Книгата на сестрите
Амели Нотомб
Родена през 1966 г. в белгийско семейство, Амели Нотомб (псевдоним на Фабиан Клер Нотомб) е авторка на 35 романа, носителка е на 13 литературни награди, удостоена е с титлата баронеса и почетното отличие Командор на ордена на короната. Восъчната ѝ фигура краси музея „Гревен“, а един астероид има честта да се нарича Нотомб.
Повече от три десетилетия тя е сред най-четените френскоезични автори в света. Някои от романите ѝ са екранизирани, а „Любовен саботаж“ е превъплътен в театрална пиеса и опера.
Със своята неизтощима фантазия и ексцентричност Нотомб е абонирана за успеха още от 1992 г., когато излиза първият ѝ роман „Хигиена на убиеца“. През 1999 г. белгийската писателка печели Голямата награда на Френската академия за „Изумление и трепет“, екранизиран под режисурата на Ален Корно. „Речи против Катилина” от 1995 г. е удостоен с награда „Жан Жионо”, награда на телевизионния канал „Пари Прьомиер”, награда на Френско-европейските литературни асоциации и награда „Ролан дьо Жювнел”. Романът „Жажда“ ѝ носи номинация за „Гонкур“ и първо място в класациите за бестселъри на Франция. За „Първа кръв“, навярно най-личния и вълнуващ роман на писателката, са ѝ присъдени награда „Рьонодо“ 2021 и Европейската награда „Стрега“ 2022.
С логото на „Колибри“ у нас са издадени повечето ѝ романи, в т.ч. „Толкова по-добре“ (2025) - затрогващо интимен разказ, ода за приспособяването, куража и независимия дух.
Още книги от автора
Изумление и трепет
Хигиена на убиеца
Амели Нотомб – „Книга на сестрите“
Любовта на Флоран беше първото събитие в живота на Нора. Тя знаеше, че няма да има повече нито друга любов, нито друго събитие. Никога не ѝ се случваше нищо.
Нора, 25-годишна, работеше като счетоводителка в един автосервиз в град в Северна Франция. Тя мислеше, че да се скучае така, е нормално.
Флоран, 30-годишен, беше шофьор в армията. Когато проверяваше гумите си в сервиза, той виждаше Нора да пуши навън. Тя го заплени и той започна да идва всеки ден.
– Ако ми бяха казали, че ще ме хареса военен!
– Не съм военен.
– Нали работиш в армията.
– Ти като работиш в сервиз, да не би да си автомонтьор?
Беше луда любов. Двамата си говореха малко, защото нямаше кой знае какво за казване.
– Как ме намираш?
– А ти мене?
Всеки път, когато бяха заедно, мистерията започваше наново. Докосванията им предизвикваха искри, целувките – замайване.
– За това си има хотели – казваха им.
Те го знаеха. Но знаеха също колко важни са отделните етапи. И най-кратките раздели предполагаха драматични сбогувания, всяка нова среща изискваше безкрайни излияния. Нямаше как да е иначе, любовта не идва наготово.
Околните им предричаха:
– Ще ви мине. Страстта е до време.
По въпроса за срока мненията се различаваха и предвижданията се движеха между два месеца и три години любовни трепети. „После ще настъпи спокойствие“, твърдяха добронамерени хора.
Странно, макар и напълно невежи по въпроса, Флоран и Нора бяха убедени, че другите се лъжат, но не изпитваха нужда да им противоречат. Насаме Флоран казваше на Нора:
– Те не могат да разберат. Обречени или благословени, какви бяха двамата влюбени?
Беше им все едно и приемаха безусловно съдбата си.
– Ще се оженим ли? – питаше той.
Което нямаше нищо общо с традиционното „Ще се омъжиш ли за мен?“.
– Да – отговаряше тя така просто, сякаш ставаше дума за цвета на завесите в спалнята им.
Обявиха новината. Сватбата трябваше да се състои на 26 февруари.
– Изчакайте пролетта – посъветваха ги.
– Защо?
Датата остана непроменена.
Настаниха се в малка къща. Животът заедно ги очарова. Сутрин Флоран откарваше Нора до сервиза, после се отправяше към задълженията си. Работеха сериозно и всички им го признаваха. По това време все още нямаше мобилни телефони. В края на работния ден съпругът се обаждаше на жена си в сервиза. Тя очакваше това обаждане с вълнение.
Вечерите преминаваха в неописуема радост. Разхождаха се из полето. Отваряха бутилка хубаво вино. Готвеха заедно. Лягаха си с наслада. Отиваха на работа с още лепнещи за сън очи.
Изминаха три години в облаците. Околните вече едва ги изтрайваха.
– Няма ли да си родите дете? – съветваха ги.
– Защо? – Нали за това служи любовта!
Не се бяха замисляли.
Скоро Нора забременя. Хората въздъхнаха с облекчение. Зад гърба на двойката си разменяха мъдри думи.
– Това ще ги усмири.
– Нищо не може да сложи край на медения месец така лесно както едно новородено.
Бременността подсили любовния им плам. Влюбените възхитени откриха нови хоризонти за чувствата си.
Коментарите не закъсняха:
– Да си поживеят сега! След няколко месеца край на свободата!
– Ние с Жилбер, откакто се роди малкият, все се караме.
– Ще разберат какво значи умора и безсънни нощи.
На 13 ноември 1973 година Нора роди момиченце, което нарече Тристан.
– Прилича на теб – каза тя на младия баща, – бледа и руса.
Заслепени от щастие, младите родители се прибраха вкъщи веднага щом това стана възможно. Стаята на бебето, съседна на тяхната, беше готова. Тристан се оказа плачлива. Флоран и Нора се редуваха до люлката ѝ. Даваха ѝ бебешкото шише, взимаха я на ръце, не знаеха как точно да постъпят. Допитаха се до педиатъра, който изрече модерната за времето препоръка:
– Не ѝ обръщайте внимание. Ако я вземате на ръце веднага щом се разплаче, тя ще плаче още повече. И ще стане разглезено дете.
Проблемът беше в това, че ревът проникваше през стените. Не можеха да се правят, че не чуват.
Една нощ Флоран взе бебето в ръцете си и започна да му говори строго:
– Тристан, изглежда, че си приличаме, затова ти казвам направо: престани. Мама те обича, аз те обичам, всичко е наред. Край на ревовете!
И Флоран се върна в леглото.
– Доста твърд беше – прошепна Нора.
– Мисля, че тя ме разбра.
Малката повече никога не се разплака.
Амели Нотомб – „Книга на сестрите“
Любовта на Флоран беше първото събитие в живота на Нора. Тя знаеше, че няма да има повече нито друга любов, нито друго събитие. Никога не ѝ се случваше нищо.
Нора, 25-годишна, работеше като счетоводителка в един автосервиз в град в Северна Франция. Тя мислеше, че да се скучае така, е нормално.
Флоран, 30-годишен, беше шофьор в армията. Когато проверяваше гумите си в сервиза, той виждаше Нора да пуши навън. Тя го заплени и той започна да идва всеки ден.
– Ако ми бяха казали, че ще ме хареса военен!
– Не съм военен.
– Нали работиш в армията.
– Ти като работиш в сервиз, да не би да си автомонтьор?
Беше луда любов. Двамата си говореха малко, защото нямаше кой знае какво за казване.
– Как ме намираш?
– А ти мене?
Всеки път, когато бяха заедно, мистерията започваше наново. Докосванията им предизвикваха искри, целувките – замайване.
– За това си има хотели – казваха им.
Те го знаеха. Но знаеха също колко важни са отделните етапи. И най-кратките раздели предполагаха драматични сбогувания, всяка нова среща изискваше безкрайни излияния. Нямаше как да е иначе, любовта не идва наготово.
Околните им предричаха:
– Ще ви мине. Страстта е до време.
По въпроса за срока мненията се различаваха и предвижданията се движеха между два месеца и три години любовни трепети. „После ще настъпи спокойствие“, твърдяха добронамерени хора.
Странно, макар и напълно невежи по въпроса, Флоран и Нора бяха убедени, че другите се лъжат, но не изпитваха нужда да им противоречат. Насаме Флоран казваше на Нора:
– Те не могат да разберат. Обречени или благословени, какви бяха двамата влюбени?
Беше им все едно и приемаха безусловно съдбата си.
– Ще се оженим ли? – питаше той.
Което нямаше нищо общо с традиционното „Ще се омъжиш ли за мен?“.
– Да – отговаряше тя така просто, сякаш ставаше дума за цвета на завесите в спалнята им.
Обявиха новината. Сватбата трябваше да се състои на 26 февруари.
– Изчакайте пролетта – посъветваха ги.
– Защо?
Датата остана непроменена.
Настаниха се в малка къща. Животът заедно ги очарова. Сутрин Флоран откарваше Нора до сервиза, после се отправяше към задълженията си. Работеха сериозно и всички им го признаваха. По това време все още нямаше мобилни телефони. В края на работния ден съпругът се обаждаше на жена си в сервиза. Тя очакваше това обаждане с вълнение.
Вечерите преминаваха в неописуема радост. Разхождаха се из полето. Отваряха бутилка хубаво вино. Готвеха заедно. Лягаха си с наслада. Отиваха на работа с още лепнещи за сън очи.
Изминаха три години в облаците. Околните вече едва ги изтрайваха.
– Няма ли да си родите дете? – съветваха ги.
– Защо? – Нали за това служи любовта!
Не се бяха замисляли.
Скоро Нора забременя. Хората въздъхнаха с облекчение. Зад гърба на двойката си разменяха мъдри думи.
– Това ще ги усмири.
– Нищо не може да сложи край на медения месец така лесно както едно новородено.
Бременността подсили любовния им плам. Влюбените възхитени откриха нови хоризонти за чувствата си.
Коментарите не закъсняха:
– Да си поживеят сега! След няколко месеца край на свободата!
– Ние с Жилбер, откакто се роди малкият, все се караме.
– Ще разберат какво значи умора и безсънни нощи.
На 13 ноември 1973 година Нора роди момиченце, което нарече Тристан.
– Прилича на теб – каза тя на младия баща, – бледа и руса.
Заслепени от щастие, младите родители се прибраха вкъщи веднага щом това стана възможно. Стаята на бебето, съседна на тяхната, беше готова. Тристан се оказа плачлива. Флоран и Нора се редуваха до люлката ѝ. Даваха ѝ бебешкото шише, взимаха я на ръце, не знаеха как точно да постъпят. Допитаха се до педиатъра, който изрече модерната за времето препоръка:
– Не ѝ обръщайте внимание. Ако я вземате на ръце веднага щом се разплаче, тя ще плаче още повече. И ще стане разглезено дете.
Проблемът беше в това, че ревът проникваше през стените. Не можеха да се правят, че не чуват.
Една нощ Флоран взе бебето в ръцете си и започна да му говори строго:
– Тристан, изглежда, че си приличаме, затова ти казвам направо: престани. Мама те обича, аз те обичам, всичко е наред. Край на ревовете!
И Флоран се върна в леглото.
– Доста твърд беше – прошепна Нора.
– Мисля, че тя ме разбра.
Малката повече никога не се разплака.
