Преди края на света

Анжел Вагенщайн „Преди края на света“

Сега седни удобно, приятелю, и разгърни тази книжка. Може би ще ти стане интересно, ще научиш от нея нещо, което не си знаел, а може би и не – възможно е плочата да ти се стори отдавна просвирена и изтъркана, стар шлагер от годежа на баба ти. Ако е така и четенето ти доскучае, не се колебай да хлопнеш страниците ѝ, налей си една ракийка и се разположи срещу телевизора. Там все има нещо за гледане.
Ако все пак си предпочел книжката, благодаря за вниманието, но не очаквай да прочетеш една спретната като за юбилей автобиография, с точни дати, семейни фотографии, цитати и факсимилета, а нещо като оцелели късчета от накъсан групов портрет, с част от дамска шапка с перо или два разперени пръста върху нечия отрязана наполовина плешива глава. Или да кажем – един свят, отразен в остатъци от счупено огледало. Възможно е някоя незначителна дреболия да се е отразила в тях, мравчица някаква или тревичка, а нещо, което считаш за особено важно, да отсъства.
Така е най-често със света, отразен в счупени огледала. Защото какво е изтеклият ни живот, онова, което вече се е случило и няма отново да се случи, ако не подметени и изхвърлени в кофата за боклук парчета спомени, които твърде често не интересуват никого и от тях едва ли ще налепиш една цялостна картина на времето. Пък и възможна ли е въобще такава картина, щом упорито ни се повтаря, че знаем толкова за времето, в което живеем, колкото рибите знаят за реката, която обитават. Но може би те знаят най-важното, което ние трудно усвояваме – че реката тече и вчерашната ѝ вода не е днешната.
Впрочем нека оставим реките на рибите, а времето, ако се съди по някои политически възгледи, яростно защитавани в парламента, на отдавна спрелия ни градски часовник. Но по повод подметените спомени се сетих за случка в крайните квартали на Шанхай, която по-късно описах в един роман. Там някъде, отвъд железния мост над Уанг-Пу, сред сокаците на сиромашкия Хонкю, попаднах на един стар вехтошар. Казвам вехтошар, а не антиквар – не от онези, които ще ти предложат настолна лампа в стил виенски сецесион, старинна китайска миниатюра или сребърна кутийка за енфие. О, не – човечецът бе прострял една скъсана рогозка направо върху прашното улично платно и там изложил стоката си – телени очила с пукнато стъкло, неработещ будилник с една стрелка, употребени автомобилни свещи, зъбната протеза на незнаен покойник, всякакви пружинки с неведомо предназначение и ръждясали ключове за имагинерни ключалки. Спрях, зазяпах се в тази странна колекция от непотребни вехтории, озадачен кой ли ще ги купи. Но сред тях, сред ръждясалите винтове и железца зърнах един мъничък нефритен Буда на връвчица с червено мънисто – може би амулет за здраве, срещу лошо око или нещо подобно, много стар и минал през толкова ръце, че беше протрит от употреба. Хареса ми това малко, дебело и засмяно божество, стиснало една риба в ръцете си, и след задължителния в Китай шумен и напоителен пазарлък с приливи и отливи на добра воля го купих на цена, която за европееца е нищожна. Но старецът не скри радостта си, че ме е надхитрил в успешната сделка, с която очевидно бе изпълнил седмичния си финансов план. Ако ме посетиш някога, ще го видиш, малкия Буда с рибата, да виси с мънистото си на ключев моята библиотека. Но не за него искам да разкажа, а за това, че се боя да не заприличам на оня вехтошар, а моите мисли и спомени да ти напомнят ненужните му вехтории – будилника с една стрелка, чуждото чене или очилата с пукнато стъкло. За мен все пак ще е утешително, ако сред тях – сред може би никому ненужните мои драскулки, зърнеш и някой засмян Буда с червено мънисто!
Сега, за да приключа с темата, ще те попитам дали си имал случай да разчетеш някое ситно накъсано любовно писмо, с оцелели думички и може би – за да прозвучи по-старовремски и сантиментално – дори с размит белег от сълза? Защото това, което съм ти написал, а някои редове после старателно зачеркнал, е закодирано признание в привързаност и дори обич – към теб, към всички хора с добра воля и към онзи непоносим, но скъп на сърцето ни нахалник, живота, който ни досажда непрекъснато, докато милостивата случайност един ден не го изрита.
Обещавам ти да бъда ведър и спокоен: когато споменът за някоя секунда от отминалото време ме стисне за гушата, няма да крещя, а ще шепна. И ако очакваш, че ей сегичка ще заплача, много ще сгрешиш – по стара еврейска традиция тъкмо тогава ще опитам да те разсмея. Така че няма да видиш очите ми просълзени – макар и знайно да е, че преглътнатите сълзи капят в сърцето. А ако в нещо не си съгласен с мен, излишно е да спорим – предварително отстъпвам и ти заявявам, че правият ще си ти. Като равина Лев Соломонович Розенблат от Бердичев, когото попитали каква е формата на Земята. Земята е кълбо, отвърнал равинът. А евреите, по природа люде скептични и сприхави, го засипали с въпроси: „Защо кълбо? Как така кълбо? Можеш ли да го докажеш?“ „Е, добре де, нека е куб – миролюбиво отвърнал Льова Соломонович. – Аз споря ли?“
С това ти намеквам, че нямам намерение да се карам с теб, и нека е тъй, както кажеш – аз споря ли?
А ако нещо от моите деяния или мисли ти се стори греховно, моля те, не ме прокуждай на покаяние в манастир – не вярвам в Бога, казвал съм Му го в лицето.
В такъв случай помоли се ти за мен – може би Онзи, който е на небето и също отдавна е загубил вяра в себе Си, безпомощен да тури ред в сътворената от самия Него бъркотия, сиреч Главният атеист на Всемира, ще ми прости, че съм живял, а значи и грешал.
И тъй, отстрани се от пътя ми – потеглям!