Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Откраднаха ни. Историята на едно престъпление
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0739-9
Купи
Цена
11.70 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-35%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0740-5
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (17)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
510 гр.
Страници
304
Дата на издаване
04 февруари 2022
Превод
Ася Григорова
Корица
Живко Петров

Откраднаха ни. Историята на едно престъпление

На московското летище майка изпраща синовете си в богатата страна Монтегаско при баща, който очаква единствения си син. Странното е, че паспортите на двете момчета са идентични – те не само са родени на една и съща дата, но и имената им са еднакви. Как е възможно това – ако бяха близнаци, собствените им имена щяха да са различни? Каква е връзката между тях?

Историята, определяна от авторката като „криминале от ново поколение“, е разказана безпощадно правдиво, на места дори страховито, но и карнавално весело, пародийно и ексцентрично. В този роман Петрушевска е по-свободна, по-безжалостна в оценките си, по-смела в психологическите си прозрения и сюжетните ходове. Зад лъкатушещите сюжетни пътеки авторката е успяла да създаде достоверен и богат на нюанси портрет на самата Русия и на руските хора.

За автора

Людмила Петрушевска е поет, драматург, белетрист, смятана за жив класик на модерната руска литература. Днес утвърдена като световноизвестна писателка, до периода на перестройката тя е била забранен автор поради интереса й към „сенчестите страни на живота“.

Носител е на повече от десет литературни отличия в Русия и е единственият руски писател, удостоен със Световната награда за фентъзи (World Fantasy Award, WFA, 2009). Създала е множество пиеси, сборници с разкази, приказки и сценарии, както и три романа.

Последният й роман – „Откраднаха ни. История на едно престъпление“, е издаден през 2017 година.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Людмила Петрушевска – „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ 

ХХI ВЕК. ЗАМИНАВАНЕТО НА МОМЧЕТАТА

Една майка заведе децата си на летището.
– Значи така, Серьожа, наглеждай Ося, да не загуби нещо. Ося, събуди се, вземи си раничката. Ето ви паспортите и билетите. Щом кацнете, веднага ми се обадете. Звънете ми всеки ден, сутрин, още щом се събудите, и вечерта пак. Иначе ще се побъркам. Серьожа, ти отговаряш. Всеки от вас да ми звъни поотделно. Ако не успеете да ми се обадите – всичко става, – ще звъня в посолството.
– Ох, мамо! Стига толкова, а? Чак пък в посолството! Да не сме малки? Какво ти става, да не ни е за първи път?
– Не знаем при кого отивате. Ося, къде тръгна пак?
– Към гишето за чекиране. Вече закъсняваме.
– Добре де, ей сега. Там, на опашката, не мога да ви кажа всичко.
– Защо, да не ни следят?
– Не е изключено.
– Мамо! Да не сме в криминален роман?
– Не, Оска, това е сапунена опера. Изчезналите деца двойници!
– Мамо, стига толкова! Закъсняваме.
– Серьожа, това не е шега! Повтарям ви, не знаем при кого отивате.
– При баща ни, при кого.
– Хубаво. Нали се разбрахме, ще ми звъните всеки поотделно, запомнихте ли? Сутрин и вечер. Контролната дума за довиждане е „це“.
– Це.
– Це.
– И не я казвайте на никого.

 

ХХ ВЕК. КАКВО ЩЕ НАПИШАТ ИСТОРИЦИТЕ

Деветдесетте години, най-лудите, искате ли да ги зърнете? Когато в океаните изчезваха руски кораби с цветни метали, застраховани в „Лойдс“, когато към офшорките изтичаха милиарди, да кажем, профсъюзни пари (а те идваха от разпродаваните учебни заведения, заводи, сгради на управленския апарат, медицински пунктове, санаториуми, болници, детски градини, ясли и курсове, освен това сгради на партийните и комсомолски организации), когато в Москва цели дворци в стил модерн и стил ампир, по традиция собственост на райкомите и горкомите, бяха продавани буквално за нищо... Когато опразнените заводи попадаха в ръцете на изкупвачите на празни хартийки, наречени ваучери. Когато към собственика на милиарден бизнес можеше да се отиде с предложение да продаде всичко, а след категоричния му отказ още същото лято, в сезона на почивките, двама водолази се спускаха в езерото, на чийто бряг се издигаше огромната вила на собственика. Бодигардовете въртят шишчетата на скарата и хвърлят по някой поглед към стопанина, който отива да се топне в жегата. А той потъва за секунда. Дръпнат за краката.
Но както и да е, историците тепърва ще пишат за това.

 

ХХI ВЕК. ПРИСТИГАНЕ В МОНТЕГАСКО

Като си разменяха шеги, двете момчета с раничките се качиха в самолета Москва – Монтегаско.
Впрочем навън течеше първото десетилетие от двайсет и първия век.
Бяха двама тъмнокоси красавци с класически профили на витязи в тигрова кожа, заради чиито профили патрулиращите ченгета в Москва се заглеждаха подире им, но кой знае защо, не напираха да им проверяват паспортите: кой е луд да се разправя с чужденци. А тия май че са макаронаджии. Още повече, че гърбовете им са прекалено изправени и макар раменете им да са като на културисти, краката им са доста дълги за бойци от бандите в Люберци и Солнцево. И усмивките им, виж ги само, са като по рекламите. И зъбите им са по-различни. С една дума, не са наши.
Зарежи ги.
Единствено Галя, която този ден работеше на гишето за чекиране на летище „Шереметиево-2“, погледна и втория паспорт и се зачуди: момчетата имаха еднакви паспорти...
Името и фамилията съвпадаха напълно, дори датите на раждане бяха еднакви. Но това всъщност е невъзможно! И какво да прави сега?
– Абе карай. Не е от твоята компентенция, компен... тенция, в специалния отдел ще кажат, вдигаш врява за нищо, забавянето на самолета ще ти докара уволнение по еди-кой си член. Нали снимките са различни. Момчетата не си приличат.
Тъй че хлапаците благополучно се качиха в самолета, прекараха в него отреденото време и слязоха на чуждото летище в Монтегаско.
Където се беше курдисал и с табелка „Сергей Серцов“ ги чакаше посрещачът – шофьорът чичо Коля.
Към него се приближиха две момчета от кавказка националност. Приближиха се, като се присмиваха на някого, тихичко, помежду си. Той разбра. Видяха го. Млъкнаха.
– Чакате Сергей Сергеевич Серцов, нали? – попита единият.
Вторият отново се захили.
– Ами ние сме – обясни пак оня, първият.
Правеха си майтап.
Като че ли посрещането беше игра. Не се отнесоха сериозно.
Ни здравей, ни дявол. Тук дори в асансьора на хотела те поздравяват – когато при шефа идват гости, пак Коля ги настанява там.
И самият Коля вече свикна с учтивостта.
Тук всички се усмихват един на друг и с повод, и без. Само не ги гледай в очите, няма да разберат.
Не бива да се зазяпваш. Но тези не гледат към него, а само един към друг. Коля попита: – А кой от вас е Сергей Сергеевич Серцов?
– И двамата.
Сякаш го закова.
Отново захихикаха.
Като че са дошли да си правят майтап.
– Тогава ще ви помоля за паспортите – неочаквано и за себе си каза Коля. Нали той отговаря за посрещането на сина! На един син, не на двама!
Показаха ги.
В паспортите всичко съвпадаше, освен номерата.
Нямаше как, трябваше да ги закара с бентлито.
Те си въртяха кратуните, пак се подхилкваха (гледаше ги в огледалото за задно виждане и не откриваше и грам прилика с шефа му.)
Просто – лица от кавказка националност. Мургавки, с големи носове.
И не си приличаха.
Приказваха си нещо. Кискаха се тихичко.
Той ги возеше из места, където живеят само милиардери.
Стени, дървета, къщи.
С една дума, вили. Зад огради, сред паркове.
Като при нас е, ще видите.
– Това е къщата на Валдис Вембърс – каза Коля.
И двамата направиха гримаса. Май че не знаят кой е тоя.
– Тенисист – поясни Коля. – Петнайсето място в света.
Те се облещиха като дебили. Ченетата им увиснаха.
Учудиха се. И отново зацвилиха.
– Беше на трето място в „Уимбълдън“ „Австралия Оупън“.
– Не може да бъде – рече единият.
Вторият премигна и сви устенца на тръбичка.
Тъпаци. Московска измет, реши шофьорът. Безнадеждни са, изобщо не знаят какво става в Европа.
Шофьорът показваше къщата на Вембърс на всички гости на шефа, за да знаят, че отиват при човек, който живее в съседство с Вембърс.
 – Те с гаджето му карат ферари – поясни той.
А двамата клоуни започнаха да си намигат с увиснали ченета.
Тук Николай се отклони и каза:
– А тук живее един банкер, милиардер. С десет жени, всичките ходят при бижутера с фереджета.
Каза го и дори не погледна в огледалото какви ги вършат ония на задната седалка, как гримасничат и пляскат с ръце.
Като стигнаха, шофьорът отвори портата с дистанционното и продължи по алеята към шефската вила, мина покрай своята така наречена къщичка на охраната (вратата беше затворена, изглежда, жена му беше заета или в градината, или във вилата на шефа). Може да е къщичка на охраната, ама е почти на два етажа, отбеляза мислено Коля.
А най-горе си беше направил и нещо като мансарда.
Беше облицовал стените с фазер, за да има къде да си играе дъщеричката му Анджелка.
Получи се нещо като сандъче за колети, както каза жена му, навсякъде фазер.
Тогава си го облицовай сама.
Шефът чака сина си, а то (шофьорът изпсува мислено) долетяха двама, мошеници. Той няма близнаци, при това с едно и също име! Шефът се вълнува, това е естествено, но изобщо не предполага какъв номер му готвят.
Тези двама братя акробати.
После Николай се успокои.
Познаваше той бащицата Серцов.
Нищо, той бързо ще се справи с тая неразбория.
И с по-страшни се е справял.
Шофьорът Николай не преставаше да се гордее с шефа си.
Коля го беше возил и навремето, още при съветската власт, но не много. Тогава за целия отдел имаше само две коли. Коля караше началството, а сегашният му шеф по онова време си беше обикновена пешка и не му се случваше да пътува често с черната волга.
Тогава Коля вози ли вози началството, а след това сегашният му шеф съобрази как стават работите, влезе в Съвета на народните депутати и взе със себе си Коля. Животът стана хубав, доставки, ваучери, започна перестройката-престрелка, шефът си чопна някакви неща в особено големи размери, три завода ли бяха, друго ли, че и два кораба с медни отпадъци, потънали край бреговете на Нигерия, пък били застраховани в солидна фирма, казваше се „Лойдс“. Потъна и шефът, тоест се омете от Рашън, още преди следователите да са дали ход на делото му – бяха двама и ги даваха по телевизията, и по митингите се изказваха двамата клоуни.
А шефът му постъпи правилно.

Людмила Петрушевска – „Откраднаха ни. Историята на едно престъпление“ 

ХХI ВЕК. ЗАМИНАВАНЕТО НА МОМЧЕТАТА

Една майка заведе децата си на летището.
– Значи така, Серьожа, наглеждай Ося, да не загуби нещо. Ося, събуди се, вземи си раничката. Ето ви паспортите и билетите. Щом кацнете, веднага ми се обадете. Звънете ми всеки ден, сутрин, още щом се събудите, и вечерта пак. Иначе ще се побъркам. Серьожа, ти отговаряш. Всеки от вас да ми звъни поотделно. Ако не успеете да ми се обадите – всичко става, – ще звъня в посолството.
– Ох, мамо! Стига толкова, а? Чак пък в посолството! Да не сме малки? Какво ти става, да не ни е за първи път?
– Не знаем при кого отивате. Ося, къде тръгна пак?
– Към гишето за чекиране. Вече закъсняваме.
– Добре де, ей сега. Там, на опашката, не мога да ви кажа всичко.
– Защо, да не ни следят?
– Не е изключено.
– Мамо! Да не сме в криминален роман?
– Не, Оска, това е сапунена опера. Изчезналите деца двойници!
– Мамо, стига толкова! Закъсняваме.
– Серьожа, това не е шега! Повтарям ви, не знаем при кого отивате.
– При баща ни, при кого.
– Хубаво. Нали се разбрахме, ще ми звъните всеки поотделно, запомнихте ли? Сутрин и вечер. Контролната дума за довиждане е „це“.
– Це.
– Це.
– И не я казвайте на никого.

 

ХХ ВЕК. КАКВО ЩЕ НАПИШАТ ИСТОРИЦИТЕ

Деветдесетте години, най-лудите, искате ли да ги зърнете? Когато в океаните изчезваха руски кораби с цветни метали, застраховани в „Лойдс“, когато към офшорките изтичаха милиарди, да кажем, профсъюзни пари (а те идваха от разпродаваните учебни заведения, заводи, сгради на управленския апарат, медицински пунктове, санаториуми, болници, детски градини, ясли и курсове, освен това сгради на партийните и комсомолски организации), когато в Москва цели дворци в стил модерн и стил ампир, по традиция собственост на райкомите и горкомите, бяха продавани буквално за нищо... Когато опразнените заводи попадаха в ръцете на изкупвачите на празни хартийки, наречени ваучери. Когато към собственика на милиарден бизнес можеше да се отиде с предложение да продаде всичко, а след категоричния му отказ още същото лято, в сезона на почивките, двама водолази се спускаха в езерото, на чийто бряг се издигаше огромната вила на собственика. Бодигардовете въртят шишчетата на скарата и хвърлят по някой поглед към стопанина, който отива да се топне в жегата. А той потъва за секунда. Дръпнат за краката.
Но както и да е, историците тепърва ще пишат за това.

 

ХХI ВЕК. ПРИСТИГАНЕ В МОНТЕГАСКО

Като си разменяха шеги, двете момчета с раничките се качиха в самолета Москва – Монтегаско.
Впрочем навън течеше първото десетилетие от двайсет и първия век.
Бяха двама тъмнокоси красавци с класически профили на витязи в тигрова кожа, заради чиито профили патрулиращите ченгета в Москва се заглеждаха подире им, но кой знае защо, не напираха да им проверяват паспортите: кой е луд да се разправя с чужденци. А тия май че са макаронаджии. Още повече, че гърбовете им са прекалено изправени и макар раменете им да са като на културисти, краката им са доста дълги за бойци от бандите в Люберци и Солнцево. И усмивките им, виж ги само, са като по рекламите. И зъбите им са по-различни. С една дума, не са наши.
Зарежи ги.
Единствено Галя, която този ден работеше на гишето за чекиране на летище „Шереметиево-2“, погледна и втория паспорт и се зачуди: момчетата имаха еднакви паспорти...
Името и фамилията съвпадаха напълно, дори датите на раждане бяха еднакви. Но това всъщност е невъзможно! И какво да прави сега?
– Абе карай. Не е от твоята компентенция, компен... тенция, в специалния отдел ще кажат, вдигаш врява за нищо, забавянето на самолета ще ти докара уволнение по еди-кой си член. Нали снимките са различни. Момчетата не си приличат.
Тъй че хлапаците благополучно се качиха в самолета, прекараха в него отреденото време и слязоха на чуждото летище в Монтегаско.
Където се беше курдисал и с табелка „Сергей Серцов“ ги чакаше посрещачът – шофьорът чичо Коля.
Към него се приближиха две момчета от кавказка националност. Приближиха се, като се присмиваха на някого, тихичко, помежду си. Той разбра. Видяха го. Млъкнаха.
– Чакате Сергей Сергеевич Серцов, нали? – попита единият.
Вторият отново се захили.
– Ами ние сме – обясни пак оня, първият.
Правеха си майтап.
Като че ли посрещането беше игра. Не се отнесоха сериозно.
Ни здравей, ни дявол. Тук дори в асансьора на хотела те поздравяват – когато при шефа идват гости, пак Коля ги настанява там.
И самият Коля вече свикна с учтивостта.
Тук всички се усмихват един на друг и с повод, и без. Само не ги гледай в очите, няма да разберат.
Не бива да се зазяпваш. Но тези не гледат към него, а само един към друг. Коля попита: – А кой от вас е Сергей Сергеевич Серцов?
– И двамата.
Сякаш го закова.
Отново захихикаха.
Като че са дошли да си правят майтап.
– Тогава ще ви помоля за паспортите – неочаквано и за себе си каза Коля. Нали той отговаря за посрещането на сина! На един син, не на двама!
Показаха ги.
В паспортите всичко съвпадаше, освен номерата.
Нямаше как, трябваше да ги закара с бентлито.
Те си въртяха кратуните, пак се подхилкваха (гледаше ги в огледалото за задно виждане и не откриваше и грам прилика с шефа му.)
Просто – лица от кавказка националност. Мургавки, с големи носове.
И не си приличаха.
Приказваха си нещо. Кискаха се тихичко.
Той ги возеше из места, където живеят само милиардери.
Стени, дървета, къщи.
С една дума, вили. Зад огради, сред паркове.
Като при нас е, ще видите.
– Това е къщата на Валдис Вембърс – каза Коля.
И двамата направиха гримаса. Май че не знаят кой е тоя.
– Тенисист – поясни Коля. – Петнайсето място в света.
Те се облещиха като дебили. Ченетата им увиснаха.
Учудиха се. И отново зацвилиха.
– Беше на трето място в „Уимбълдън“ „Австралия Оупън“.
– Не може да бъде – рече единият.
Вторият премигна и сви устенца на тръбичка.
Тъпаци. Московска измет, реши шофьорът. Безнадеждни са, изобщо не знаят какво става в Европа.
Шофьорът показваше къщата на Вембърс на всички гости на шефа, за да знаят, че отиват при човек, който живее в съседство с Вембърс.
 – Те с гаджето му карат ферари – поясни той.
А двамата клоуни започнаха да си намигат с увиснали ченета.
Тук Николай се отклони и каза:
– А тук живее един банкер, милиардер. С десет жени, всичките ходят при бижутера с фереджета.
Каза го и дори не погледна в огледалото какви ги вършат ония на задната седалка, как гримасничат и пляскат с ръце.
Като стигнаха, шофьорът отвори портата с дистанционното и продължи по алеята към шефската вила, мина покрай своята така наречена къщичка на охраната (вратата беше затворена, изглежда, жена му беше заета или в градината, или във вилата на шефа). Може да е къщичка на охраната, ама е почти на два етажа, отбеляза мислено Коля.
А най-горе си беше направил и нещо като мансарда.
Беше облицовал стените с фазер, за да има къде да си играе дъщеричката му Анджелка.
Получи се нещо като сандъче за колети, както каза жена му, навсякъде фазер.
Тогава си го облицовай сама.
Шефът чака сина си, а то (шофьорът изпсува мислено) долетяха двама, мошеници. Той няма близнаци, при това с едно и също име! Шефът се вълнува, това е естествено, но изобщо не предполага какъв номер му готвят.
Тези двама братя акробати.
После Николай се успокои.
Познаваше той бащицата Серцов.
Нищо, той бързо ще се справи с тая неразбория.
И с по-страшни се е справял.
Шофьорът Николай не преставаше да се гордее с шефа си.
Коля го беше возил и навремето, още при съветската власт, но не много. Тогава за целия отдел имаше само две коли. Коля караше началството, а сегашният му шеф по онова време си беше обикновена пешка и не му се случваше да пътува често с черната волга.
Тогава Коля вози ли вози началството, а след това сегашният му шеф съобрази как стават работите, влезе в Съвета на народните депутати и взе със себе си Коля. Животът стана хубав, доставки, ваучери, започна перестройката-престрелка, шефът си чопна някакви неща в особено големи размери, три завода ли бяха, друго ли, че и два кораба с медни отпадъци, потънали край бреговете на Нигерия, пък били застраховани в солидна фирма, казваше се „Лойдс“. Потъна и шефът, тоест се омете от Рашън, още преди следователите да са дали ход на делото му – бяха двама и ги даваха по телевизията, и по митингите се изказваха двамата клоуни.
А шефът му постъпи правилно.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0739-9
Купи
Цена
11.70 лв.
(18.00 лв.)

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-35%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0740-5
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени