюзиите“, „Тимбукту”, „Бруклински безумства“, „Лунен дворец“ и „Левиатан” маркират неуморното търсене по магистралите на най-опасната спирала, която има само една посока – към сърцевината на човешкото.
През 2018 г. „Колибри“ издаде „4 3 2 1”, монументална творба, определена от критиката като „изумителен шедьовър” и „най-внушителния, удовлетворителен и сърцераздирателен роман” на Пол Остър. През 2024 г. за пръв път на български език излезе романът му „Сънсет Парк“ (2010), който проследява надеждите и страховете на група незабравими герои. А през 2025 г. „Колибри“ издаде последния му роман, „Баумгартнър“ (2023), затрогващо изследване на настъпващата старост, на любовта и скръбта по любимото същество.
Книгите на Пол Остър засягат темите за самотата, отчуждението и ролята на случайността в живота ни, разкриват противоречията на непрекъснато променящото се американско общество. Остър е известен и с последователната си гражданска позиция. Доказателство за това е есето „Bloodbath Nation” (2023), чийто фокус е крещящият проблем с насилието в САЩ и необходимостта от адекватни регулации относно притежаването на оръжие.
Още книги от автора
Баумгартнър
Сънсет Парк
Нюйоркска трилогия
Пол Остър – „Музика на случайността“
Цяла година кръстосва с колата си из Америка, докато чакаше да му свършат парите. Не беше очаквал това да продължи толкова дълго, но едно нещо водеше до друго и докато Наш се усети какво става, той вече не искаше това да спре. Три дни след началото на тринайсетия месец се запозна с момчето, което наричаше себе си Джакпот. Беше една от онези случайни, инцидентни срещи, които сякаш се материализират от въздуха – клонче, което се откъсва от вятъра и изведнъж се приземява в краката ти. Ако се беше случило в друг момент, Наш едва ли щеше да си отвори устата. Но тъй като вече се беше предал, убеден, че повече няма какво да губи, той погледна на непознатия като на глътка въздух, последен шанс да направи нещо за себе си, преди да е станало твърде късно. И взе че го направи. Без дори да трепне от страх, той затвори очи и скочи.
Ако на адвоката не му беше отнело шест месеца да го издири, той нямаше да е на път в деня, в който срещна Джак Поци, и следователно нямаше да се случат нещата, които последваха от тази среща. За Наш беше обезпокоително да мисли за живота си по този начин, но не можеше да се отрече, че баща му беше починал цял месец преди Тереза да си тръгне от него и ако той бе разполагал дори с бегла представа за парите, които щеше да наследи, сигурно щеше да я убеди да остане. Дори да не беше останала, нямаше да се наложи да отведе Джулиет в Минесота да живее със сестра му и само това щеше да е достатъчно да го спре да направи това, което направи. Но тогава той все още работеше в пожарната и как щеше да се грижи за двегодишно дете, когато работата му налагаше да не си е у дома по всяко време на деня и нощта? Ако имаше пари, щеше да наеме жена, която да живее с тях и да се грижи за Джулиет, но ако имаше пари, нямаше да живеят под наем в долната половина на потискащата двуфамилна къща в Съмървил и Тереза може би никога нямаше да избяга. Не че заплатата му беше толкова лоша, но инсултът на майка му четири години преди това му беше изпразнил джобовете и той все още превеждаше месечни вноски в старческия дом във Флорида, където тя почина. Като се има предвид всичко това, къщата на сестра му изглеждаше единственото решение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее с истинско семейство, да бъде заобиколена от други деца и да диша чист въздух, а това беше далеч по-добре от всичко, което той самият можеше да ѝ предложи. И тогава адвокатът го намери изневиделица и парите тупнаха в скута му. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, почти невъобразима за Наш, но тогава вече беше твърде късно. Прекалено много неща се бяха задвижили през последните пет месеца и дори парите вече не можеха да ги спрат.
Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последно когато е бил на две години и оттогава между тях не бе имало никаква връзка – нито едно писмо, нито едно телефонно обаждане, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малко пустинно градче в Калифорния, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал железарски магазин и в свободното си време играел на фондовата борса, но така и не се оженил повторно. Адвокатът каза, че никога не говорел за миналото си и едва когато един ден Наш-старши влязъл в офиса му, за да състави завещание, той споменал за пръв път, че има деца.
– Умираше от рак – продължи гласът по телефона – и не знаеше на кого да остави парите си.
Реши да ги раздели между двете си деца – половината за теб и половината за Дона.
– Странен начин да си изкупиш греховете – каза Наш.
– Ами той, твоят старец, беше странен човек, няма две мнения. Никога няма да забравя какво каза, когато го попитах за теб и сестра ти. Сигурно ме мразят в червата си – каза той, – но вече е късно да лея сълзи. Иска ми се само да мога да съм наоколо, когато хвърля топа, за да им видя физиономиите, като получат парите.
– Учуден съм, че е знаел къде да ни намери.
– Не знаеше – каза адвокатът. – И повярвайте, беше ми адски трудно да ви открия. Отне ми шест месеца.
– Щеше да е много по-добре за мен, ако се бяхте обадили в деня на погребението.
– Понякога ти върви, а друг път – не. Преди шест месеца все още не знаех дали си жив, или мъртъв.
Нямаше начин да изпитва скръб, но Наш все пак допускаше, че ще бъде засегнат по някакъв друг начин – може би от нещо подобно на тъга или прилив на гняв и съжаление в последната минута.
В края на краищата човекът беше негов баща и само това би трябвало да е повод за няколко трезви мисли относно тайните на живота. Но се оказа, че Наш не изпита нищо освен радост. Парите бяха за него толкова забележителни в своята значимост, тъй монументални по отношение на последиците, че надделяха над всичко останало.
Без много да се замисля, той изплати дълга си от 32 000 долара към старчески дом „Плезънт Ейкърс“, купи си нова кола (червен „Сааб 900“ с две врати – първия автомобил на ново, който някога бе притежавал) и си взе отпуската, която бе натрупал за последните четири години. Вечерта преди да напусне Бостън, спретна пищен купон в своя чест, забавлява се с приятели до три сутринта, а след това, без да си прави труда да си ляга, се качи в новата кола и замина за Минесота.
Пол Остър – „Музика на случайността“
Цяла година кръстосва с колата си из Америка, докато чакаше да му свършат парите. Не беше очаквал това да продължи толкова дълго, но едно нещо водеше до друго и докато Наш се усети какво става, той вече не искаше това да спре. Три дни след началото на тринайсетия месец се запозна с момчето, което наричаше себе си Джакпот. Беше една от онези случайни, инцидентни срещи, които сякаш се материализират от въздуха – клонче, което се откъсва от вятъра и изведнъж се приземява в краката ти. Ако се беше случило в друг момент, Наш едва ли щеше да си отвори устата. Но тъй като вече се беше предал, убеден, че повече няма какво да губи, той погледна на непознатия като на глътка въздух, последен шанс да направи нещо за себе си, преди да е станало твърде късно. И взе че го направи. Без дори да трепне от страх, той затвори очи и скочи.
Ако на адвоката не му беше отнело шест месеца да го издири, той нямаше да е на път в деня, в който срещна Джак Поци, и следователно нямаше да се случат нещата, които последваха от тази среща. За Наш беше обезпокоително да мисли за живота си по този начин, но не можеше да се отрече, че баща му беше починал цял месец преди Тереза да си тръгне от него и ако той бе разполагал дори с бегла представа за парите, които щеше да наследи, сигурно щеше да я убеди да остане. Дори да не беше останала, нямаше да се наложи да отведе Джулиет в Минесота да живее със сестра му и само това щеше да е достатъчно да го спре да направи това, което направи. Но тогава той все още работеше в пожарната и как щеше да се грижи за двегодишно дете, когато работата му налагаше да не си е у дома по всяко време на деня и нощта? Ако имаше пари, щеше да наеме жена, която да живее с тях и да се грижи за Джулиет, но ако имаше пари, нямаше да живеят под наем в долната половина на потискащата двуфамилна къща в Съмървил и Тереза може би никога нямаше да избяга. Не че заплатата му беше толкова лоша, но инсултът на майка му четири години преди това му беше изпразнил джобовете и той все още превеждаше месечни вноски в старческия дом във Флорида, където тя почина. Като се има предвид всичко това, къщата на сестра му изглеждаше единственото решение. Поне Джулиет щеше да има възможност да живее с истинско семейство, да бъде заобиколена от други деца и да диша чист въздух, а това беше далеч по-добре от всичко, което той самият можеше да ѝ предложи. И тогава адвокатът го намери изневиделица и парите тупнаха в скута му. Сумата беше колосална – близо двеста хиляди долара, почти невъобразима за Наш, но тогава вече беше твърде късно. Прекалено много неща се бяха задвижили през последните пет месеца и дори парите вече не можеха да ги спрат.
Не беше виждал баща си повече от трийсет години. Последно когато е бил на две години и оттогава между тях не бе имало никаква връзка – нито едно писмо, нито едно телефонно обаждане, нищо. Според адвоката, който се занимаваше с наследството, бащата на Наш прекарал последните двайсет и шест години от живота си в малко пустинно градче в Калифорния, недалеч от Палм Спрингс. Притежавал железарски магазин и в свободното си време играел на фондовата борса, но така и не се оженил повторно. Адвокатът каза, че никога не говорел за миналото си и едва когато един ден Наш-старши влязъл в офиса му, за да състави завещание, той споменал за пръв път, че има деца.
– Умираше от рак – продължи гласът по телефона – и не знаеше на кого да остави парите си.
Реши да ги раздели между двете си деца – половината за теб и половината за Дона.
– Странен начин да си изкупиш греховете – каза Наш.
– Ами той, твоят старец, беше странен човек, няма две мнения. Никога няма да забравя какво каза, когато го попитах за теб и сестра ти. Сигурно ме мразят в червата си – каза той, – но вече е късно да лея сълзи. Иска ми се само да мога да съм наоколо, когато хвърля топа, за да им видя физиономиите, като получат парите.
– Учуден съм, че е знаел къде да ни намери.
– Не знаеше – каза адвокатът. – И повярвайте, беше ми адски трудно да ви открия. Отне ми шест месеца.
– Щеше да е много по-добре за мен, ако се бяхте обадили в деня на погребението.
– Понякога ти върви, а друг път – не. Преди шест месеца все още не знаех дали си жив, или мъртъв.
Нямаше начин да изпитва скръб, но Наш все пак допускаше, че ще бъде засегнат по някакъв друг начин – може би от нещо подобно на тъга или прилив на гняв и съжаление в последната минута.
В края на краищата човекът беше негов баща и само това би трябвало да е повод за няколко трезви мисли относно тайните на живота. Но се оказа, че Наш не изпита нищо освен радост. Парите бяха за него толкова забележителни в своята значимост, тъй монументални по отношение на последиците, че надделяха над всичко останало.
Без много да се замисля, той изплати дълга си от 32 000 долара към старчески дом „Плезънт Ейкърс“, купи си нова кола (червен „Сааб 900“ с две врати – първия автомобил на ново, който някога бе притежавал) и си взе отпуската, която бе натрупал за последните четири години. Вечерта преди да напусне Бостън, спретна пищен купон в своя чест, забавлява се с приятели до три сутринта, а след това, без да си прави труда да си ляга, се качи в новата кола и замина за Минесота.
