Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Разкази с часовников механизъм
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1266-9
Купи
Цена
7.20 лв.
(16.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-55%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1267-6
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)
-6лв.
Информация
Рейтинг (2)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
172 гр.
Страници
176
Дата на издаване
18 август 2023
Превод
Соня Андонова
Корица
Капка Кънева

Разкази с часовников механизъм

Петнайсет разказа, петнайсет парчета живот на фона на бруталната война в Босна и Херцеговина през 90-те години на XX век. На границата между реално и въображаемо, с нюанси на сюрреализъм и магически реализъм, се редуват военни сцени, блянове за мирен и ведър свят, за далечни пътешествия, митологични препратки, аналогии с други страни и народи… В центъра на повествованието е човекът със своята крехка идентичност, с незарасналите вътрешни белези, с усещането за личен апокалипсис.

Фарук Шехич поднася ярко литературно свидетелство за травмите от войната, пронизано от мека поетичност, от тиктакане на часовник, който отмерва миналото и настоящето, живота и смъртта, астрономическото и човешкото време. Свидетелство за историчност и памет, защото „Това беше моята несъзнателна мисия: да оцелея, да разказвам, да пиша“.

 

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Фарук Шехич е роден през 1970 г. в Бихач, СФР Югославия. До избухването на войната през 1992 г. учи ветеринарна медицина в Загреб. След това, едва 22-годишен, се присъединява към армията на Босна и Херцеговина, в която ръководи отряд от 130 души. След войната учи литература и продължава да създава собствени литературни произведения.

Втората му книга Hit depot (2003) е абсолютен литературен бестселър в Босна, въпреки че е поетична. В нея той щрихира няколко основни теми от по-късните си творби като следвоенния живот на ръба на обществото. Стиховете му засягат местното (и глобално) усещане за капиталистическия начин на живот, смесен с отчаяното следвоенно битуване в руини, за разрушеното гражданско общество в Сараево и Босна. Литературните критици приветстват Шехич като гласа на премазаното поколение писатели, родени през 70-те години в Югославия.

Сборникът му с разкази „Под натиск“ (Pod pritiskom 2004) е отличен с наградата Zoro Verlag. Дебютният му роман „Тиха тече Уна“ (Knjiga o Uni, 2011) печели наградата „Меша Селимович“ за най-добър роман, издаден в Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Хърватия през 2011 г., и наградата на ЕС за литература през 2013 г. Последната му поетична книга е сборник, озаглавен „Моите реки“ (Moje rijeke, 2014), за който получава наградата „Ристо Раткович“ за най-добра поетична книга в Сърбия, Босна и Херцеговина, Черна гора и Хърватия през 2014 г. и годишна награда от Асоциацията на писателите на Босна и Херцеговина. За своята книга с избрани стихове на италиански и босненски език Ritorno alla natura („Завръщане към природата“) той получава международната награда XXXI Premio Letterario Camaiore - Francesco Belluomini 2019.

Сборникът „Разкази с часовников механизъм“ е публикуван през 2018 г. Българското издание е в превод на Соня Андонова. Последната публикувана книга на Фарук Шехич е краткият роман „Грета“ (2021). Книгите му са преведени на украински, немски, албански, френски, турски, английски, български, испански, холандски, македонски, полски, словенски, италиански, арабски, румънски и унгарски език.

Шехич живее в Сараево и работи като колумнист и журналист към уважаваното политическо списание BH Dani.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Фарук Шехич - „Разкази с часовников механизъм“
Предапокалиптична песен
 
Из разказа „Мечтатели“

„Ледът ще бъде емайлът на зимата.“ Ти произнесе единствено това странно изречение. С нас бяха Дейвид Боуи и „Абсолютно начинаещи“, един огромен телевизор, бяло грозде в стъклена купа, две кутийки бира, приятно хладен паркет и завесата на балконската врата. А навън – върховете на огъващите се от вятъра тополи, коридорът между хола и спалнята, където имаше голям рафт за книги, библиотека на прехода между деня и нощта. Често преди лягане поспирах тук на тази междинна станция, изваждах по някоя книга и четях прав, като понякога забравях дори в кой континент се намирам. Това бе най-интимната част от апартамента, до спалнята, вечно потънала в полумрак. Навън бяха хората, гражданите, толкова далеч от нас, и правеха това, което смятаха, че трябва да правят. И ние правехме същото – сбъдвахме малките си ежедневни мечти.
– Ами обичам те, знаеш го, нали?
– Колко?
– Най-много в целия град.
– Това не е достатъчно за мен – каза ти.
– Добре, най-много в Европа.
– Малко е.
– Най-много в галактиката.
– Това вече може да мине.
– Знаеш колко те обичам, трудно е да се опише с думи, застинали във въздуха, ако
си представим, че могат да стоят във въздуха, след като са изречени. Думите са безсилни като пробити балони, всичко се излива от тях, изтича онази тяхна същност, за която говорят поетите. Обичам те без капчица милост, хайде да те видя сега.
– Сега отново се опитваш да ме очароваш, а в края на краищата само искаш да ме чукаш.
– И какво лошо има в това? Сливаме се в едно цяло и се стопяваме. Оргазмът е една
мощна осмоза. Заедно политаме към деветдесет и деветте небеса. Изчезваме за кратко в една безкрайна секунда, а времето се изкривява като светлината в черна дупка.
– Ти си само един поет и философ, това си ти! Но няма да ти дам да ме чукаш, поне не
този път.
– Щом не ми даваш тялото си, това означава, че не ме обичаш достатъчно.
– Не е нужно винаги да се чукаме, ти само за това мислиш. Понякога ми трябва малко
внимание и нежност. Ерос за ума. Не всичко трябва да е неудържимо и със спазми. Вземи се отпусни!
– Добре, няма да те чукам никога повече!
– Сърцето ми спря от твоите заплахи, ще видим кой първи ще отстъпи, винаги си
ти. Няма да можеш да издържиш. Винаги става така – първи ти падаш на колене.
– Недей да изпитваш волята ми, силна е и ти ще страдаш – отвърнах.
– Ти пък все едно не искаш?
– Окей, заедно ще страдаме. Но няма лошо – облагородява духа и укрепва тялото.
– Говориш глупости и постоянно нещо ми обясняваш. Мислиш си, че ме превъзхождаш.
– Може би да, може би не. Не се знае.
– Хайде целуни ме – каза ти.
– Ще свием ли една цигара?
– Ами да свием.
Излязох на терасата. Върху крилато чудовище от жици и кухи тръби се суши пране – бял
чаршаф като призрачно одеяние. Небето е синкаво и пясъчно, а Луната – застинало камикадзе. Фалосовиден бяло-червен комин господства над целия квартал, коминът на топлоцентрала или някакво подобно съоръжение – този монолитен паметник на напредъка.
Поднасям пламъка към върха на цигарата. Винаги когато го правя, си спомням за любимите си филми, в които героите страстно пушат, особено за уестърните. Бих искал да съм твърд като Лий Марвин. Само че сега не е време за лиймарвиновци, светът е експлодирал и никога повече няма да бъде цялостен, както ни нашепваха от телевизионните екрани. Струваше ми се, че съм по петите на епохална мисъл, която щеше да преобърне Космоса с главата надолу. Често ми се струва така, когато съм се напушил. Хвърлих филтъра и го гледах как бавно пада като метеоритна сълза, проронена от мъничко божество върху опашката на незначителна комета.
Ти седеше с кръстосани крака на кожения диван. Тъмночервеният лак на пръстите на краката ти блестеше. Подути вени, кървавочервен лак, бяла опъната кожа. Обожавам кръвта ти. Един ден ще тека през сините ти вени. Исках да целувам стъпалата и пръстите ти. Някаква странна сила ме притегляше към тях. Сякаш видях треперещата аура, която се разпростираше от краката и цялото ти тяло. Просълзих се. Няма как да опиша очите ти. Ако има начин, то те са дълбоки и тъмносини като меланхолия, капеща от листата в майския здрач. Няма как да опиша лицето ти. Гледам го изумен и винаги все едно за първи път. Това ми напомня за един архетип, който видях в детските си сънища. Лицето на руса жена, която се смее сладко. След това трептящи струи се спускат по нервите ми. Тогава искам да те разкъсвам и да те целувам леко в същото време. И всичко започва отначало – целувки, дивашко и нежно любене, сладострастни думи придават вкус на въздуха. Крещя, докато свършвам в утробата ти. Целуваме се като малки деца. Запалваме цигари. Нежни, вечни машини.

Фарук Шехич - „Разкази с часовников механизъм“
Предапокалиптична песен
 
Из разказа „Мечтатели“

„Ледът ще бъде емайлът на зимата.“ Ти произнесе единствено това странно изречение. С нас бяха Дейвид Боуи и „Абсолютно начинаещи“, един огромен телевизор, бяло грозде в стъклена купа, две кутийки бира, приятно хладен паркет и завесата на балконската врата. А навън – върховете на огъващите се от вятъра тополи, коридорът между хола и спалнята, където имаше голям рафт за книги, библиотека на прехода между деня и нощта. Често преди лягане поспирах тук на тази междинна станция, изваждах по някоя книга и четях прав, като понякога забравях дори в кой континент се намирам. Това бе най-интимната част от апартамента, до спалнята, вечно потънала в полумрак. Навън бяха хората, гражданите, толкова далеч от нас, и правеха това, което смятаха, че трябва да правят. И ние правехме същото – сбъдвахме малките си ежедневни мечти.
– Ами обичам те, знаеш го, нали?
– Колко?
– Най-много в целия град.
– Това не е достатъчно за мен – каза ти.
– Добре, най-много в Европа.
– Малко е.
– Най-много в галактиката.
– Това вече може да мине.
– Знаеш колко те обичам, трудно е да се опише с думи, застинали във въздуха, ако
си представим, че могат да стоят във въздуха, след като са изречени. Думите са безсилни като пробити балони, всичко се излива от тях, изтича онази тяхна същност, за която говорят поетите. Обичам те без капчица милост, хайде да те видя сега.
– Сега отново се опитваш да ме очароваш, а в края на краищата само искаш да ме чукаш.
– И какво лошо има в това? Сливаме се в едно цяло и се стопяваме. Оргазмът е една
мощна осмоза. Заедно политаме към деветдесет и деветте небеса. Изчезваме за кратко в една безкрайна секунда, а времето се изкривява като светлината в черна дупка.
– Ти си само един поет и философ, това си ти! Но няма да ти дам да ме чукаш, поне не
този път.
– Щом не ми даваш тялото си, това означава, че не ме обичаш достатъчно.
– Не е нужно винаги да се чукаме, ти само за това мислиш. Понякога ми трябва малко
внимание и нежност. Ерос за ума. Не всичко трябва да е неудържимо и със спазми. Вземи се отпусни!
– Добре, няма да те чукам никога повече!
– Сърцето ми спря от твоите заплахи, ще видим кой първи ще отстъпи, винаги си
ти. Няма да можеш да издържиш. Винаги става така – първи ти падаш на колене.
– Недей да изпитваш волята ми, силна е и ти ще страдаш – отвърнах.
– Ти пък все едно не искаш?
– Окей, заедно ще страдаме. Но няма лошо – облагородява духа и укрепва тялото.
– Говориш глупости и постоянно нещо ми обясняваш. Мислиш си, че ме превъзхождаш.
– Може би да, може би не. Не се знае.
– Хайде целуни ме – каза ти.
– Ще свием ли една цигара?
– Ами да свием.
Излязох на терасата. Върху крилато чудовище от жици и кухи тръби се суши пране – бял
чаршаф като призрачно одеяние. Небето е синкаво и пясъчно, а Луната – застинало камикадзе. Фалосовиден бяло-червен комин господства над целия квартал, коминът на топлоцентрала или някакво подобно съоръжение – този монолитен паметник на напредъка.
Поднасям пламъка към върха на цигарата. Винаги когато го правя, си спомням за любимите си филми, в които героите страстно пушат, особено за уестърните. Бих искал да съм твърд като Лий Марвин. Само че сега не е време за лиймарвиновци, светът е експлодирал и никога повече няма да бъде цялостен, както ни нашепваха от телевизионните екрани. Струваше ми се, че съм по петите на епохална мисъл, която щеше да преобърне Космоса с главата надолу. Често ми се струва така, когато съм се напушил. Хвърлих филтъра и го гледах как бавно пада като метеоритна сълза, проронена от мъничко божество върху опашката на незначителна комета.
Ти седеше с кръстосани крака на кожения диван. Тъмночервеният лак на пръстите на краката ти блестеше. Подути вени, кървавочервен лак, бяла опъната кожа. Обожавам кръвта ти. Един ден ще тека през сините ти вени. Исках да целувам стъпалата и пръстите ти. Някаква странна сила ме притегляше към тях. Сякаш видях треперещата аура, която се разпростираше от краката и цялото ти тяло. Просълзих се. Няма как да опиша очите ти. Ако има начин, то те са дълбоки и тъмносини като меланхолия, капеща от листата в майския здрач. Няма как да опиша лицето ти. Гледам го изумен и винаги все едно за първи път. Това ми напомня за един архетип, който видях в детските си сънища. Лицето на руса жена, която се смее сладко. След това трептящи струи се спускат по нервите ми. Тогава искам да те разкъсвам и да те целувам леко в същото време. И всичко започва отначало – целувки, дивашко и нежно любене, сладострастни думи придават вкус на въздуха. Крещя, докато свършвам в утробата ти. Целуваме се като малки деца. Запалваме цигари. Нежни, вечни машини.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Познавам Фарук Шехич, чел съм и двете му книги, излизали на български. Стойностен писател, с личен поглед към войната в Босна и Херцеговина в края на миналия век. Въздействащ, оставя следа в съзнанието. Струва си да се прочете и този сборник, съдейки по разказа, който беше публикуван в "Литературен вестник".
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1266-9
Купи
Цена
7.20 лв.
(16.00 лв.)

* 55% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-55%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1267-6
Купи
Цена
10.00 лв.
(16.00 лв.)

* 6 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-6лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени