В най-горещия ден от лятото на 1935 г. тринайсетгодишната Брайъни вижда как по-голямата й сестра Сесилия съблича дрехите си и се гмурва във фонтана в градината на тяхното имение. До фонтана, наблюдавайки, стои нейният приятел от детските години Роби, завърнал се наскоро, също като Сесилия, от следването си в Кеймбридж.
Още преди края на деня животът и на тримата ще се е променил безвъзвратно. Роби и Сесилия ще са прекосили граница, която дори не са си представяли в началото, и ще са станали жертва на въображението на по-малкото момиче. Брайъни ще е станала свидетел на мистериозни събития и ще е извършила престъпление, което цял живот ще се опитва да изкупи. „Изкупление“ е най-доброто постижение на Макюън. Брилянтно и изключително грабващо в своето описание на детството, любовта, войната, Англия и нейните класови разслоения, а в центъра му е едно дълбоко – и дълбоко затрогващо – изследване на срама и прошката, на изкуплението и трудното покаяние.
Книгата се издава с подкрепата на програма „Култура“ на Европейския съюз.
Ouvrage traduit avec le soutien du Programme Culture de l'Union europеénne.
ИЪН МАКЮЪН
ИЗКУПЛЕНИЕ
Пиесата – за която Брайъни подготви афиша, програмките и билетите, зад обърнат хоризонтално параван направи каса, в която да се продават, и обви в червена крепирана хартия кутията за пари – бе написана за два дни, толкова шеметни, че тя пропусна една закуска и един обяд. Когато подготовката завърши, нямаше какво друго да прави, освен да съзерцава готовия ръкопис и да чака появата на братовчедите си от север. Щяха да имат само един ден за репетиции, преди да пристигне брат й. На моменти смразяваща, на моменти безумно печална, пиесата разказваше романтична история, чието послание, изнесено в римуван пролог, гласеше, че любов, която не е основана върху здравия разум, е обречена. Безумната страст на героинята Арабела към порочен чуждестранен граф е наказана от злата съдба, когато тя заболява от холера след импулсивното отпътуване с избраника си за едно крайморско градче. Изоставена от него и почти от всички, прикована на легло в мизерно хотелско таванче, тя открива у себе си чувство за хумор. Съдбата й предоставя втори шанс във вид на обеднял лекар – всъщност предрешен принц, решил да помага на нуждаещите се. Изцелена от него, Арабела този път взема разумно решение и е възнаградена, като се помирява със семейството си, а после се венчава за лечителя принц във „ветровит и слънчев ден през пролетта“.
Госпожа Талис изчете седемте страници на „Арабелините премеждия“ в стаята си, на тоалетната масичка, а ръката на авторката през цялото време остана върху рамото й. Брайъни следеше всяка емоция, която би се изписала по лицето на майка й, и Емили Талис реагираше с тревожни погледи, весели засмивания, а на финала с признателна усмивка и съпричастно насърчително кимане. Тя прегърна дъщеря си, настани я в скута си – ох, това топло нежно телце, усещане, което помнеше от най-ранното й детство и още не се беше отърсила от него, не напълно – и каза, че пиесата е „възхитителна“, и моментално се съгласи с пошепване на ушенце това определение да бъде цитирано на афиша, който щеше да стои на входа, до касата за билети.
Тогава Брайъни нямаше как да го знае, но това беше върхът в осъществяването на начинанието й. Нищо оттук насетне нямаше да е толкова пълноценно, чакаха я само блянове и разочарования. Имаше мигове в летния мрак, след като угасеше лампата и се гмурнеше в сладостната тъма на балдахиненото си легло, които караха сърцето й да бие силно от бляскави копнежни фантазии, сами по себе си кратки пиески, до една включващи Лион. В една от тях широкото му добродушно лице помръкваше от скръб, когато Арабела изпадаше в самотно отчаяние. А ето го в друга, с коктейл в ръка в някое модно градско заведение, чува се как я хвали на своите приятели: да, моята сестричка Брайъни Талис, писателката, сигурно сте я чували. В трета пък възторжено размахваше юмрук, щом паднеше завесата, макар че нямаше завеса, нямаше откъде да пада завеса. Нейната пиеса не беше за братовчедите й, беше за брат й, да приветства завръщането му, да го възторгне и да го отклони от лекомисления низ приятелки към правилния тип съпруга: онази, която ще го убеди да се върне в провинцията; онази, която нежно ще помоли Брайъни да й стане шаферка.
ИЪН МАКЮЪН
ИЗКУПЛЕНИЕ
Пиесата – за която Брайъни подготви афиша, програмките и билетите, зад обърнат хоризонтално параван направи каса, в която да се продават, и обви в червена крепирана хартия кутията за пари – бе написана за два дни, толкова шеметни, че тя пропусна една закуска и един обяд. Когато подготовката завърши, нямаше какво друго да прави, освен да съзерцава готовия ръкопис и да чака появата на братовчедите си от север. Щяха да имат само един ден за репетиции, преди да пристигне брат й. На моменти смразяваща, на моменти безумно печална, пиесата разказваше романтична история, чието послание, изнесено в римуван пролог, гласеше, че любов, която не е основана върху здравия разум, е обречена. Безумната страст на героинята Арабела към порочен чуждестранен граф е наказана от злата съдба, когато тя заболява от холера след импулсивното отпътуване с избраника си за едно крайморско градче. Изоставена от него и почти от всички, прикована на легло в мизерно хотелско таванче, тя открива у себе си чувство за хумор. Съдбата й предоставя втори шанс във вид на обеднял лекар – всъщност предрешен принц, решил да помага на нуждаещите се. Изцелена от него, Арабела този път взема разумно решение и е възнаградена, като се помирява със семейството си, а после се венчава за лечителя принц във „ветровит и слънчев ден през пролетта“.
Госпожа Талис изчете седемте страници на „Арабелините премеждия“ в стаята си, на тоалетната масичка, а ръката на авторката през цялото време остана върху рамото й. Брайъни следеше всяка емоция, която би се изписала по лицето на майка й, и Емили Талис реагираше с тревожни погледи, весели засмивания, а на финала с признателна усмивка и съпричастно насърчително кимане. Тя прегърна дъщеря си, настани я в скута си – ох, това топло нежно телце, усещане, което помнеше от най-ранното й детство и още не се беше отърсила от него, не напълно – и каза, че пиесата е „възхитителна“, и моментално се съгласи с пошепване на ушенце това определение да бъде цитирано на афиша, който щеше да стои на входа, до касата за билети.
Тогава Брайъни нямаше как да го знае, но това беше върхът в осъществяването на начинанието й. Нищо оттук насетне нямаше да е толкова пълноценно, чакаха я само блянове и разочарования. Имаше мигове в летния мрак, след като угасеше лампата и се гмурнеше в сладостната тъма на балдахиненото си легло, които караха сърцето й да бие силно от бляскави копнежни фантазии, сами по себе си кратки пиески, до една включващи Лион. В една от тях широкото му добродушно лице помръкваше от скръб, когато Арабела изпадаше в самотно отчаяние. А ето го в друга, с коктейл в ръка в някое модно градско заведение, чува се как я хвали на своите приятели: да, моята сестричка Брайъни Талис, писателката, сигурно сте я чували. В трета пък възторжено размахваше юмрук, щом паднеше завесата, макар че нямаше завеса, нямаше откъде да пада завеса. Нейната пиеса не беше за братовчедите й, беше за брат й, да приветства завръщането му, да го възторгне и да го отклони от лекомисления низ приятелки към правилния тип съпруга: онази, която ще го убеди да се върне в провинцията; онази, която нежно ще помоли Брайъни да й стане шаферка.
Оценка: +2
Оценка: +1
Оценка: +1
Оценка: -1 +1
Оценка: +3
Оценка: +4