Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Виолета
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1016-0
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (33)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
283 гр.
Страници
368
Дата на издаване
13 май 2022
Превод
Катя Диманова
Корица
Стефан Касъров

Виолета

Героинята в най-новия роман на Исабел Алиенде, „Виолета“ (2022), е първото момиче от шестте деца на известна и заможна фамилия. Идва на бял свят през 1920 г., когато ехото от Първата световна война още не е отзвучало, а испанският грип стига до бреговете на нейната родина в Южна Америка. Прозорливият баща на семейството успява да преодолее тази криза, за да се сблъска с Голямата депресия, която разклаща необратимо устоите на безметежната буржоазна изисканост. Семейството на Виолета губи всичко и е принудено да се оттегли в отдалечен и див район на страната.

Сто години по-късно, в писмо до любим човек, в последните си дни тя си припомня разрушителни любовни разочарования, периоди на нищета, но и на просперитет, ужасни загуби, но и върховни радости. Борбите за права на жените, възхода и падането на тирани, войни и не една, а две пандемии…

Исабел Алиенде поднася поредната епична и дълбоко затрогваща история на страстна и решителна жена с невероятно чувство за хумор, чийто дълъг и бурен житейски път прекосява най-значимите събития на XX век.

За автора

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. „Ел Насионал“ до 1984 г.

Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните й книги са трилогията „Къщата на духовете“ (1982), „Дъщеря на съдбата“ (1999) и „Портрет в сепия“ (2000), „Ева Луна“ (1987) и „Приказки за Ева Луна“ (1989), „За любовта и сянката“ (1985), „Паула“ (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г. Официален сайт на писателката: www.isabelallende.com

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Исабел Алиенде - „Виолета“

Tell me, what is it you plan to do With your one wild and precious life?
Кажи ми какво смяташ да правиш със своя единствен бурен и скъпоценен живот?

МЕРИ ОЛИВЪР, The Summer Day

Камило скъпи,
Целта на тези страници е да ти оставя някакво свидетелство, защото смятам, че в далечното бъдеще, когато остарееш и си помислиш за мен, паметта може да ти изневери, понеже си вечно разсеян, а с възрастта този недостатък се засилва. Животът ми е достоен за описание не толкова заради добродетелите, колкото заради греховете ми, за много от които ти не подозираш. Разказвам ти ги тук. Ще видиш, че животът ми е истински роман.
Ти си адресатът на моите писма, където е описано цялото ми съществуване, с изключение на един от току-що споменатите грехове, но трябва да изпълниш обещанието да ги изгориш, когато умра, защото са сантиментални и често недоброжелателни. Това резюме ще замести обилната кореспонденция.
Обичам те повече от всеки друг човек на този свят,
ВИОЛЕТА
„Санта Клара“, септември 2020

Първа част
Изгнанието (1920–1940)

1

Дошла съм на света по време на буря в един петък на 1920, чумавата година. Вечерта, докато съм се раждала, токът бил спрял, както често ставало при силен вятър, и били запалили свещи и газени лампи, каквито държали винаги подръка за подобни спешни случаи. Майка ми, Мария Грасия, усетила контракциите, които познавала отлично, понеже имала вече пет деца, и се предала на страданието примирена, че ще роди поредното момче с помощта на сестрите си, които няколко пъти заставали до нея при това изпитание, без да губят ума и дума. Семейният лекар от седмици работел без почивка в една от полевите болници и сметнали за неразумно да го викат за нещо толкова прозаично като едно раждане. В предишни случаи идвала акушерка, винаги една и съща, но жената била сред първите жертви на инфлуенцата, а друга не познавали.
Майка ми пресмятала, че откакто се помни като жена, е била или бременна, или родилка, или се е възстановявала от поредния спонтанен аборт. Най-големият ѝ син, Хосе Антонио, бил навършил вече седемнайсет – в това била сигурна, понеже се бил родил в годината на едно от най-страшните ни земетресения, което изравнило половината страна със земята и оставило след себе си хиляди жертви, но не помнела с точност възрастта на другите си момчета, нито колко неуспешни бременности е преживяла. Всяка от тях я изкарвала от строя за месеци, а всяко раждане я оставяло напълно без сили и потопена в меланхолия. Преди да се омъжи, била най-красивата дебютантка в столицата, висока и стройна, с незабравимо лице със зелени очи и прозрачна кожа, но прекалено многото раждания били деформирали тялото и изтощили духа ѝ.
Теоретически, тя обичала синовете си, но практически предпочитала да ги държи на удобно разстояние, защото енергията на глутницата хлапаци създавала войнствена суматоха в малкото ѝ женско царство. Веднъж споменала пред своя изповедник, че дяволът я е проклел да ражда само момчета и била наказана със задължението да казва всекидневно по една молитва в продължение на две години и да дари значителна сума за ремонта на църквата. Нейният съпруг ѝ забранил да стъпва повече в изповедалнята.
Под надзора на леля ми Пилар домашният прислужник Торито, нашето момче за всичко, се качил със стълба да завърже въжетата, пазени в един гардероб за тези случаи, за двете стоманени куки, завинтени собственоръчно от него на тавана. Майка ми, по нощница и на колене, увиснала с по едно въже във всяка ръка, се напъвала известно време, което ѝ се сторило цяла вечност, ругаейки като каруцар с изрази, които никога друг път не използвала. Леля Пия, клекнала между краката ѝ, стояла в готовност да хване новороденото, преди да стигне пода. Вече била сварила отварите от коприва, пелин и седефче за след раждането. Грохотът на бурята, която блъскала капаците и къртела парчета от покрива, заглушил стоновете и продължителния финален вик, когато съм подала първо главата и веднага след нея покритото си със слуз и кръв тяло, което се хлъзнало между ръцете на леля ми и тупнало на дървения под.
– Ей че си схваната, Пия! – извикала Пилар, вдигайки ме за единия крак. – Момиче е! – добавила тя с изумление.
– Не може да бъде, огледай я добре – изтощено промълвила майка ми.
– Казвам ти, сестро, няма пишка – отвърнала другата.

Същата нощ баща ми се прибрал късно вкъщи, след като вечерял и поиграл на карти в клуба, и влязъл директно в стаята си, за да се съблече и натърка профилактично със спирт, преди да се срещне с близките си. Поръчал чаша коняк на дежурната прислужница, която изобщо не се сетила да му съобщи новината, понеже не била свикнала да разговаря с господаря, и отишъл да поздрави жена си. Ръждивата миризма на кръв го известила за случилото се още преди да е прекрачил прага. Заварил жена си да отдъхва на леглото, зачервена и с мокра от потта коса, но с чиста нощница. Вече били отвързали въжетата от тавана и разчистили ведрата с изцапани кърпи.
– Защо не ме повикахте! – сопнал се той, след като целунал жена си по челото.
– Как искаше да го направим? Шофьорът беше с теб, а никоя от нас нямаше да тръгне пеш насред бурята, ако въоръжените ти гавази въобще ни пуснеха да излезем – сопнала му се не особено любезно Пилар.
– Момиче е, Арсенио. Най-сетне имаш дъщеря – намесила се Пия, показвайки му пакета, който държала в ръцете си.
– Слава Тебе, Господи! – измърморил баща ми, но усмивката му помръкнала, като видял какво се подава от гънките на шала. – Има яйце на челото!
– Не се притеснявай. Някои деца се раждат така, но след няколко дни стават нормални. Това е знак, че ще бъде умна – импровизирала Пилар, за да не му каже, че дъщеря му се е приземила в живота с главата надолу.
– Как ще я кръстите? – попитала Пия.
– Виолета – отсякла майка ми, без да даде възможност на мъжа си да се намеси.
Това е славното име на прабабата на моята майка, която извезала герба върху първото знаме на Независимостта в началото на ХХ век.

Пандемията не сварила семейството ми неподготвено. Когато се заговорило за умиращите, които се влачели по улиците край пристанището, и за притеснителния брой посинели тела в моргата, баща ми, Арсенио дел Валие, изчислил, че тази напаст ще дойде до столицата само след ден-два, но не се разтревожил, защото я очаквал. Приготвил се за тази вероятност с бързината, която прилагал във всичко и която му била послужила да развие бизнеса си и да направи пари. Той единствен от своите братя бил напът да възстанови престижа на богат човек, който отличавал моя прадядо и дядо ми наследил, но с годините постепенно загубил заради многолюдната челяд и пословичната си честност. От петнайсетте деца на дядо единайсет останали живи – внушителен брой, доказващ устойчивостта на кръвта Дел Валие, както се хвалеше баща ми, само че за издръжката на такова голямо семейство се изискват усилия и средства и богатството постепенно се стопило.
Преди пресата да назове името на болестта, баща ми вече знаел, че става дума за испанския грип, защото бил в течение на световните новини благодарение на чуждестранните вестници, които пристигали в клуб „Унион“ със закъснение, но съдържали повече информация от местните, както и от едно радио, сглобено от самия него по указанията в наръчника, с което влизал във връзка с други радиолюбители и така, сред шума и пиукането на късовълновите съобщения, научавал за големите щети, нанесени от пандемията на други места. Следял хода на вируса от самото му начало, знаел как настъпва като съдбовен вихър през Европа и Съединените щати и заключил, че след като е нанесъл толкова трагични поражения в цивилизовани страни, можело да се очаква, че в нашата, където средствата били по-ограничени, а хората по-невежи, ще бъде още по-страшно.
Испанската инфлуенца, която за по-кратко нарекли „грип“, идвала с близо двегодишно закъснение. Според научната общност от заразата ни предпазвали географското разстояние, естествената преграда на планините откъм едната страна и на океана откъм другата, благодатният климат и отдалечеността, но народът единодушно приписал факта на намесата на отец Хуан Кирога, комуто били посветени превантивни процесии. Това е единственият светец, който си заслужава да почиташ, защото никой не може да се мери с него по домашни чудеса, въпреки че Ватиканът не го е канонизирал. През 1920 година обаче вирусът нахлул славно и величествено с неочаквана от никого мощ и разбил на пух и прах научните и теологическите теории. Болестта започвала с непреодолим мъртвешки студ, с тресавището на треската, безмилостно главоболие, остро парене в очите и гърлото, делириум с ужасяващата гледка на смъртта, която седи и чака на половин метър разстояние. Кожата ставала все по-тъмно синьо-морава, ръцете и краката почернявали, кашлицата възпрепятствала дишането, белите дробове се давели в кървава пяна, жертвата стенела от ужас и краят настъпвал от задушаване. Късметлиите си отивали за няколко часа.
Баща ми подозирал, основателно, че по време на войната в Европа инфлуенцата била причинила по-голяма смъртност сред войниците, натъпкани в окопите без възможност да избегнат заразата, отколкото куршумите и ипритът. Тази чума поразила със същата свирепост Съединените щати и Мексико, а после преминала в Южна Америка. Вестниците пишели, че в други страни труповете се трупали като дърва за горене по улиците, защото не смогвали да ги погребват, а и нямало достатъчно гробища, че била заразена една трета от човечеството, а жертвите били повече от петдесет милиона, но новините били толкова противоречиви, колкото и ужасяващите слухове, които се разпространявали. Били изминали осемнайсет месеца от подписването на примирието, сложило край на четирите страшни години на голямата война в Европа, и едва тогава взели да прозират истинските мащаби на пандемията, прикривани от военната цензура. Нито една страна не приемала броя на жертвите си; само Испания, останала неутрална в конфликта, пускала новини за болестта; затова накрая я нарекли „испанска инфлуенца“.
Преди хората в нашата страна умирали по обичайните причини, т.е. непреодолима бедност, пороци, свади, инциденти, заразена вода, тифус и старческо изхабяване. Това бил естествен процес, който оставял време за достойни погребения, но с идването на грипа, който нападал с ожесточението на тигър, се наложило да лишават умиращите от утеха и прощални ритуали.
Първите случаи били засечени в края на есента в игралните домове на пристанището, но никой, с изключение на баща ми, не им обърнал нужното внимание, тъй като жертвите били недотам добродетелни жени, престъпници и трафиканти. Говорело се, че става дума за венерическа болест, донесена от Индонезия от минаващи моряци. Но много скоро станало невъзможно да се крие всеобщата неволя и вината да се хвърля върху безпътицата и разгулния живот, защото злото не правело разлика между грешни и праведни. Вирусът надвил отец Кирога и се разхождал съвсем свободно, нападайки свирепо стари и млади, бедни и богати. Когато цялата театрална трупа и неколцина членове на Конгреса легнали болни, таблоидите обявили настъпването на апокалипсиса и тогава правителството решило да затвори границите и да постави под наблюдение пристанищата. Но вече било късно.

Исабел Алиенде - „Виолета“

Tell me, what is it you plan to do With your one wild and precious life?
Кажи ми какво смяташ да правиш със своя единствен бурен и скъпоценен живот?

МЕРИ ОЛИВЪР, The Summer Day

Камило скъпи,
Целта на тези страници е да ти оставя някакво свидетелство, защото смятам, че в далечното бъдеще, когато остарееш и си помислиш за мен, паметта може да ти изневери, понеже си вечно разсеян, а с възрастта този недостатък се засилва. Животът ми е достоен за описание не толкова заради добродетелите, колкото заради греховете ми, за много от които ти не подозираш. Разказвам ти ги тук. Ще видиш, че животът ми е истински роман.
Ти си адресатът на моите писма, където е описано цялото ми съществуване, с изключение на един от току-що споменатите грехове, но трябва да изпълниш обещанието да ги изгориш, когато умра, защото са сантиментални и често недоброжелателни. Това резюме ще замести обилната кореспонденция.
Обичам те повече от всеки друг човек на този свят,
ВИОЛЕТА
„Санта Клара“, септември 2020

Първа част
Изгнанието (1920–1940)

1

Дошла съм на света по време на буря в един петък на 1920, чумавата година. Вечерта, докато съм се раждала, токът бил спрял, както често ставало при силен вятър, и били запалили свещи и газени лампи, каквито държали винаги подръка за подобни спешни случаи. Майка ми, Мария Грасия, усетила контракциите, които познавала отлично, понеже имала вече пет деца, и се предала на страданието примирена, че ще роди поредното момче с помощта на сестрите си, които няколко пъти заставали до нея при това изпитание, без да губят ума и дума. Семейният лекар от седмици работел без почивка в една от полевите болници и сметнали за неразумно да го викат за нещо толкова прозаично като едно раждане. В предишни случаи идвала акушерка, винаги една и съща, но жената била сред първите жертви на инфлуенцата, а друга не познавали.
Майка ми пресмятала, че откакто се помни като жена, е била или бременна, или родилка, или се е възстановявала от поредния спонтанен аборт. Най-големият ѝ син, Хосе Антонио, бил навършил вече седемнайсет – в това била сигурна, понеже се бил родил в годината на едно от най-страшните ни земетресения, което изравнило половината страна със земята и оставило след себе си хиляди жертви, но не помнела с точност възрастта на другите си момчета, нито колко неуспешни бременности е преживяла. Всяка от тях я изкарвала от строя за месеци, а всяко раждане я оставяло напълно без сили и потопена в меланхолия. Преди да се омъжи, била най-красивата дебютантка в столицата, висока и стройна, с незабравимо лице със зелени очи и прозрачна кожа, но прекалено многото раждания били деформирали тялото и изтощили духа ѝ.
Теоретически, тя обичала синовете си, но практически предпочитала да ги държи на удобно разстояние, защото енергията на глутницата хлапаци създавала войнствена суматоха в малкото ѝ женско царство. Веднъж споменала пред своя изповедник, че дяволът я е проклел да ражда само момчета и била наказана със задължението да казва всекидневно по една молитва в продължение на две години и да дари значителна сума за ремонта на църквата. Нейният съпруг ѝ забранил да стъпва повече в изповедалнята.
Под надзора на леля ми Пилар домашният прислужник Торито, нашето момче за всичко, се качил със стълба да завърже въжетата, пазени в един гардероб за тези случаи, за двете стоманени куки, завинтени собственоръчно от него на тавана. Майка ми, по нощница и на колене, увиснала с по едно въже във всяка ръка, се напъвала известно време, което ѝ се сторило цяла вечност, ругаейки като каруцар с изрази, които никога друг път не използвала. Леля Пия, клекнала между краката ѝ, стояла в готовност да хване новороденото, преди да стигне пода. Вече била сварила отварите от коприва, пелин и седефче за след раждането. Грохотът на бурята, която блъскала капаците и къртела парчета от покрива, заглушил стоновете и продължителния финален вик, когато съм подала първо главата и веднага след нея покритото си със слуз и кръв тяло, което се хлъзнало между ръцете на леля ми и тупнало на дървения под.
– Ей че си схваната, Пия! – извикала Пилар, вдигайки ме за единия крак. – Момиче е! – добавила тя с изумление.
– Не може да бъде, огледай я добре – изтощено промълвила майка ми.
– Казвам ти, сестро, няма пишка – отвърнала другата.

Същата нощ баща ми се прибрал късно вкъщи, след като вечерял и поиграл на карти в клуба, и влязъл директно в стаята си, за да се съблече и натърка профилактично със спирт, преди да се срещне с близките си. Поръчал чаша коняк на дежурната прислужница, която изобщо не се сетила да му съобщи новината, понеже не била свикнала да разговаря с господаря, и отишъл да поздрави жена си. Ръждивата миризма на кръв го известила за случилото се още преди да е прекрачил прага. Заварил жена си да отдъхва на леглото, зачервена и с мокра от потта коса, но с чиста нощница. Вече били отвързали въжетата от тавана и разчистили ведрата с изцапани кърпи.
– Защо не ме повикахте! – сопнал се той, след като целунал жена си по челото.
– Как искаше да го направим? Шофьорът беше с теб, а никоя от нас нямаше да тръгне пеш насред бурята, ако въоръжените ти гавази въобще ни пуснеха да излезем – сопнала му се не особено любезно Пилар.
– Момиче е, Арсенио. Най-сетне имаш дъщеря – намесила се Пия, показвайки му пакета, който държала в ръцете си.
– Слава Тебе, Господи! – измърморил баща ми, но усмивката му помръкнала, като видял какво се подава от гънките на шала. – Има яйце на челото!
– Не се притеснявай. Някои деца се раждат така, но след няколко дни стават нормални. Това е знак, че ще бъде умна – импровизирала Пилар, за да не му каже, че дъщеря му се е приземила в живота с главата надолу.
– Как ще я кръстите? – попитала Пия.
– Виолета – отсякла майка ми, без да даде възможност на мъжа си да се намеси.
Това е славното име на прабабата на моята майка, която извезала герба върху първото знаме на Независимостта в началото на ХХ век.

Пандемията не сварила семейството ми неподготвено. Когато се заговорило за умиращите, които се влачели по улиците край пристанището, и за притеснителния брой посинели тела в моргата, баща ми, Арсенио дел Валие, изчислил, че тази напаст ще дойде до столицата само след ден-два, но не се разтревожил, защото я очаквал. Приготвил се за тази вероятност с бързината, която прилагал във всичко и която му била послужила да развие бизнеса си и да направи пари. Той единствен от своите братя бил напът да възстанови престижа на богат човек, който отличавал моя прадядо и дядо ми наследил, но с годините постепенно загубил заради многолюдната челяд и пословичната си честност. От петнайсетте деца на дядо единайсет останали живи – внушителен брой, доказващ устойчивостта на кръвта Дел Валие, както се хвалеше баща ми, само че за издръжката на такова голямо семейство се изискват усилия и средства и богатството постепенно се стопило.
Преди пресата да назове името на болестта, баща ми вече знаел, че става дума за испанския грип, защото бил в течение на световните новини благодарение на чуждестранните вестници, които пристигали в клуб „Унион“ със закъснение, но съдържали повече информация от местните, както и от едно радио, сглобено от самия него по указанията в наръчника, с което влизал във връзка с други радиолюбители и така, сред шума и пиукането на късовълновите съобщения, научавал за големите щети, нанесени от пандемията на други места. Следял хода на вируса от самото му начало, знаел как настъпва като съдбовен вихър през Европа и Съединените щати и заключил, че след като е нанесъл толкова трагични поражения в цивилизовани страни, можело да се очаква, че в нашата, където средствата били по-ограничени, а хората по-невежи, ще бъде още по-страшно.
Испанската инфлуенца, която за по-кратко нарекли „грип“, идвала с близо двегодишно закъснение. Според научната общност от заразата ни предпазвали географското разстояние, естествената преграда на планините откъм едната страна и на океана откъм другата, благодатният климат и отдалечеността, но народът единодушно приписал факта на намесата на отец Хуан Кирога, комуто били посветени превантивни процесии. Това е единственият светец, който си заслужава да почиташ, защото никой не може да се мери с него по домашни чудеса, въпреки че Ватиканът не го е канонизирал. През 1920 година обаче вирусът нахлул славно и величествено с неочаквана от никого мощ и разбил на пух и прах научните и теологическите теории. Болестта започвала с непреодолим мъртвешки студ, с тресавището на треската, безмилостно главоболие, остро парене в очите и гърлото, делириум с ужасяващата гледка на смъртта, която седи и чака на половин метър разстояние. Кожата ставала все по-тъмно синьо-морава, ръцете и краката почернявали, кашлицата възпрепятствала дишането, белите дробове се давели в кървава пяна, жертвата стенела от ужас и краят настъпвал от задушаване. Късметлиите си отивали за няколко часа.
Баща ми подозирал, основателно, че по време на войната в Европа инфлуенцата била причинила по-голяма смъртност сред войниците, натъпкани в окопите без възможност да избегнат заразата, отколкото куршумите и ипритът. Тази чума поразила със същата свирепост Съединените щати и Мексико, а после преминала в Южна Америка. Вестниците пишели, че в други страни труповете се трупали като дърва за горене по улиците, защото не смогвали да ги погребват, а и нямало достатъчно гробища, че била заразена една трета от човечеството, а жертвите били повече от петдесет милиона, но новините били толкова противоречиви, колкото и ужасяващите слухове, които се разпространявали. Били изминали осемнайсет месеца от подписването на примирието, сложило край на четирите страшни години на голямата война в Европа, и едва тогава взели да прозират истинските мащаби на пандемията, прикривани от военната цензура. Нито една страна не приемала броя на жертвите си; само Испания, останала неутрална в конфликта, пускала новини за болестта; затова накрая я нарекли „испанска инфлуенца“.
Преди хората в нашата страна умирали по обичайните причини, т.е. непреодолима бедност, пороци, свади, инциденти, заразена вода, тифус и старческо изхабяване. Това бил естествен процес, който оставял време за достойни погребения, но с идването на грипа, който нападал с ожесточението на тигър, се наложило да лишават умиращите от утеха и прощални ритуали.
Първите случаи били засечени в края на есента в игралните домове на пристанището, но никой, с изключение на баща ми, не им обърнал нужното внимание, тъй като жертвите били недотам добродетелни жени, престъпници и трафиканти. Говорело се, че става дума за венерическа болест, донесена от Индонезия от минаващи моряци. Но много скоро станало невъзможно да се крие всеобщата неволя и вината да се хвърля върху безпътицата и разгулния живот, защото злото не правело разлика между грешни и праведни. Вирусът надвил отец Кирога и се разхождал съвсем свободно, нападайки свирепо стари и млади, бедни и богати. Когато цялата театрална трупа и неколцина членове на Конгреса легнали болни, таблоидите обявили настъпването на апокалипсиса и тогава правителството решило да затвори границите и да постави под наблюдение пристанищата. Но вече било късно.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много харесвам тази писателка. Имам всичките й книги на български. А и преводите са чудесни, което несъмнено е важно за насладата от четенето. Очаквам с нетърпение най-новия й роман.

Оценка: +3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1016-0
Купи
Цена
22.25 лв.
(25.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени