В стиховете на Катерина Хапсали са приютени думите на една жена, подобна на всички жени от Ева насам – думи на радост и болка, думи на майка и любима.
Кротка, напоителна и нежна, тази поезия е за четене в спокойна нощ и в бурен ден. Тя съпровожда живота, не го превръща в неразбираема метафора, а го побира в песен.
Тези стихове могат да се четат и когато си сам, и когато си с някого. Могат да се пеят и шепнат. С тях можеш да кажеш и „добър ден“, и „сбогом“.
Многолика и търсеща, Катерина Хапсали е вложила в тях душата и ума си, откривайки вдъхновението си във вечното им противоборство.
Стиховете й свързват с корените и дават простор, дълбаят зад видимото без насилие и претенциозност.
Женска поезия в най-истинската ѝ форма – сила зад кадифе, проста истина зад красива метафора.
Катерина Хапсали е разказвач, PR и най-продаваният български автор на издателство „Колибри“. Нейно дело са бестселърите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“, а „През девет планини“ е сборник със стихотворения, също пожънал голям успех сред читателите.
За романа „Гръцко кафе“ Хапсали печели награда „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 година.
Катерина Хапсали - „През девет планини“
От автора
Думите нямат нужда да бъдат обяснявани от своя родител.
Авторът просто ги разбърква прецизно в своята нажежена глава и ги пуска във въздуха – да се оправят както могат. И те политат. За някои са вълшебен прашец, за други се оказват досадни полени…
Но думите имат свойството да се ориентират. Да намират пътя към читателите си. И веднъж излетели, не принадлежат вече на своя автор.
Стават ваши.
А вие знаете най-добре защо и кога те, думите, имат способността да ви развълнуват. И как. Само вие може да назовете трепета, който предизвиква във вас едно стихотворение.
Затова не обичам заглавията.
Оставям ги на вас, читателите.
Знам, че всеки би дал различно име на емоциите, които даден стих ще отприщи.
И това е чудесно!
Защото точно в момента, в който думите станат споделени и доизмислени по хиляди начини, истинската полифония на чувствата отеква в тях.
Единствената творба в тази стихосбирка, която си позволих да „кръстя“, е „През девет планини“. Така се нарича и книгата, която вече разлистихте.
Защо „През девет планини“? Не, няма да ви дам някакво стройно обяснение (обещах това в самото начало на този текст.) Просто ще споделя какво значи за мен това заглавие. Лично, интимно дори.
Неслучайно думите „през девет планини“ са прошепвани толкова често в любимите ни приказки. Защото сме свикнали красивото да е трудно достижимо, да е винаги някъде там – в далечината. И сме готови да дирим щастието, вперили поглед все напред и нависоко, отвъд хоризонта на ежедневието. През девет планини в десета, нали! Все си мисля, че ако не беше този порив да катерим вертикала на живота, голяма част от неговия смисъл щеше да остане невидим за нас. Но пък често иронията е, че след като пребродим деветте планини, откриваме щастието в собствения си двор…
В ръцете си държите една книга с 42 състояния. Съкровени и истински. Излетели от мен, кацнали като перца в ръцете ви. Вече сте мои съавтори.
Въпреки числото 42 (неволно напомнящо „онзи“ отговор на Дъглас Адамс), тук няма да намерите отговори. А емоционални – понякога нежни, друг път озъбени – питанки.
Честно казано, аз още не знам къде се крият жизненоважните отговори.
Може би узряват нейде дълбоко в нас.
А понякога, за да стигнем до сърцевината си, минаваме неизбежно през девет планини.
Господи, дал си ми всичко.
Две очи, за да виждам зората.
И уши, за да слушам Бах. Тихо.
И ръце, за да спирам Земята.
Нос – за ухание топло на питка.
И уста – да целувам детето си.
И крака, за да влизам във битки.
Хладен ум за живота от делници.
Но едно, Боже мой, не ми каза.
И те питам открито, без страх:
Със сърцето защо ме наказа?
Да го сложиш в Човека е грях.
Катерина Хапсали - „През девет планини“
От автора
Думите нямат нужда да бъдат обяснявани от своя родител.
Авторът просто ги разбърква прецизно в своята нажежена глава и ги пуска във въздуха – да се оправят както могат. И те политат. За някои са вълшебен прашец, за други се оказват досадни полени…
Но думите имат свойството да се ориентират. Да намират пътя към читателите си. И веднъж излетели, не принадлежат вече на своя автор.
Стават ваши.
А вие знаете най-добре защо и кога те, думите, имат способността да ви развълнуват. И как. Само вие може да назовете трепета, който предизвиква във вас едно стихотворение.
Затова не обичам заглавията.
Оставям ги на вас, читателите.
Знам, че всеки би дал различно име на емоциите, които даден стих ще отприщи.
И това е чудесно!
Защото точно в момента, в който думите станат споделени и доизмислени по хиляди начини, истинската полифония на чувствата отеква в тях.
Единствената творба в тази стихосбирка, която си позволих да „кръстя“, е „През девет планини“. Така се нарича и книгата, която вече разлистихте.
Защо „През девет планини“? Не, няма да ви дам някакво стройно обяснение (обещах това в самото начало на този текст.) Просто ще споделя какво значи за мен това заглавие. Лично, интимно дори.
Неслучайно думите „през девет планини“ са прошепвани толкова често в любимите ни приказки. Защото сме свикнали красивото да е трудно достижимо, да е винаги някъде там – в далечината. И сме готови да дирим щастието, вперили поглед все напред и нависоко, отвъд хоризонта на ежедневието. През девет планини в десета, нали! Все си мисля, че ако не беше този порив да катерим вертикала на живота, голяма част от неговия смисъл щеше да остане невидим за нас. Но пък често иронията е, че след като пребродим деветте планини, откриваме щастието в собствения си двор…
В ръцете си държите една книга с 42 състояния. Съкровени и истински. Излетели от мен, кацнали като перца в ръцете ви. Вече сте мои съавтори.
Въпреки числото 42 (неволно напомнящо „онзи“ отговор на Дъглас Адамс), тук няма да намерите отговори. А емоционални – понякога нежни, друг път озъбени – питанки.
Честно казано, аз още не знам къде се крият жизненоважните отговори.
Може би узряват нейде дълбоко в нас.
А понякога, за да стигнем до сърцевината си, минаваме неизбежно през девет планини.
Господи, дал си ми всичко.
Две очи, за да виждам зората.
И уши, за да слушам Бах. Тихо.
И ръце, за да спирам Земята.
Нос – за ухание топло на питка.
И уста – да целувам детето си.
И крака, за да влизам във битки.
Хладен ум за живота от делници.
Но едно, Боже мой, не ми каза.
И те питам открито, без страх:
Със сърцето защо ме наказа?
Да го сложиш в Човека е грях.
Оценка: -2 +7
Оценка: -3 +7
Оценка: -6 +16
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
