Когато изгнанието се окаже убежище

Малко преди да започне пандемията, Исабел Алиенде претърпява една от най-големите загуби в живота: смъртта на майка си. 

В началото на 2022 г. излезе двайсет и първият роман на прочутата латиноамериканска писателка, озаглавен „Виолета“. В тази майсторска смесица на мемоар и епистоларен епос историческите събития рефлектират пряко върху индивидуалната участ. Разказът започва и завършва с епидемия и обхваща последните сто години от историята през погледа на главната героиня. Образът е вдъхновен от майката на авторката, Панчита, една от жените, белязали живота ѝ. Виолета е решителна и борбена личност, успяла да преодолее множество препятствия. Тя постепенно разкрива подробности за семейството и любовния си живот пред своя внук Камило, когото отглежда от деня на раждането му. Действието се развива главно в чилийската Патагония, отскачайки до Аржентина, Маями и Норвегия. „Виолета“ засяга широк спектър от теми: от любовта, предателството и вербалното насилие през политическите сътресения, феминизма и нарушаването на  човешките права чак до глобалното затопляне. Алиенде прави преглед на социалистическите движения, комунизма, военните диктатури в Южния конус и демокрациите.

Диктатурата рухна под собствената си тежест, подтиквана отдолу от колективния напън, без насилие и трясък, и една сутрин осъмнахме с новината за демокрация, която младите не познаваха, а мнозина от нас бяха забравили.

„Виолета, също като майка ми, е привлекателна жена, която не осъзнава въздействието си. Тя е умна и талантлива, жена визионер с идеи за просперитет“, казва 79-годишната Алиенде. – „Героинята ми прегръща всички шансове, които съдбата ѝ поднася, независимо дали става дума за любовния ѝ живот или за нещо друго. За разлика от нея майка ми винаги е била материално зависима от някого. А когато не си способна да издържаш себе си и децата си, не можеш да се бориш за равноправие. Другият диктува правилата.”

Така че Виолета, жената, която казва на внука си, че животът ѝ си струва да бъде разказан не толкова заради нейните добродетели, колкото заради греховете ѝ, отчасти има за прототип майката на Алиенде, отчасти самата писателка, останалото е „обилна доза въображение“. Сюжетът се разгръща още по времето, когато Панчита е родена, т.е. когато избухва така нареченият испански грип от 1920 г.,  и  приключва в момента, в който тя умира, по време на коронавируса през 2020 година. Писателката проследява почти столетния живот на една жена, родена в консервативно и богато чилийско семейство - статут, който се променя радикално, когато Голямата депресия ги оставя без дом. Семейството на главната героиня губи всичко и е принудено да се оттегли в отдалечен и див район на страната… Виолета не обича децата („единственото хубаво нещо на децата е, че растат бързо“), възмущава се от мъже, чийто успех може да бъде приписан изцяло на жени в сянка, схваща брака като клетка и осъжда двойните стандарти, които я заклеймяват като прелюбодейка, наложница или своенравна любовница.

Жените от селото ми показаха, че куражът е заразителен и че силата е в бройката; това, което сама жена не може да постигне, го постигат няколко заедно, а колкото са повече, толкова по-добре.

Първоначалната идея за книгата изниква след смъртта на майката на Алиенде. Минават месеци, преди авторката да се почувства достатъчно стабилна, за да седне да пише. Образът на Камило, палавия и непокорен внук, който Виолета отглежда и който по-късно става свещеник, е вдъхновен от чилийския йезуитски свещеник Фелипе Бериос дел Солар, социален активист, критичен към църквата, който се бори срещу неравенството и сегрегацията. Той дълги години е много близък приятел на Алиенде. Авторката посвещава книгата на него, на сина си Николас и на снаха си Лори, „стълбовете“ на нейната старост. От разговорите между прогресивния свещеник и една писателка, която се самоопределя като „агностик и феминистка”, изплува фигурата на Камило, който се радва на обожанието на своята баба Виолета. В реалния живот Алиенде изпитва същото към сина си Николас. Може би затова голяма част от анекдотите, съпровождали детството на героя ѝ, се отнасят и към нейния син, който след първото си причастие в религиозно училище във Венецуела заявява на славната си баба, че не вярва в Бог и не иска да посещава църква никога вече…

През целия ѝ живот над Виолета тегне призракът на смъртта: тази на майка ѝ, на дъщеря ѝ Ниевес, майката на Камило, на гувернантката ѝ мис Тейлър и на един любовник на име Рой. Самата писателка преживява смъртта на 29-годишната си дъщеря Паула през 1992 г. и това донякъде ѝ помага да извае образа на Виолета… Наред с любовта, насилието, женската сила и отсъствието на бащи смъртта е повтаряща се тема в книгите на Алиенде, от „Къщата на духовете“ до „Цвят продълговат в морето“. Този път посланието, което тя иска да предаде, е свързано с последните години от живота на майка ѝ, лишени от приятелства и любими хора.

„Загубата е неразделна от старостта. Всичко рухва върху теб“, казва писателката, докато размишлява върху преживяванията на майка си, която умира на 98-годишна възраст. „За мен беше важно книгата да носи послание, че колкото по-дълго живееш, толкова повече губиш. В съдбата на всеки човек има кръстопътища, които не могат да разпознати в мига, в който се появят, но ако човек живее достатъчно дълго, започва ясно да ги различава…"

Автор на публикацията: Юлия Петкова

• Исабел Алиенде