Тортила Флет

ДЖОН СТАЙНБЕК
ТОРТИЛА ФЛЕТ

КАК ДАНИ, ЗАВЪРНАЛ СЕ ОТ ВОЙНАТА, СЕ ОКАЗА НАСЛЕДНИК И КАК СЕ ЗАКЛЕ ДА ПОМАГА НА НЕИМУЩИТЕ

Когато Дани се върна от армията, научи, че е станал наследник и собственик на имущество. Неговият „вйехо“, дядо му, беше умрял и оставил на Дани двете малки къщи в Тортила Флет.
Когато Дани чу за това, се почувства леко обременен от отговорностите на собствеността. Преди дори да хвърли едно око на имуществото си, купи галон червено вино и го изпи почти сам. Тогава бремето на отговорността се свлече от него и най-лошите страни от природата му излязоха ная­ве. Той се развика, счупи няколко стола в билярдната зала на улица Алварадо, предизвика две кратки, но славни сбивания. Никой не обърна особено внимание на Дани. Най-сетне не­говите криви, разтреперани крака го доведоха до кея, където в този ранен утринен час рибарите италианци се трупаха, надянали гумените си ботуши, за да излязат в морето.
Расовата омраза победи здравия разум в Дани. Той заплаши рибарите.
– Сицилиански говеда! – нарече ги той. – Отровна смрад от затворническа килия! Крастави кучета! – А после извика: – Chinga tu madre, piojo!
Сложи си палеца на носа и направи няколко непри­лични жеста около долната половина на тялото си. Рибари­те само се ухилиха, махнаха с весла и казаха:
– Здрасти, Дани! Кога се върна? Намини довечера. Имаме от новото вино!
Дани беше вбесен. Той изкрещя:
– Pon un condo a la cabeza!
А те отвърнаха:
– Довиждане, Дани! Довечера ще се видим. – После се качиха на малките си лодки, гребаха до лодките с голе­ми фенери за нощен улов, запалиха моторите и отпърпори­ха навътре.
Дани беше оскърбен. Той се върна към улица Алва­радо, чупеше прозорци по пътя и на втората пресечка един полицай го хвана за ръката. Дани изпитваше голямо уваже­ние към закона и затова безропотно се остави да го водят. Ако не се връщаше току-що от армията след победата над Германия, щяха да го осъдят поне на шест месеца. Но сега съдията му даде само трийсет дни.
И тъй, Дани престоя един месец върху нара си в град­ския затвор на Монтерей. Веднъж драскаше мръсни рисун­ки по стените, а друг път си мислеше за своята кариера в армията. Времето в тази килия на градския затвор течеше мъчително за Дани. Понякога докарваха за по една нощ ня­кой пияница, но, общо взето, престъпността в Монтерей беше в застой и Дани беше самотен. Отначало дървениците го дразнеха малко, но после те свикнаха с вкуса му, а той с ухапванията им и между тях се възцари мир.
Дани измисли една сатирична игра. Като хванеше ня­коя дървеница, смачкваше я на стената, чертаеше с молива кръг около нея и пишеше: „Кметът Клъф“. После хващаше друга и пишеше имената на останалите градски съветници. За кратко време той украси едната стена със смачкани дър­веници, всяка от които носеше името на изтъкнат местен функционер. Рисуваше им уши и опашки, правеше им дъл­ги носове и мустаци. Тито Ралф, надзирателят, беше скан­дализиран, но не се оплака, защото Дани не беше включил в рисунките нито мировия съдия, който го бе осъдил, нито полицейските власти. Дани изпитваше огромно уважение към закона.
Една нощ, когато затворът беше съвсем безлюден, Тито Ралф влезе в килията на Дани с две шишета вино. Един час след това той излезе за още вино и Дани го при­дружи. В затвора им беше станало скучно. При Торели ку­пиха вино и останаха, докато собственикът ги изхвърли. Тогава Дани се изкачи по хълма и легна сред боровете да спи, а Тито Ралф се доклатушка обратно и написа доклад, че затворникът е избягал.
Когато яркото слънце събуди Дани по пладне, той реши да се крие целия ден, за да избегне преследването. Прибягваше и се спотайваше в храстите. Оттам надничаше скришом като гонена лисица. Привечер сметна, че е спазил всички правила на прозорливостта, измъкна се и тръгна по работа.
Работата на Дани беше много проста. Той отиде до задната врата на един ресторант.
– Имате ли малко сух хляб за моето куче? – попита той готвача. И докато този доверчив човек увиваше хляба, Дани открадна два резена шунка, четири яйца, един агнеш­ки котлет и една мухобойка.
– Някой ден ще ви платя – каза той.
– Няма защо да плащаш за отпадъци. Ако не беше ги взел, щях да ги хвърля.
При тези думи Дани се почувства по-добре; реши, че кражбата не е толкова страшна. Щом хората разбираха така нещата, той явно е невинен. Върна се при Торели, размени че­тирите яйца, котлета и мухобойката за една водна чаша гроз­дова ракия и се оттегли в гората да приготви вечерята си.
Нощта беше тъмна и влажна. Мъглата висеше като мека марля върху боровете, които пазеха земните граници на Монтерей. Дани наведе глава и забърза, за да намери подслон в гората. Пред себе си видя друга бързаща фигура и когато разстоянието намаля, позна припряната походка на своя стар приятел Пилон. Дани беше щедър човек, но си спомни, че бе продал цялата си храна освен двата резена шунка и торбата със сух хляб.
„Няма да се обаждам на Пилон – реши той. Виж го ти как върви, като че ли носи най-малко печена пуйка“.
Внезапно Дани забеляза, че Пилон ласкаво притиска палтото си на гърдите.
– Хей, Пилон, амиго! – извика Дани.
Пилон закрачи още по-бързо. Дани премина в тръс.
– Пилон, мой малки приятелю! Къде си се понесъл така бързо?
Пилон се покори пред неизбежното и зачака. Дани бе нащрек, докато се приближаваше, но гласът му звучеше възторжено.
– Знаеш ли как съм те търсил, мой най-сладък от всички верни приятели! Ето, тук съм взел два големи резе­на шунка от най-хубавото божие прасе и цяла торба сладък бял хляб. Дай да разделим тия дарове, Пилон, мое мило и добро човече!
Оня вдигна рамене.
– Както кажеш – измърмори той яростно.
Закрачиха заедно из гората. Пилон беше озадачен. Най-после той се спря и загледа своя приятел.
– Дани – каза тъжно той. – Отде разбра, че имам шише с коняк под палтото?
– Коняк? – извика Дани. – Ти имаш коняк? Да не би да е за някоя болна стара майка? – добави наивно той. – Или да не би да го пазиш за нашия Господ-бог Исус, когато от­ново се появи на земята? Че какъв съм аз, твоят приятел, та да съдя за какво ти е този коняк? Аз и не знам дори дали го имаш. А освен това не съм жаден. Няма и да го пипна. Виж, ти си вземи от шунката, но твоят коняк си е само твой.
Пилон отговори твърдо:
– Дани, съгласен съм да си разделим коняка честно, наполовина! Длъжен съм обаче да следя да не го изпиеш всичкия.
Тогава Дани промени темата:
– Аз ще приготвя шунката в ей тая просека, а ти опе­чи сладките филийки от торбата! Сложи тук своя коняк! Тук той е по-добре – хем него ще гледаме, хем ще се гле­даме един друг!
Накладоха огън, опекоха шунката и изядоха твърдия хляб. Конякът бързо отстъпваше надолу в шишето. След като се наядоха, изтегнаха се край огъня и нежно засму­каха шишето като две изтощени пчели. Мъглата оцветява­ше палтата им в сива влага. Вятърът скръбно въздишаше в клоните на боровете около тях.
След време самотността налегна Дани и Пилон. Дани си спомни своите изгубени приятели.
– Къде е Артър Моралес? – попита Дани, обърна длани нагоре и протегна напред ръце. – Загинал във Франция – отго­вори той сам, обърна длани надолу и отпусна ръце в отчая­ние. – Загинал за родината. Загинал в далечна страна. Сега чужденци минават край гроба му и не знаят, че там лежи Артър Моралес. – Той отново обърна длани нагоре. – Къде е Пабло, този добър човек?
– В затвора – каза Пилон. – Откраднал една гъска и се скрил в храстите. Но гъската го клъвнала, той изпищял и го хванали. Сега ще лежи шест месеца в затвора.
Дани въздъхна и промени темата, защото разбра, че най-разточително бе изразходвал единствения си познат, за когото можеше да се говори с възвишено чувство. Но самотността още го мъчеше и търсеше отдушник.
– А ние тук сме седнали... – започна най-сетне той.
– С отчаяни сърца – продължи Пилон ритмично.
– Не, това не е стихотворение – каза Дани. – А ние тук сме седнали, бездомни. Дадохме живота си за родината и ето че сега нямаме покрив над главите си.
– Никога не сме и имали – каза Пилон, за да го утеши.
Дани мечтателно засмука шишето, докато Пилон го хвана за лакътя и го взе.
– Спомням си – каза Дани – вица за човека, който имал цели две къщи с фльорци... – За миг той остана с отво­рена уста. – Пилон! – извика той. – Пилон, мой скъпи прия­телю от детинство! Забравих! Аз съм наследник! Имам две къщи!
– С фльорци? – попита Пилон с надежда в гласа. – Ти си един пиян лъжец! – продължи той.
– Не, Пилон, честна дума! Моят вйехо умря! Аз съм наследникът. Аз, любимият внук.
– Ти си единственият внук – каза реалистът Пилон. – А къде са тия къщи?
– Нима не знаеш дома на моя вйехо в Тортила Флет, Пилон?
– Тук, в Монтерей?
– Да, тук в Тортила Флет!
– А здрави ли са тия къщи?
Дани се отпусна назад, изнемощял от вълнение.
– Не знам. Съвсем забравих, че съм техен собстве­ник.
Пилон седеше мълчалив и съсредоточен. Лицето му стана печално. Той хвърли шепа борови игли в огъня и се взря в пламъците, които диво се извисиха между двамата и отново погаснаха. Дълго време той гледа лицето на Дани с дълбока тревога, после шумно въздъхна; още веднъж въз­дъхна.
– Всичко е свършено – каза той тъжно. – Хубавите времена отлетяха. На твоите приятели ще им бъде мъчно, но с какво може да помогне мъката им?
Дани пусна бутилката, Пилон я пипна и я постави в своя скут.
– Защо свършено? – попита Дани. – Това пък какво е?
– То не е за пръв път – продължи Пилон. – Докато чо­век е беден, той си мисли: ако имах пари, щях да ги разделя с моите добри приятели. Но щом дойдат парите, и щедростта изчезва. Така е и с теб, мой бивши приятелю. Ти се издигна над приятелите си. Сега си собственик. Ще забравиш прия­телите си, които деляха всичко с теб, дори своя коняк!
Думите му сразиха Дани.
– Не, Пилон! – извика той. – Аз никога няма да те забравя!
– Така мислиш сега – каза Пилон студено. – Но кога­то имаш две къщи, в които да спиш, тогава ще видим. То­гава аз ще бъда само един беден паисано, а ти ще вечеряш на една маса с кмета.
Дани неуверено се надигна и се хвана за едно дърво.
– Пилон, кълна се, че каквото имам, ще бъде твое! Докато имам къща, и ти ще имаш къща! Дай да пия!
– Трябва да го видя, за да го повярвам – каза Пилон с обезкуражен глас. – Ако бъде така, то ще е чудо на чудеса­та. Хора ще идват от хиляди километри, за да го видят... А освен това шишето се свърши.