Сбогом на оръжието

Ърнест  Хемингуей – „Сбогом на оръжието“

В онази година бяхме разквартирувани в едно село. Беше късно лято, къщата гледаше към реката, равнината и планините отвъд. Речното корито беше чакълесто, тук-там стърчаха едри заоблени камъни, бялнали се сухи на слънцето, а бистрата вода синееше бързотечна. Войниците се нижеха край къщата и продължаваха надолу по пътя, а прахът, който вдигаха, се стелеше по шумака. Напрашени бяха и дънерите, тази година листопадът подрани, и пред очите ни войниците минаваха, вдигаха прах, повееше ли ветрец, листата капеха, войниците отминаваха, а после пътят пак опустяваше, бял под шумата.

Полята бяха плодни, имаше и много овощни градини, а планините отвъд тъмнееха оголени. Там се водеше бой и нощем се виждаха проблясъците на оръдейната стрелба. В мрака те бяха като летни светкавици, но нощите бяха прохладни и нямахме усещането, че иде буря.

Понякога в тъмнината чувахме как под прозорците вървят войници, а след тях минават оръдия, теглени от машини. Нощем имаше много движение – мулета със сандъчета муниции от двете страни на самара, моторизирана пехота на сиви камиони и други камиони, покрити с платнища, които се движеха по-бавно. Денем минаваше тежката артилерия – дългите дула на оръдията, теглени от влекачи, бяха замаскирани със зелени клони, а влекачите бяха покрити със зелени филизи и шумак. На север, отвъд долината, се виждаше кестенова гора, а зад нея, на отсамния бряг на реката, още едно възвишение. За това възвишение се водеха боеве, но безуспешно, и наесен, когато започнаха дъждовете, листата на кестените опадаха, клоните оголяха, мокрото поле тъмнееше – есенно мъртвило. Над реката се стелеше мъгла, планината се заоблачи, камионите пръскаха кал по пътя, войниците бяха изкаляни, пушките им – мокри под наметките, които така се издуваха от сивите кожени паласки, провесени отпред на коланите и натъпкани с пълнители, заредени с дълги тънки куршуми, калибър 6,5 мм, че всички тия войници, които вървяха по пътя, изглеждаха като бременни в шестия месец.

Бързо отминаваха и малки сиви автомобили – обикновено един офицер седеше до шофьора и още неколцина на задната седалка. Те пръскаха повече кал дори от камионите и случеше ли се един от офицерите отзад да е много дребен и да седи между двама генерали, толкова дребен, че да не можеш да видиш лицето му, а само върха на фуражката и тесния гръб, и ако автомобилът се носеше особено бързо, това можеше да е кралят. Той квартируваше в Удине и наобикаляше към нас почти всеки ден, за да види как вървят работите, а работите вървяха много зле.

В началото на зимата започна неспирен дъжд, а с дъжда дойде и холерата. Но успяха да я ограничат и в края на краищата тя отнесе само седем хиляди войници.

На другата година имаше много победи. Превзеха възвишенията отвъд долината и хълма с кестеновата гора, на платото южно от равнината също спечелиха победи и през август прехвърлихме реката и се настанихме в Гориция, в къща, обрасла от едната страна с морави глицинии, със зид и градина с чешма и кичести дървета. Сега се биеха в близките планини на километър-два от нас. Градът беше приятен, къщата – хубава, а зад нас течеше реката. Градът бе превзет, но не и възвишенията отвъд него и аз бях много доволен, че на австрийците явно им се искаше да се върнат в този град, когато войната свърши – обстрелваха го не за да го разрушат, а колкото да спазват военно приличие. Хората продължаваха да си живеят в него, имаше болници и кафенета, артилерия в по-крайните улици и два публични дома – единия за войници, другия за офицери. Когато дойде краят на лятото и нощите захладяха, а боят се водеше по възвишенията зад града, побитите от шрапнели трегери на железопътния мост, срутеният тунел при реката, където бяха ставали сражения, дърветата около площада и засводената от две редици дървета улица към него, както и това, че в града имаше момичета и че сега понякога можеше да се види и лицето, и дългошиестото телце, и посивялата козя брадичка на краля, когато минаваше в колата си, всичко това и стряскащата гледка на вътрешността на къщи, останали с една стена по-малко от артилерийския обстрел, нападалите тухли и мазилка по градини и улици, и благоприятният ход на нещата при Карсо правеха тази есен по-различна от предишната, когато бяхме разквартирувани в онова село. И войната се бе променила.

Дъбравата по възвишенията край града я нямаше. През лятото, когато дойдохме в града, тя беше зелена, а сега там стърчаха дънери, поломени стволове, земята беше изровена и един ден към края на есента, когато отидох на склона, видях откъм планините да се задава облак. Той бързо се приближи, слънцето стана тъмножълто, после всичко посивя, небето притъмня, облакът се спусна от планината, обви ни и заваля сняг. Понесен от вятъра, той падаше косо, покри голата земя и дънерите щръкнаха сред него. Побеляха и оръдията и скоро в снега се откроиха пътечки до отходните места зад окопите. По-късно се върнах отново в града и от прозореца на публичния дом – този за офицери – гледах как пада снегът. Седяхме с един приятел пред две чаши и бутилка „Асти“ и като гледахме как снегът се сипе бавно и тежко, разбрахме, че за тази година – толкова. Планините нагоре по реката над града не бяха превзети, не беше превзето и никое от възвишенията отвъд реката. Всичко това оставаше за догодина. Приятелят ми съгледа свещеника на нашата част да минава по улицата, стъпвайки предпазливо в кишата, и почука на прозореца, за да привлече вниманието му. Свещеникът се огледа, видя ни и се усмихна. Приятелят ми му направи знак да влезе. Свещеникът поклати глава и отмина.

На вечеря в стола поднесоха спагети, които всички ядяхме много бързо и съсредоточено – вдигахме ги на вилицата си, докато краищата им увиснат над отворената уста, и тогава ги налапвахме или пък просто ги всмуквахме, подемайки ги непрекъснато с вилицата, и често си наливахме вино от дамаджанката в метална люлчица – наведеш ли ѝ гърлото с показалец, червеното, бистро, тръпчиво, прекрасно вино потичаше в чашата, която държиш със същата ръка. След спагетите капитанът започна да подкача свещеника.

Свещеникът беше млад, лесно се изчервяваше, носеше униформа като нас, но с кръст от тъмночервено кадифе над горния ляв джоб на сивата куртка. Капитанът говореше на завален италиански – кой знае защо, той си мислеше, че така аз по-пълноценно ще схвана думите му. – Свещеник днес с момичета – каза той, като гледаше свещеника и мен. Свещеникът се усмихна, поруменя и поклати глава. Капитанът често го подбиваше. – Не е ли истина? – попита той. – Аз днес вижда свещеник с момичета.

– Не – каза свещеникът.

Тези подбивки забавляваха другите офицери.

– Свещеник не с момичета – продължи капитанът. – Свещеник никога с момичета – обясни той, взе чашата ми и я напълни, гледайки ме в очите, но без да изпуска и свещеника от погледа си. – Свещеник всяка нощ един срещу пет. – Цялата маса избухна в смях. – Разбираш, нали? Свещеник всяка нощ един срещу пет.

Той показа с ръка за какво става дума и се изсмя високо. Свещеникът приемаше всичко като шега.

– Папата иска австрийците да спечелят войната – каза майорът. – Той обича Франц Йосиф. Оттам идат паричките. Аз съм атеист.

– Чел ли си „Черната свиня“? – попита ме лейтенанантът. – Ще ти я намеря. Тази книга разклати вярата ми.

– Долна и недостойна книга – каза свещеникът. – Не вярвам да ви харесва.

– Твърде поучителна е – каза лейтенантът. – Разбираш какви са духовниците. Ще ти хареса – увери ме той.

Усмихнах се на свещеника, а той отвърна на усмивката ми иззад запалените свещи.

– Не я четете – каза той.

– Ще ти я намеря – настояваше лейтенантът.

– Всички мислещи хора са атеисти – каза майорът. – Но признавам, че не вярвам и във франкмасоните.

– Аз пък ги уважавам – възрази лейтенантът. – Това е благородна организация.

Някой влезе и през отворената врата видях как снегът вали.