Живак
На самотен остров в залива на Шербур живеят старец и младо момиче, заобиколени от охранители и слуги. В загадъчната им къща няма нито един отразяващ предмет -- нито огледала, нито дори лъжици, защото Хазел не бива да вижда лицето си. Франсоаз, повиканата на острова медицинска сестра, ще разбули мистерията, която свързва странната двойка, и така ще узнаем защо Хазел бяга от ласките на стареца и на каква цена той се опитва да задоволи страстта си към момичето.
Амели Нотомб и тук разчита на нездравото ни любопитство и без колебание ни въвлича в подземието на любовта и измамата. „Обожавам умението ви да разказвате красиви истории, за да унищожите после с един замах поезията в тях“ -- тези думи на Франсоаз, отправени към Хазел, всъщност отлично обрисуват стила на Амели.
Амели Нотомб
Родена през 1966 г. в белгийско семейство, Амели Нотомб (псевдоним на Фабиан Клер Нотомб) е авторка на 35 романа, носителка е на 13 литературни награди, удостоена е с титлата баронеса и почетното отличие Командор на ордена на короната. Восъчната ѝ фигура краси музея „Гревен“, а един астероид има честта да се нарича Нотомб.
Повече от три десетилетия тя е сред най-четените френскоезични автори в света. Някои от романите ѝ са екранизирани, а „Любовен саботаж“ е превъплътен в театрална пиеса и опера.
Със своята неизтощима фантазия и ексцентричност Нотомб е абонирана за успеха още от 1992 г., когато излиза първият ѝ роман „Хигиена на убиеца“. През 1999 г. белгийската писателка печели Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, екранизиран под режисурата на Ален Корно. „Речи против Катилина” от 1995 г. е удостоен с награда „Жан Жионо”, награда на телевизионния канал „Пари Прьомиер”, награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда „Ролан дьо Жювнел”. Романът „Жажда“ ѝ носи номинация за „Гонкур“ и първо място в класациите за бестселъри на Франция. За „Първа кръв“, навярно най-личния и вълнуващ роман на писателката, са ѝ присъдени награда „Рьонодо“ 2021 и Европейската награда „Стрега“ 2022.
С логото на „Колибри“ у нас са издадени повечето ѝ романи, в т.ч. „Толкова по-добре“ (2025) - затрогващо интимен разказ, ода за приспособяването, куража и независимия дух.
Още книги от автора
Изумление и трепет
Хигиена на убиеца
АМЕЛИ НОТОМБ
ЖИВАК
Когато Франсоаз видя лицето на младото момиче, остана поразена. Вярна на инструкциите, медицинската сестра не даде израз на реакцията си.
– Добър ден. Казвам се Франсоаз.
Очите на изскочилото от чаршафите лице я поглъщаха с плашещо любопитство.
Франсоаз с усилие запази безразличния си вид.
Постави студената си ръка на челото на болната: то гореше.
– Как се чувствате? – попита тя.
Свеж като извор глас й отговори:
– Не можете да си представите колко се радвам. Толкова рядко се срещам с хора. Тук виждам все едни и същи лица. Ако въобще ги видя.
Младата жена не очакваше да чуе това. Смутена, тя наново попита:
– Искам да кажа как се чувствате физически? Дойдох да се погрижа за вас. Струва ми се, че имате температура.
– Мисля, че да. Това ми харесва. Тази сутрин се почувствах зле, много зле: виеше ми се свят, треперех, повръщах. В момента изживявам хубавата страна на температурата: видения, които ме карат да се усещам свободна.
Франсоаз щеше да попита „Свободна от какво?“, но си припомни, че има право само на медицински въпроси. Може би я наблюдаваха отнякъде. Тя взе термометър и го постави в устата на пациентката.
– Трябва да почакаме пет минути.
Франсоаз седна на един стол. Петте минути й се сториха безкрайни. Младото момиче не я изпускаше от очи, в погледа й се четеше ненаситна жажда. За да прикрие неудобството си, медицинската сестра се преструваше, че разглежда мебелите. На пода беше постлана кожа от морж. „Каква странна идея, прилича повече на гума, отколкото на килим.“
Като изтекоха тристате секунди, тя взе термометъра. Тъкмо щеше да каже: „38. Не е страшно. Един аспирин и ще мине“, когато някаква необяснима интуиция я възпря.
– 39 и 5. Сериозно е – излъга тя.
– Прекрасно. Мислите ли, че ще умра?
Франсоаз отговори бързо:
– Не, разбира се. А и човек не бива да иска да умре.
– Ако съм тежко болна, ще трябва отново да дойдете, нали? – попита Хазел с надежда в гласа.
– Може би.
– Би било чудесно. Толкова отдавна не съм виждала млади хора.
Медицинската сестра се върна при стареца в пушалнята.
– Господине, вашата храненица е болна. Има висока температура и състоянието й е тревожно. Ако не се лекува, може да развие плеврит.
Лицето на Капитана се разстрои.
– Излекувайте я, моля ви.
– По-добре е да постъпи в болница.
– И дума да не става... Хазел трябва да остане тук.
– Това младо момиче има нужда от наблюдение.
– Няма ли да е достатъчно, ако всеки ден идвате в Морт-Фронтиер?
Тя се престори, че размисля.
– Бих могла да идвам всеки следобед.
– Благодаря. Няма да съжалявате. Сигурно са ви казали – ще ви платя богато. Разбира се, не бива да забравяте условието.
– Знам, никакви въпроси освен свързаните с работата ми.
Тя се качи отново при момичето.
– Уредено е. Ще идвам всеки следобед, за да се грижа за вас.
Хазел изкрещя и радостно заудря възглавницата си.
АМЕЛИ НОТОМБ
ЖИВАК
Когато Франсоаз видя лицето на младото момиче, остана поразена. Вярна на инструкциите, медицинската сестра не даде израз на реакцията си.
– Добър ден. Казвам се Франсоаз.
Очите на изскочилото от чаршафите лице я поглъщаха с плашещо любопитство.
Франсоаз с усилие запази безразличния си вид.
Постави студената си ръка на челото на болната: то гореше.
– Как се чувствате? – попита тя.
Свеж като извор глас й отговори:
– Не можете да си представите колко се радвам. Толкова рядко се срещам с хора. Тук виждам все едни и същи лица. Ако въобще ги видя.
Младата жена не очакваше да чуе това. Смутена, тя наново попита:
– Искам да кажа как се чувствате физически? Дойдох да се погрижа за вас. Струва ми се, че имате температура.
– Мисля, че да. Това ми харесва. Тази сутрин се почувствах зле, много зле: виеше ми се свят, треперех, повръщах. В момента изживявам хубавата страна на температурата: видения, които ме карат да се усещам свободна.
Франсоаз щеше да попита „Свободна от какво?“, но си припомни, че има право само на медицински въпроси. Може би я наблюдаваха отнякъде. Тя взе термометър и го постави в устата на пациентката.
– Трябва да почакаме пет минути.
Франсоаз седна на един стол. Петте минути й се сториха безкрайни. Младото момиче не я изпускаше от очи, в погледа й се четеше ненаситна жажда. За да прикрие неудобството си, медицинската сестра се преструваше, че разглежда мебелите. На пода беше постлана кожа от морж. „Каква странна идея, прилича повече на гума, отколкото на килим.“
Като изтекоха тристате секунди, тя взе термометъра. Тъкмо щеше да каже: „38. Не е страшно. Един аспирин и ще мине“, когато някаква необяснима интуиция я възпря.
– 39 и 5. Сериозно е – излъга тя.
– Прекрасно. Мислите ли, че ще умра?
Франсоаз отговори бързо:
– Не, разбира се. А и човек не бива да иска да умре.
– Ако съм тежко болна, ще трябва отново да дойдете, нали? – попита Хазел с надежда в гласа.
– Може би.
– Би било чудесно. Толкова отдавна не съм виждала млади хора.
Медицинската сестра се върна при стареца в пушалнята.
– Господине, вашата храненица е болна. Има висока температура и състоянието й е тревожно. Ако не се лекува, може да развие плеврит.
Лицето на Капитана се разстрои.
– Излекувайте я, моля ви.
– По-добре е да постъпи в болница.
– И дума да не става... Хазел трябва да остане тук.
– Това младо момиче има нужда от наблюдение.
– Няма ли да е достатъчно, ако всеки ден идвате в Морт-Фронтиер?
Тя се престори, че размисля.
– Бих могла да идвам всеки следобед.
– Благодаря. Няма да съжалявате. Сигурно са ви казали – ще ви платя богато. Разбира се, не бива да забравяте условието.
– Знам, никакви въпроси освен свързаните с работата ми.
Тя се качи отново при момичето.
– Уредено е. Ще идвам всеки следобед, за да се грижа за вас.
Хазел изкрещя и радостно заудря възглавницата си.
