Буболечка в кревата

Катрин Панкол - „Bed Bug. Буболечка в кревата“

Във вторник, една седмица преди Коледа, Роз покани Лео на вечеря.
Колебала се бе дълго, поклащайки се леко на стълбите на лабораторията, където бяха прекарали деня в изучаване на Lamprohiza splendidula, малка светулка от семейството на Lamperidae, която живееше в Елзас и произвеждаше молекула, многообещаваща за лечението на рака и с регенериращо въздействие върху кожата. Директорът на лабораторията си потриваше ръцете при мисълта, че може да се възползва от това откритие.
Роз веднага се бе попитала дали идеята да покани Лео на вечеря е добра. Бе започнала да гризе ноктите си, да мачка края на бялата престилка, която се подаваше от палтото ѝ, да пресмята точно колко дни остават до Коледа. Лео си заминаваше за Ню Йорк. Трябваше да го покани на вечеря, беше въпрос на любезност, начин да подчертае, че тяхното сътрудничество през последните шест месеца бе протекло добре и бе плодотворно, че тяхната работа би могла да доведе до истински научен напредък. За болните от рак на гърдата или на белите дробове, както и за получилите тежки изгаряния. Роз искаше да бъде „полезна“. Смяташе, че това е най-хубавата дума във френския език. Две неща Роз обичаше повече от всичко: думите и насекомите.
На другия ден лабораторията щеше да затвори за няколко дни. Трябваше да го покани сега или никога.
– Свободен ли си за вечеря днес?
– Да вечеряме ли? Аз и ти?
– Да... Ами... Защо не?
Той се бе усмихнал така, сякаш тя бе паднала от луната по корсет и мрежести чорапи с кофа метеорити в ръка. Беше прокарал ръка в косата си, разрошвайки я, и бе казал:
– Уау... Почакай минута...
Бе помислила, че молбата ѝ не е нещо особено! Няма защо да си скубе косите.
– Трябва да си видя бележника. Бе извадил от джоба на якето мобилния си телефон. – Много неща трябва да свърша, преди да замина.
Превъртя разписанието си, смръщил вежди. Имаше вид на неприятно изненадан човек.
– Пришпорваш ме, право да ти кажа... Това момичетата сте адски припрени!
Пада ми се! Друг път ще знам дали да съм любезна. Какво каза психоложката ми последния път? „Роз, трябва да застанете в центъра на кръг, да наложите дистанция и когато имате някакво желание, да не се поддавате на натиска му, а да се опитате да разберете дали НАИСТИНА желаете да направите онова, което искат от вас, или се подчинявате единствено на повторението, което сте научили от другите и не ви принадлежи. С една дума, трябва да се попитате дали действате под нечие влияние, или следвате своя избор. Задайте си въпроса: „Какво искам аз, Роз Робенсон?“. Едва после действайте.“
Не бе успяла да застане в центъра на кръга. Беше се втурнала, ПОДНЕСЕНА на тепсия. С ръце, вързани на гърба, и две стръкчета магданоз в ноздрите, правете с мен каквото искате.
– О, знаеш ли, не сме длъжни да... Аз просто така.
– Не, не. Не се сърди, Роз. Моля те, недей.
Бе възприел тона на лекар, застанал до леглото на опасен психопат, на когото се опитва да нахлузи усмирителна риза, и Роз се бе стегнала.
– Много бих искал да вечерям с теб, но имам да пиша статия за моя университет в Ню Йорк. Не съм свършил, а трябва да я предам утре сутринта...
Бе направил гримаса, придружена с шум от смукане, за да махне някакво парченце храна, заседнало между два зъба. Направи го няколко пъти, преди да го глътне, доволно облизвайки устни.
Бе предпочела да гледа встрани.
Добре де, биваше си го. Момичетата от лабораторията си падаха по тъмния му перчем и начина, по който го прибираше, като се навеждаше напред и го хващаше в последния момент. Примираха от небрежния жест, с който пъхаше ръце в престилката, изправен и с усмивка, очертаваща трапчинка на лявата му буза. Обсъждаха сериозния му дълбок поглед, черните му загадъчни очи... Но не, не бе преследван от орда самки, да не прекаляваме. Беше средна категория. Среден нос, средна уста, средни, леко прегърбени рамене, висок ръст, дълги крака. Роз харесваше дългите му крака, но не и жълтите панталони. А панталоните на Лео Закария често бяха жълти. Понякога виолетови или бордо, но най-често много жълти. С отвратителни кафяви патъци. Нарочно не употребяваше думата „обувки“, защото нещото, което той носеше на краката си, не я заслужаваше. Вероятно бе на нейните години, около двайсет и девет, може би трийсет, не носеше халка, не казваше „ние“ и никога не употребяваше притежателно местоимение в първо лице множествено число. От шест месеца работеха заедно и заедно придвижваха на обяд таблите с храна в стола на лабораторията, но той никога не бе произнасял разнежено името на някое момиче или момче. И никой не бе дошъл с него предишната вечер на коледния купон, докато почти всички други колеги бяха пристигнали било с приятелка или с приятел. Бяха се скъсали от смях, когато Кирстен бе представила гаджето си Нилс като моята „половинка“. Нилс носеше папийонки на точки, стоеше на пръсти, за да стигне рамото на Кирстен и вероятно се обличаше от щанда за момченца в „Монопри“. Очите на Лео блестяха, пълни със сдържани сълзи. Роз бе започнала да хълца и Лео я тупаше по гърба с думите „нищо ти няма Роз, ще ти мине“. И името ѝ, произнесено с кубинския му акцент, се бе плъзнало като милувка до слабините ѝ. Имаше чувството, че са се свързали, че са съучастници и... че той ще ѝ предложи моментално да се омъжи за него. Един от нейните фантазми. Предложение за брак като любов от пръв поглед. Та-та-та-там! Луд съм по теб. Искаш ли да бъдеш моя жена? Такива неща обаче ставаха само във филмите.
Онази вечер на стълбите на лабораторията, докато уличните лампи по околовръстното мигаха едва-едва под дъждовните капки, те играеха в друга сцена. И нейната роля не бе хубава.
– Добре, ще се справя, ще предам статията след един ден, не е важно – бе казал той, като избърса капката на върха на носа си.
Тя се бе запитала дали е от дъжда, или е сопол.
– Ще се отбия вкъщи да се преоблека – бе добавил най-сетне той. – Искаш ли да се срещнем в Елзаската таверна? Ще отдадем почит на нашата светулка, а аз умирам за шукрут. И нямам възможност да ям често в Ню Йорк.
Той се бе разсмял като истински бонвиван, но смехът му изобщо не пасваше на мъглата, на поройния дъжд, на уличните фенери и на околовръстното. Сякаш просто се радваше, че ще яде киселото си зеле, дали сам, или в компания, нямаше значение. Роз беше само претекст да си напълни търбуха.
Бе се почувствала унижена. Вече нямаше желание да вечеря с него. Още един път бе отказала да застане в центъра на кръга, защото бе много далеч от нея.
Бяха се споразумели в колко часа да се срещнат. Той отново бе махнал капката от носа си – сопол или дъжд?... и се бяха разделили, стискайки ръце с всичка сила като двама професионални борци. Тя бе избърсала пръсти от мантото си и го бе наблюдавала как се отдалечава. Кафявите му патъци правеха пльок-пльок в локвите и той крачеше приведен напред заради тежката си чанта.
– Ще избера бяло вино – заяви той, след като бе поръчал кралски шукрут. – Обичаш ли бяло вино?
Тя ненавиждаше бялото вино. От него получаваше крампи в краката през нощта и болки в бъбреците на другия ден.
– Ще поръчаме бутилка, нали? Трябва да отпразнуваме края на работата ни и идващата Коледа.
– Щом искаш...
– Превъзходно елзаско бяло вино за двама превъзходни колеги. Може пък и да получим Нобелова награда за нашето откритие. Ха-ха. Шегувам се, но не съвсем... Напипахме златна жила с нашата Lamprohiza splendidula. Още малко и ще започне треската за злато.

Тъп ли е, или какво? Не може да не знае, че има риск Роналд Люпалето, директорът на лабораторията, да ни свие резултатите, да се пъчи и да получава награди, поздравления и куп чекове. Знае го, разбира се, или е глупак. А аз си губя времето.
Как така си губя времето? Какво подразбирам, като казвам това? Надявам се, че... ? Инвестирам времето си в... ? Имам булчински букет в дясната ръка, и жартиера на лявото бедро? Я се стегни, Роз!