Жена ми Вера казва: „На всеки петдесет минути по пътищата на Франция загива човек. Погледни ги – карат като луди. Същите хора, които проявяват такова изключително благоразумие, когато пред очите им обират някоя старица на улицата. Как така не ги е страх, когато са зад волана?“ Какво да й отговоря? Може би това: сведеният над мотоциклета си човек е съсредоточен единствено в мига на своя полет; той се е вкопчил в частица от времето, отрязана и от миналото, и от бъдещето; изтръгнал се е от потока на времето; озовал се е вън от времето; с други думи, той е в състояние на екстаз. В това състояние той е забравил собствената си възраст, забравил е жена си, децата си, грижите си; затова не го е страх; защото източникът на страха е в бъдещето, а освободеният от бъдещето си няма от какво да се страхува.
Бързината е вид екстаз, подарен на човека от техническата революция. Обратно на мотоциклетиста, бегачът винаги е вътре в тялото си, принуден е да мисли за пришките си, за дъха си; докато тича, той усеща своето тегло, своята възраст, повече от всякога осъзнава себе си и момента от живота си. Предаде ли обаче на машината правата си над скоростта, нещата стават коренно различни. От този момент насетне собственото му тяло е извън играта и той се отдава на нетелесна, нематериална скорост, скорост в чист вид, скорост самоцелна, скорост екстаз. Любопитно единение: студената безличност на техниката и пламъка на екстаза.
Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания.
Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите „Шегата“ (1965), „Смешни любови“ (1963-1969), „Животът е другаде“ (1970), „Валс на раздяла“ (1971), „Книга за смеха и забравата“ (1978), „Непосилната лекота на битието“ (1984), „Изкуството на романа“ (1986), „Завети и предателства“ (1993), „Безсмъртие“ (1989), „Бавно“ (1995), „Самоличност“ (1996), „Незнанието“ (2000), „Празникът на незначителността“ (2014).
МИЛАН КУНДЕРА
БАВНО
Решихме да прекараме вечерта и нощта в замък. Много френски замъци са превърнати в хотели – късчета зеленина сред грозно неозеленено пространство; малко алеи, дървета и птички сред необята на пътната мрежа. Карам и наблюдавам в огледалото колата зад мен. Левият й мигач е включен и тя цялата излъчва вълни от нетърпение. Шофьорът само чака удобен момент, за да ме задмине – ще речеш, хищник дебне врабец.
Жена ми Вера казва: „На всеки петдесет минути по пътищата на Франция загива човек. Погледни ги – карат като луди. Същите хора, които проявяват такова изключително благоразумие, когато пред очите им обират някоя старица на улицата. Как така не ги е страх, когато са зад волана?“
Какво да й отговоря? Може би това: сведеният над мотоциклета си човек е съсредоточен единствено в мига на своя полет; той се е вкопчил в частица от времето, отрязана и от миналото, и от бъдещето; изтръгнал се е от потока на времето; озовал се е вън от времето; с други думи, той е в състояние на екстаз. В това състояние той е забравил собствената си възраст, забравил е жена си, децата си, грижите си; затова не го е страх; защото източникът на страха е в бъдещето, а освободеният от бъдещето си няма от какво да се страхува.
Бързината е вид екстаз, подарен на човека от техническата революция. Обратно на мотоциклетиста, бегачът винаги е вътре в тялото си, принуден е да мисли за пришките си, за дъха си; докато тича, той усеща своето тегло, своята възраст, повече от всякога осъзнава себе си и момента от живота си. Предаде ли обаче на машината правата си над скоростта, нещата стават коренно различни. От този момент насетне собственото му тяло е извън играта и той се отдава на нетелесна, нематериална скорост, скорост в чист вид, скорост самоцелна, скорост екстаз.
Любопитно единение: студената безличност на техниката и пламъка на екстаза. Спомням си строгата и въодушевена американка, която преди трийсет години ми даде
урок (ледено теоретичен) за сексуалната свобода. Най-често срещаната дума в изложението й бе думата „оргазъм“. Преброих – повтаряше се четирийсет и три пъти.
Култът към оргазма: пуритански утилитаризъм, пренесен в секса; ефикасност срещу бездействие; свеждане на половия акт до препятствие, което трябва да се преодолее
възможно най-бързо, за да се стигне до екстатичния взрив като единствена цел на любовта и на вселената.
Защо изчезна удоволствието от волното безгрижие? Къде са нявгашните друмници? Къде са пройдохите от народните песни, празноскитащите, които денем навестявали мелниците, а нощем спели под открито небе? Дали не изчезнаха заедно с полските пътища, с ливадите и поляните, с природата? Те, които – както един чешки израз определя сладкото им безделие – са съзерцавали прозорците на дядо Боже. Съзерцаващият прозорците на дядо Боже не скучае; той е щастлив. В нашия свят желанието да не се занимаваш с нищо се е превърнало в липса на занимание, а това е вече съвсем друго: лишеният от занимание се чувства ограбен, той се отегчава и се стреми да си набави липсващата му динамика.
Поглеждам в огледалото – все същата кола, която не може да ме задмине заради насрещното движение. До шофьора седи жена. Защо мъжът не й разкаже нещо забавно? Защо не положи длан на коляното й? Вместо това той проклина автомобилиста пред него, задето не кара достатъчно бързо. Жената също не се сеща да докосне шофьора с ръка. Във въображението си тя кара заедно с него и заедно с него ме проклина. Замислям се за едно друго пътуване от Париж към провинциален замък, станало преди двеста години – пътуването на мадам дьо Т. и на придружаващия я млад рицар. За пръв път двамата са така близо един до друг и неописуемата атмосфера на чувственост е породена именно от бавния ритъм – полюшвани от движението на каляската, двете тела се докосват, първо неволно, после нарочно, и приключението започва.
Ето за какво се разказва в новелата на Виван Денон. Една вечер един двайсетгодишен благородник отива на театър. (Не се споменава нито името, нито титлата му, но си го представям като рицар.) В съседната ложа вижда млада дама (в новелата фигурира само първата буква на името й – мадам дьо Т.), приятелка на графинята, с която рицарят е в любовни отношения. Мадам дьо Т. настоятелно изисква от младия човек да я придружи след представлението. Изненадан и смутен от решителното й поведение, още повече че познава любимеца й – маркиз еди-кой си (няма да научим името му; навлизаме в света на тайните, там, където няма имена), – обърканият рицар се озовава в каляската до хубавата дама. След спокойно и приятно пътуване колата спира сред полето, пред входа на замъка, където ги приема начумереният съпруг на мадам дьо Т. Тримата мълчаливо вечерят в доста зловеща обстановка, после съпругът се извинява и ги оставя сами.
Тогава започва тяхната нощ – нощ, изградена като триптих, като триетапен пробег. Най-напред двамата се разхождат в парка; след това се любят в един павилион;
накрая продължават любовната си игра в таен будоар.
Разделят се призори. Рицарят не успява да намери стаята си в лабиринта от коридори и се връща в парка, където за свое учудване среща маркиза – любовника на мадам дьо Т. Маркизът, който току-що е пристигнал в замъка, го поздравява весело и му разкрива причината за тайнствената покана – мадам дьо Т. имала нужда от прикритие, та съпругът да не заподозре маркиза. Доволен от успеха на мистификацията, той се подиграва с рицаря, изпълнил крайно комичната роля на фалшив любовник.
Новелата била публикувана за пръв път през 1777 г. под заглавието „Без бъдеще“. Името на автора е заменено (нали сме в света на тайните) с шест загадъчни главни букви, Г. Д. О. Б. Н. К., или, ако щете, „Господин Денон, Обикновен Благородник на Краля“. През 1779 г. тя отново излиза в нищожен тираж, този път анонимно, за да се появи за трети път следващата година под името на друг писател. Две нови издания, през 1802 и 1812 г., все още не носят истинското име на автора. След почти половинвековна забрава новелата отново вижда бял свят през 1866 г. Оттогава насам я приписват на Виван Денон и през нашия век славата й непрекъснато расте. Днес тя е едно от литературните произведения, които като че ли най-добре представят изкуството и духа на ХVIII век.
МИЛАН КУНДЕРА
БАВНО
Решихме да прекараме вечерта и нощта в замък. Много френски замъци са превърнати в хотели – късчета зеленина сред грозно неозеленено пространство; малко алеи, дървета и птички сред необята на пътната мрежа. Карам и наблюдавам в огледалото колата зад мен. Левият й мигач е включен и тя цялата излъчва вълни от нетърпение. Шофьорът само чака удобен момент, за да ме задмине – ще речеш, хищник дебне врабец.
Жена ми Вера казва: „На всеки петдесет минути по пътищата на Франция загива човек. Погледни ги – карат като луди. Същите хора, които проявяват такова изключително благоразумие, когато пред очите им обират някоя старица на улицата. Как така не ги е страх, когато са зад волана?“
Какво да й отговоря? Може би това: сведеният над мотоциклета си човек е съсредоточен единствено в мига на своя полет; той се е вкопчил в частица от времето, отрязана и от миналото, и от бъдещето; изтръгнал се е от потока на времето; озовал се е вън от времето; с други думи, той е в състояние на екстаз. В това състояние той е забравил собствената си възраст, забравил е жена си, децата си, грижите си; затова не го е страх; защото източникът на страха е в бъдещето, а освободеният от бъдещето си няма от какво да се страхува.
Бързината е вид екстаз, подарен на човека от техническата революция. Обратно на мотоциклетиста, бегачът винаги е вътре в тялото си, принуден е да мисли за пришките си, за дъха си; докато тича, той усеща своето тегло, своята възраст, повече от всякога осъзнава себе си и момента от живота си. Предаде ли обаче на машината правата си над скоростта, нещата стават коренно различни. От този момент насетне собственото му тяло е извън играта и той се отдава на нетелесна, нематериална скорост, скорост в чист вид, скорост самоцелна, скорост екстаз.
Любопитно единение: студената безличност на техниката и пламъка на екстаза. Спомням си строгата и въодушевена американка, която преди трийсет години ми даде
урок (ледено теоретичен) за сексуалната свобода. Най-често срещаната дума в изложението й бе думата „оргазъм“. Преброих – повтаряше се четирийсет и три пъти.
Култът към оргазма: пуритански утилитаризъм, пренесен в секса; ефикасност срещу бездействие; свеждане на половия акт до препятствие, което трябва да се преодолее
възможно най-бързо, за да се стигне до екстатичния взрив като единствена цел на любовта и на вселената.
Защо изчезна удоволствието от волното безгрижие? Къде са нявгашните друмници? Къде са пройдохите от народните песни, празноскитащите, които денем навестявали мелниците, а нощем спели под открито небе? Дали не изчезнаха заедно с полските пътища, с ливадите и поляните, с природата? Те, които – както един чешки израз определя сладкото им безделие – са съзерцавали прозорците на дядо Боже. Съзерцаващият прозорците на дядо Боже не скучае; той е щастлив. В нашия свят желанието да не се занимаваш с нищо се е превърнало в липса на занимание, а това е вече съвсем друго: лишеният от занимание се чувства ограбен, той се отегчава и се стреми да си набави липсващата му динамика.
Поглеждам в огледалото – все същата кола, която не може да ме задмине заради насрещното движение. До шофьора седи жена. Защо мъжът не й разкаже нещо забавно? Защо не положи длан на коляното й? Вместо това той проклина автомобилиста пред него, задето не кара достатъчно бързо. Жената също не се сеща да докосне шофьора с ръка. Във въображението си тя кара заедно с него и заедно с него ме проклина. Замислям се за едно друго пътуване от Париж към провинциален замък, станало преди двеста години – пътуването на мадам дьо Т. и на придружаващия я млад рицар. За пръв път двамата са така близо един до друг и неописуемата атмосфера на чувственост е породена именно от бавния ритъм – полюшвани от движението на каляската, двете тела се докосват, първо неволно, после нарочно, и приключението започва.
Ето за какво се разказва в новелата на Виван Денон. Една вечер един двайсетгодишен благородник отива на театър. (Не се споменава нито името, нито титлата му, но си го представям като рицар.) В съседната ложа вижда млада дама (в новелата фигурира само първата буква на името й – мадам дьо Т.), приятелка на графинята, с която рицарят е в любовни отношения. Мадам дьо Т. настоятелно изисква от младия човек да я придружи след представлението. Изненадан и смутен от решителното й поведение, още повече че познава любимеца й – маркиз еди-кой си (няма да научим името му; навлизаме в света на тайните, там, където няма имена), – обърканият рицар се озовава в каляската до хубавата дама. След спокойно и приятно пътуване колата спира сред полето, пред входа на замъка, където ги приема начумереният съпруг на мадам дьо Т. Тримата мълчаливо вечерят в доста зловеща обстановка, после съпругът се извинява и ги оставя сами.
Тогава започва тяхната нощ – нощ, изградена като триптих, като триетапен пробег. Най-напред двамата се разхождат в парка; след това се любят в един павилион;
накрая продължават любовната си игра в таен будоар.
Разделят се призори. Рицарят не успява да намери стаята си в лабиринта от коридори и се връща в парка, където за свое учудване среща маркиза – любовника на мадам дьо Т. Маркизът, който току-що е пристигнал в замъка, го поздравява весело и му разкрива причината за тайнствената покана – мадам дьо Т. имала нужда от прикритие, та съпругът да не заподозре маркиза. Доволен от успеха на мистификацията, той се подиграва с рицаря, изпълнил крайно комичната роля на фалшив любовник.
Новелата била публикувана за пръв път през 1777 г. под заглавието „Без бъдеще“. Името на автора е заменено (нали сме в света на тайните) с шест загадъчни главни букви, Г. Д. О. Б. Н. К., или, ако щете, „Господин Денон, Обикновен Благородник на Краля“. През 1779 г. тя отново излиза в нищожен тираж, този път анонимно, за да се появи за трети път следващата година под името на друг писател. Две нови издания, през 1802 и 1812 г., все още не носят истинското име на автора. След почти половинвековна забрава новелата отново вижда бял свят през 1866 г. Оттогава насам я приписват на Виван Денон и през нашия век славата й непрекъснато расте. Днес тя е едно от литературните произведения, които като че ли най-добре представят изкуството и духа на ХVIII век.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
