Жан-Марк сънува. Страх го е за Шантал, търси я, тича из улиците, накрая я вижда в гръб, вижда я как върви, как се отдалечава. Тича след нея, вика я. Още няколко крачки и ще я настигне, но тя се обръща и Жан-Марк поразен вижда друго лице, чуждо и неприятно лице. Не е друга жена, Шантал е, неговата Шантал, няма никакво съмнение, но неговата Шантал с лице на непозната, и това е жестоко, непоносимо жестоко. Прегръща я, притиска я до себе си и повтаря, ридаейки: „Шантал, малка моя Шантал!“, сякаш иска, повтаряйки тези думи, да придаде на преобразеното лице предишния му изгубен вид, изгубената му самоличност.
Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.
Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).
Милан Кундера - „Самоличност“
1
Хотел в нормандско градче на морето, който бяха открили случайно в един пътеводител. Шантал пристигна в петък вечер, за да прекара една самотна нощ без Жан-Марк, който трябваше да дойде на другия ден по обяд. Остави куфарчето си в стаята, излезе и след кратка разходка по непознатите улици се върна в ресторанта на хотела. В седем и половина помещението бе още празно. Седна на една маса в очакване някой да ѝ обърне внимание. Отсреща, до вратата на кухнята две сервитьорки оживено разговаряха. Шантал не искаше да им подвиква, затова стана, прекоси ресторанта и спря до тях. Но те бяха твърде завладени от обсъжданата тема.
– Нали ти казвам, има вече десет години оттогава. Познавам ги. Направо е ужасно. Няма никаква следа. Никаква. И по телевизията предаваха за тях.
Другата:
– Какво може да им се е случило?
Нямат никакви предположения. Точно това е ужасното.
– Убийство?
– Преобърнаха всичко наоколо.
– Отвличане?
– Но кой? И защо? Не беше нито богат, нито важен. Показаха ги по телевизията. Децата му, жена му. Напълно са отчаяни. Представяш ли си?
После забеляза Шантал.
– Следите ли предаването за изчезналите хора? По телевизията. Казва се Изгубени от поглед.
– Да – отвърна Шантал.
– Може би сте видели какво се случи на семейство Бурдийо. Тукашни са.
– Да, ужасно е – каза Шантал.
Не знаеше как да отклони разговора за тази трагедия към прозаичния въпрос с храната. – Сигурно искате да вечеряте – рече най-сетне другата сервитьорка.
– Да.
– Ще извикам главния сервитьор, идете да седнете.
Колежката ѝ прибави:
– Представяте ли си някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило! Направо да полудееш!
Шантал се върна на масата си. Главният сервитьор дойде след пет минути. Тя си поръча студено ястие, съвсем обикновено – не обичаше да се храни сама, ах, как мразеше да се храни сама!
Започна да реже шунката в чинията си. Не можеше да отклони мислите си от пътя, по който ги бяха насочили сервитьорките – как е възможно в този свят, където следят и записват всяка ваша стъпка, където в универсалните магазини ви наблюдават с камери, където хората непрекъснато се натъкват един на друг, където човек дори не може да се люби, без на другия ден да го разпитват изследователи и анкетьори (Къде правите любов? Колко пъти седмично? Със или без презерватив?), как е възможно някой да се изтръгне от наблюдението и да изчезне безследно? Да, тя следи предаването с ужасяващото заглавие Изгубени от поглед, единственото предаване, което я обезоръжава с искреността си, с тъгата си, сякаш някаква намеса от другаде е принудила телевизията да се откаже от лекомислието си. Със сериозен тон водещият приканва зрителите да споделят каквото знаят, за да помогнат да се открие изчезналият. В края на предаването показват една след друга снимките на „изгубените от поглед“, за които е ставало дума в предишните предавания – някои от тях ги няма от единайсет години.
Шантал си представя как е загубила по този начин Жан-Марк. Как е останала в пълно неведение, как може само да предполага какво се е случило. Не би могла дори да се самоубие, защото самоубийството би било предателство, отказ да чака, загуба на търпение. Би била осъдена да живее до края на дните си в безкраен ужас.
2
Шантал се качи в стаята си, заспа мъчително трудно и се събуди посред нощ след дълъг сън. Сънят ѝ бе населен изключително с хора от миналото ѝ – майка ѝ (отдавна починала) и главно бившия ѝ съпруг, когото не бе виждала от години (и който не приличаше на себе си, сякаш режисьорът бе сбъркал в подбора); беше с властната си и енергична сестра и с новата си съпруга (не я познаваше, но в съня си не се съмняваше в самоличността ѝ); накрая той започна да ѝ прави смътни еротични предложения, а новата му жена силно я целуна по устата, като се опитваше да плъзне езика си между устните ѝ. Лижещите се езици винаги ѝ бяха вдъхвали отвращение. Всъщност именно тази целувка я събуди. Сънят я хвърли в такъв дълбок смут, че се опита да открие причината му. Това, което всъщност я е обезпокоило, мисли тя, е, че в съня сегашният ѝ живот не фигурираше. Защото тя страстно държи на настоящето си, за нищо на света не би го сменила нито с миналото, нито с бъдещето.
Затова не обича сънищата – те ви налагат неприемливо равенство между различните периоди от един и същ живот, уеднаквяваща едновременност на всичко, което човек е преживял; те обезценяват сегашното, като му отнемат привилегированата позиция. Като в съня от тази нощ: цяла една част от живота ѝ бе унищожена – Жан-Марк, общият им апартамент, изживените заедно години; на тяхно място се бе промъкнало миналото, хората, с които отдавна бе скъсала и които се бяха опитали да я уловят в мрежата на банално сексуално прелъстяване. Усещаше върху устата си влажните устни на жена (не грозна – избирайки актрисата, режисьорът на съня се бе оказал доста взискателен) и това ѝ бе до такава степен неприятно, че посред нощ отиде в банята, където дълго се ми и плакна устата си…
Милан Кундера - „Самоличност“
1
Хотел в нормандско градче на морето, който бяха открили случайно в един пътеводител. Шантал пристигна в петък вечер, за да прекара една самотна нощ без Жан-Марк, който трябваше да дойде на другия ден по обяд. Остави куфарчето си в стаята, излезе и след кратка разходка по непознатите улици се върна в ресторанта на хотела. В седем и половина помещението бе още празно. Седна на една маса в очакване някой да ѝ обърне внимание. Отсреща, до вратата на кухнята две сервитьорки оживено разговаряха. Шантал не искаше да им подвиква, затова стана, прекоси ресторанта и спря до тях. Но те бяха твърде завладени от обсъжданата тема.
– Нали ти казвам, има вече десет години оттогава. Познавам ги. Направо е ужасно. Няма никаква следа. Никаква. И по телевизията предаваха за тях.
Другата:
– Какво може да им се е случило?
Нямат никакви предположения. Точно това е ужасното.
– Убийство?
– Преобърнаха всичко наоколо.
– Отвличане?
– Но кой? И защо? Не беше нито богат, нито важен. Показаха ги по телевизията. Децата му, жена му. Напълно са отчаяни. Представяш ли си?
После забеляза Шантал.
– Следите ли предаването за изчезналите хора? По телевизията. Казва се Изгубени от поглед.
– Да – отвърна Шантал.
– Може би сте видели какво се случи на семейство Бурдийо. Тукашни са.
– Да, ужасно е – каза Шантал.
Не знаеше как да отклони разговора за тази трагедия към прозаичния въпрос с храната. – Сигурно искате да вечеряте – рече най-сетне другата сервитьорка.
– Да.
– Ще извикам главния сервитьор, идете да седнете.
Колежката ѝ прибави:
– Представяте ли си някой, когото обичате, внезапно да изчезне и никога да не узнаете какво му се е случило! Направо да полудееш!
Шантал се върна на масата си. Главният сервитьор дойде след пет минути. Тя си поръча студено ястие, съвсем обикновено – не обичаше да се храни сама, ах, как мразеше да се храни сама!
Започна да реже шунката в чинията си. Не можеше да отклони мислите си от пътя, по който ги бяха насочили сервитьорките – как е възможно в този свят, където следят и записват всяка ваша стъпка, където в универсалните магазини ви наблюдават с камери, където хората непрекъснато се натъкват един на друг, където човек дори не може да се люби, без на другия ден да го разпитват изследователи и анкетьори (Къде правите любов? Колко пъти седмично? Със или без презерватив?), как е възможно някой да се изтръгне от наблюдението и да изчезне безследно? Да, тя следи предаването с ужасяващото заглавие Изгубени от поглед, единственото предаване, което я обезоръжава с искреността си, с тъгата си, сякаш някаква намеса от другаде е принудила телевизията да се откаже от лекомислието си. Със сериозен тон водещият приканва зрителите да споделят каквото знаят, за да помогнат да се открие изчезналият. В края на предаването показват една след друга снимките на „изгубените от поглед“, за които е ставало дума в предишните предавания – някои от тях ги няма от единайсет години.
Шантал си представя как е загубила по този начин Жан-Марк. Как е останала в пълно неведение, как може само да предполага какво се е случило. Не би могла дори да се самоубие, защото самоубийството би било предателство, отказ да чака, загуба на търпение. Би била осъдена да живее до края на дните си в безкраен ужас.
2
Шантал се качи в стаята си, заспа мъчително трудно и се събуди посред нощ след дълъг сън. Сънят ѝ бе населен изключително с хора от миналото ѝ – майка ѝ (отдавна починала) и главно бившия ѝ съпруг, когото не бе виждала от години (и който не приличаше на себе си, сякаш режисьорът бе сбъркал в подбора); беше с властната си и енергична сестра и с новата си съпруга (не я познаваше, но в съня си не се съмняваше в самоличността ѝ); накрая той започна да ѝ прави смътни еротични предложения, а новата му жена силно я целуна по устата, като се опитваше да плъзне езика си между устните ѝ. Лижещите се езици винаги ѝ бяха вдъхвали отвращение. Всъщност именно тази целувка я събуди. Сънят я хвърли в такъв дълбок смут, че се опита да открие причината му. Това, което всъщност я е обезпокоило, мисли тя, е, че в съня сегашният ѝ живот не фигурираше. Защото тя страстно държи на настоящето си, за нищо на света не би го сменила нито с миналото, нито с бъдещето.
Затова не обича сънищата – те ви налагат неприемливо равенство между различните периоди от един и същ живот, уеднаквяваща едновременност на всичко, което човек е преживял; те обезценяват сегашното, като му отнемат привилегированата позиция. Като в съня от тази нощ: цяла една част от живота ѝ бе унищожена – Жан-Марк, общият им апартамент, изживените заедно години; на тяхно място се бе промъкнало миналото, хората, с които отдавна бе скъсала и които се бяха опитали да я уловят в мрежата на банално сексуално прелъстяване. Усещаше върху устата си влажните устни на жена (не грозна – избирайки актрисата, режисьорът на съня се бе оказал доста взискателен) и това ѝ бе до такава степен неприятно, че посред нощ отиде в банята, където дълго се ми и плакна устата си…
Оценка: +1
Оценка: +1
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
