Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Годишнина от завършването
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0560-9
Купи
Цена
11.20 лв.
(14.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-20%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0561-6
Купи
Цена
9.00 лв.
(14.00 лв.)
-5лв.
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
128
Дата на издаване
13 декември 2019
Превод
Русанка Ляпова
Корица
Стефан Касъров

Годишнина от завършването

В „Годишнина от завършването“ Ламия Бегагич ни прави свидетели на късчета от живота на някогашни съученици, все още млади хора, чието съществуване е белязано завинаги от войната. Ала гръмките думи, както и големите теми не присъстват в разказите, или остават някъде на заден план. Бегагич предпочита ежедневните случки и събития, интересува се от партньорските отношения, от пукнатините и разминаванията между хора, които би трябвало да са си близки, от техните явни и скрити разочарования, от неизреченото. Пестеливо и деликатно, с две-три кратки реплики или жест писателката ни въвежда в най-съкровените мисли, надежди и страхове на своите герои, оставя ги да се саморазкрият, да заговорят пред нас с естествеността, с която се изповядват пред самите себе си. Включените в сборника двайсет и три кратки историйки, или „разрези“, както ги нарича самата авторка, са съвършени в своята простота, а за любовта и вътрешните преживявания рядко се пише с такава непретенциозност, мъдрост и кристална яснота.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.
This project has been funded with support from the Creative Europe Programme of the European Commission.

Creative Europe Programme

За автора

Ламия Бегагич е родена през 1980 г. в Зеница (Босна и Херцеговина). Живее в Сараево, където е завършила южнославянски литератури. Публикува поезия и проза в престижни литературни издания, редактор е на детски списания, пише журналистически статии за няколко уеб портала, но силата й е в кратките повествователни форми.

„Годишнина от завършването“ (2005) е първият й сборник, излязъл едновременно в Белград и в Сараево и веднага преведен на словенски език. След него издава още един – „Еднопосочно“, романа „В зоната“, съавтор е на наръчника за момичета в предгимназиална възраст „Фенка на феминизма“.

Отличена е със специалната награда на Фондация „Фарах Тахирбегович“ за „принос в развитието на издателската дейност, литературата, библиотечното дело и културата“.

Откъс

Ламия Бегагич - „Годишнина от завършването“

ЕДИН: НЕ СЕ СЪРДИ, СЕЙО

Да имах калкулатор наместо душа, Та да лекувам тъгата си с надницата за деня, Щях да съм си у дома навсякъде по света. Миле & Путници, Гастарбайтерска

Някога, като гледах града, в който живея сега, само по американските филми, си мислех, че в него непрекъснато вали дъжд или сняг. Днес вече знам каква е жегата в Сиатъл. Почти като тази в Сараево, когато асфалтът се разтапя под краката ти, а ти седиш в градината и обръщаш бутилките с минерална вода една след друга. Често откарвахме тъй по три-четири часа. Деян му викаше юлска асфалтова медитация. Кажи-речи, по същия начин медитираме днес и двамата с Пайо. Пайо е най-близкият ми съсед. Откакто съм в Америка, се виждам почти само с него. След като родителите ми се върнаха в Босна, аз останах сам в голямата къща току до неговата. По-точно: голямата къща току до неговата остана сама, пък аз се преселих при Пайо.
Юли е и небето сипе жар. Ние двамата седим в градината, обръщаме бирите една след друга и играем „Не се сърди, човече“. Картонената подложка вече ужасно се е протрила, почти не се различават цветовете на полетата и къщичките, обаче ние, тъй или иначе, ги знаем наизуст. Аз съм със сините фигурки  – „Железничарите“, а Пайо със зелените  – „Суперсоникс“. Това „Не се сърди, човече“ беше единственото, което взех на тръгване от къщи. Заедно със стандартните бежански артикули  – документите и някоя и друга оцеляла снимка. Една от тях, в рамка, се мъдри на шкафа на Пайо. Благодарение на нея завързахме първия си разговор, който много скоро прерасна и в първия ни общ – моя и на Пайо  – запой. На снимката е любимият ми отбор от ХІІ „б“ (dream team, поясних тогава с още нешлифования си английски от филмите и американските рок песни). Екскурзията в Охрид. Бяхме последният випуск в гимназията, ощастливен с екскурзия. Снимката изпадна случайно от тефтерчето ми и Пайо ми я подаде.Тъй започна всичко.
Още същата нощ заседнахме до късно в градината му. Дон... Доналд...  – рече той по едно време и ми подаде ръка.
(От този момент завинаги за мен щеше да си остане Пайо. По-късно, когато английският ми стана що-годе разбираем не само за мен, а и за моите събеседници, му разказах за Доналд Дък и Пайо Патока. Днес, ако му кажа Доналд, ще му се стори точно толкова странно, колкото ако тръгна да му викам Джеймс, Джонатан или Мухарем).
Найс ту мит ю – отвърнах и добавих: – Ай ем Едо. Един.
След това му представих моя dream team от снимката.
Първият отляво е Сейо. Сега е в Бостън, Америка. До него е Енвер. Женен, с двама синове. Скицата със сомбрерото е Деян. Един син и две дъщери. Тоя с екипа на „Железничар“ е Феджа, Феле. Ерген. И накрая (ласт бът нот лист, сетих се още една филмова фраза) – Хана, красавицата сред зверовете, за която открай време се знаеше, че ще стигне най-далеч. Актриса, омъжена за исландец.
След моето кратко, но ефектно представяне на бившия ХІІ „б“ Дон леко се посмути. А после отвори още две бири. Това беше най-сигурният начин да се избегне патетиката, както и да се покаже нужната доза съпричастност. На третата бира той ми разказа за своя трипъл би. Днес, когато оцелялото ми семейство е отново в Босна, а приятелите ми са се пръснали по света, Пайовият трипъл би е моето малко убежище под сиатълското небе.
Би уан е Бейб, избраничката на Пайо, която разби окончателно представите ми за дебелите Макдоналдсови американки. Би тю и Би три са малките патета: Брендън и Барбара. Понеже са близнаци (при това двойни: биологични и зодиакални!), веднага ги прекръстих Брендън и Бренда – на известните близнаци от „Бевърли Хилс“, и тъй си върви и до днес.
Този сериал заедно с Макдоналдс и Кока-Кола беше почти всичко, което знаех за днешната си родина.
Булшит, повтаряше онази нощ Дон, който вече здравата вонеше на бира.
Биковото лайно се отнасяше за Макдоналдс и Спелинг взети заедно, Пайо не можеше да се начуди, че тъпотия като „Бевърли Хилс“ беше стигнала чак до Босна!
В деня след първия ни запой изиграхме и първата партия „Не се сърди, човече“.
На другия ден изиграхме дванайсетата си партия и стигнахме до извода, че дълбокото ни сродство се корени в една-единствена буква Б. Той имаше три Б-та в семейството, а аз имах своя ХII „б“ клас.
На следващия ден научих Пайо на всичко за моя футболен отбор и за Сараево покрай поредната  – вече не бях сигурен точно коя партия, изиграна със сините фигурки, – а петгодишния тогава Брендън – на първата му босненска дума: „Железничар“. Днес вече и двамата с Бренда, сиреч Барбара, знаят сума ти нашенски изрази, а най-сладки са ми като изтърсят „Волим те ко Байро матер“ с класическото остро американско „р“ в последните две думи.
Сигурно от втория ден на познанството ни до днешния адски юлски следобед сме изиграли поне две хиляди, две хиляди и петстотин партии „Не се сърди, човече“. И нямам представа по какво се различават една от друга, нито защо ги играем и досега със същия плам, заради което Бейб тайно ни ненавижда, а патетата скришом ни се смеят, защото дори и те вече са големи за тази игра.
Обаче нас ни кефи. Ние, бутилките с бира, протритата подложка, зелените и сините фигурки и следобедната жега. Почти класически сценарий. Казвам почти, защото в мига, в който чаках като на тръни зарчето да покаже двойка и да наместя последната си пионка в къщичката, преди на Пайо да му се падне петица и да ме върне в стартова позиция, джиесемът ми иззвъня.
Ало, промърморих едва чуто.
Ей, Едикалия, братле!!!
Всичко вече беше ясно. Един съм само в официалните документи. Едо съм за нашите и за брат ми. Ед съм за Пайо и американските приятели. Едикалия съм единствено за моите авери. Онези от снимката.
Мълчание. Секунда, в която се чувствах по-щастлив от всичките дни, месеци и години в живота, прекаран в Америка. Поне така мислех тогава.
Хей, болан?
Тъпо, знам. Напиращите чувства, дращенето в гърлото, когато ти се обади някой скъп човек, когато чуеш забравен глас, когато прозвучи забравен прякор.
Чакай да се освестя де, отде изникна?
Не знаех кой е. Можеше да е Дейо. Или Енвер. Или Сейо. Или Феле. От вълнение не можех да позная гласа. Тъпо, знам. Това вълнение, което те блокира, изтрива в съзнанието всички спомени и затъква гласа в гърлото.
Ей ме на! Нали знаеш, че мога да намеря и свиня в Техеран, а камо ли тебе!

Ламия Бегагич - „Годишнина от завършването“

ЕДИН: НЕ СЕ СЪРДИ, СЕЙО

Да имах калкулатор наместо душа, Та да лекувам тъгата си с надницата за деня, Щях да съм си у дома навсякъде по света. Миле & Путници, Гастарбайтерска

Някога, като гледах града, в който живея сега, само по американските филми, си мислех, че в него непрекъснато вали дъжд или сняг. Днес вече знам каква е жегата в Сиатъл. Почти като тази в Сараево, когато асфалтът се разтапя под краката ти, а ти седиш в градината и обръщаш бутилките с минерална вода една след друга. Често откарвахме тъй по три-четири часа. Деян му викаше юлска асфалтова медитация. Кажи-речи, по същия начин медитираме днес и двамата с Пайо. Пайо е най-близкият ми съсед. Откакто съм в Америка, се виждам почти само с него. След като родителите ми се върнаха в Босна, аз останах сам в голямата къща току до неговата. По-точно: голямата къща току до неговата остана сама, пък аз се преселих при Пайо.
Юли е и небето сипе жар. Ние двамата седим в градината, обръщаме бирите една след друга и играем „Не се сърди, човече“. Картонената подложка вече ужасно се е протрила, почти не се различават цветовете на полетата и къщичките, обаче ние, тъй или иначе, ги знаем наизуст. Аз съм със сините фигурки  – „Железничарите“, а Пайо със зелените  – „Суперсоникс“. Това „Не се сърди, човече“ беше единственото, което взех на тръгване от къщи. Заедно със стандартните бежански артикули  – документите и някоя и друга оцеляла снимка. Една от тях, в рамка, се мъдри на шкафа на Пайо. Благодарение на нея завързахме първия си разговор, който много скоро прерасна и в първия ни общ – моя и на Пайо  – запой. На снимката е любимият ми отбор от ХІІ „б“ (dream team, поясних тогава с още нешлифования си английски от филмите и американските рок песни). Екскурзията в Охрид. Бяхме последният випуск в гимназията, ощастливен с екскурзия. Снимката изпадна случайно от тефтерчето ми и Пайо ми я подаде.Тъй започна всичко.
Още същата нощ заседнахме до късно в градината му. Дон... Доналд...  – рече той по едно време и ми подаде ръка.
(От този момент завинаги за мен щеше да си остане Пайо. По-късно, когато английският ми стана що-годе разбираем не само за мен, а и за моите събеседници, му разказах за Доналд Дък и Пайо Патока. Днес, ако му кажа Доналд, ще му се стори точно толкова странно, колкото ако тръгна да му викам Джеймс, Джонатан или Мухарем).
Найс ту мит ю – отвърнах и добавих: – Ай ем Едо. Един.
След това му представих моя dream team от снимката.
Първият отляво е Сейо. Сега е в Бостън, Америка. До него е Енвер. Женен, с двама синове. Скицата със сомбрерото е Деян. Един син и две дъщери. Тоя с екипа на „Железничар“ е Феджа, Феле. Ерген. И накрая (ласт бът нот лист, сетих се още една филмова фраза) – Хана, красавицата сред зверовете, за която открай време се знаеше, че ще стигне най-далеч. Актриса, омъжена за исландец.
След моето кратко, но ефектно представяне на бившия ХІІ „б“ Дон леко се посмути. А после отвори още две бири. Това беше най-сигурният начин да се избегне патетиката, както и да се покаже нужната доза съпричастност. На третата бира той ми разказа за своя трипъл би. Днес, когато оцелялото ми семейство е отново в Босна, а приятелите ми са се пръснали по света, Пайовият трипъл би е моето малко убежище под сиатълското небе.
Би уан е Бейб, избраничката на Пайо, която разби окончателно представите ми за дебелите Макдоналдсови американки. Би тю и Би три са малките патета: Брендън и Барбара. Понеже са близнаци (при това двойни: биологични и зодиакални!), веднага ги прекръстих Брендън и Бренда – на известните близнаци от „Бевърли Хилс“, и тъй си върви и до днес.
Този сериал заедно с Макдоналдс и Кока-Кола беше почти всичко, което знаех за днешната си родина.
Булшит, повтаряше онази нощ Дон, който вече здравата вонеше на бира.
Биковото лайно се отнасяше за Макдоналдс и Спелинг взети заедно, Пайо не можеше да се начуди, че тъпотия като „Бевърли Хилс“ беше стигнала чак до Босна!
В деня след първия ни запой изиграхме и първата партия „Не се сърди, човече“.
На другия ден изиграхме дванайсетата си партия и стигнахме до извода, че дълбокото ни сродство се корени в една-единствена буква Б. Той имаше три Б-та в семейството, а аз имах своя ХII „б“ клас.
На следващия ден научих Пайо на всичко за моя футболен отбор и за Сараево покрай поредната  – вече не бях сигурен точно коя партия, изиграна със сините фигурки, – а петгодишния тогава Брендън – на първата му босненска дума: „Железничар“. Днес вече и двамата с Бренда, сиреч Барбара, знаят сума ти нашенски изрази, а най-сладки са ми като изтърсят „Волим те ко Байро матер“ с класическото остро американско „р“ в последните две думи.
Сигурно от втория ден на познанството ни до днешния адски юлски следобед сме изиграли поне две хиляди, две хиляди и петстотин партии „Не се сърди, човече“. И нямам представа по какво се различават една от друга, нито защо ги играем и досега със същия плам, заради което Бейб тайно ни ненавижда, а патетата скришом ни се смеят, защото дори и те вече са големи за тази игра.
Обаче нас ни кефи. Ние, бутилките с бира, протритата подложка, зелените и сините фигурки и следобедната жега. Почти класически сценарий. Казвам почти, защото в мига, в който чаках като на тръни зарчето да покаже двойка и да наместя последната си пионка в къщичката, преди на Пайо да му се падне петица и да ме върне в стартова позиция, джиесемът ми иззвъня.
Ало, промърморих едва чуто.
Ей, Едикалия, братле!!!
Всичко вече беше ясно. Един съм само в официалните документи. Едо съм за нашите и за брат ми. Ед съм за Пайо и американските приятели. Едикалия съм единствено за моите авери. Онези от снимката.
Мълчание. Секунда, в която се чувствах по-щастлив от всичките дни, месеци и години в живота, прекаран в Америка. Поне така мислех тогава.
Хей, болан?
Тъпо, знам. Напиращите чувства, дращенето в гърлото, когато ти се обади някой скъп човек, когато чуеш забравен глас, когато прозвучи забравен прякор.
Чакай да се освестя де, отде изникна?
Не знаех кой е. Можеше да е Дейо. Или Енвер. Или Сейо. Или Феле. От вълнение не можех да позная гласа. Тъпо, знам. Това вълнение, което те блокира, изтрива в съзнанието всички спомени и затъква гласа в гърлото.
Ей ме на! Нали знаеш, че мога да намеря и свиня в Техеран, а камо ли тебе!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Срещала съм името на тази писателка в интернет с много добри отзиви. Попадала съм и на нейни разкази на сръбски. Някак като стил, като непосредственост и лекота на писане и умение без излишна претенциозност да поднася сериозни теми и размисли ми напомня за Здравка Евтимова. Не знаех, че ще излиза на български. С интерес ще прочета сборника й с разкази.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0560-9
Купи
Цена
11.20 лв.
(14.00 лв.)

* 20% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-20%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-0561-6
Купи
Цена
9.00 лв.
(14.00 лв.)

* 5 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-5лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени