Родените в полунощ
35.60 лв. 40.00 лв. (-11%)
Доктор Живаго
30.00 лв. 40.00 лв. (-25%)
Капризно лято
21.36 лв. 24.00 лв. (-11%)
Романът „Сломената жена“ (1967), блестяща илюстрация на екзистенциалистката теза за жената, изпаднала в криза, и до днес си остава най-четеното й произведение именно защото в изповеден тон осветява съкровени кътчета на женската душа. В него Симон дьо Бовоар проследява съдбата на една привидно щастливо омъжена жена, направила от съпруга си кумир и единствен смисъл на съществуването си. Когато разкрива изневярата му, светът рухва за Моник. Романът е равносметка на краха на илюзиите и на идеала за семейно щастие в изпълненото с предразсъдъци буржоазно обкръжение.
Френската писателка Симон дьо Бовоар е написала шест романа, повече от дузина книги с есета, както и философски трудове с определен принос в областта на екзистенциализма. Родена през 1908 г. в т.нар. „добро семейство“ от средната буржоазия, тя от дете се отличава с блестящия си ум. Проявява го в училище, където оценките й са неизменно най-високи, след което завършва последователно различни степени по математика, литература, философия, етика и психология. Класира се втора на конкурса за доцент по философия, но макар да се представя най-добре – журито преценява, че една жена не бива да е първа! На следващата година Сартр заема първото място на същия конкурс.
Във Философския факултет в Париж Бовоар се запознава с Жан-Пол Сартр, с когото поддържа почти митична връзка чак до смъртта му. Сартр е нейната „необходима любов“ за разлика от „случайните любови“, които и двамата изживяват.
След завършването си Симон дьо Бовоар работи като преподавател по философия първо в Марсилия, после в Руан, където поддържа любовна връзка със студентката Олга Козакиевич, както и с един студент на Сартр, „малкия Бост“, бъдещ съпруг на Олга, която междувременно става любовница на Сартр. Тази група от приятели, наречена „малкото семейство“, води кога спокоен, кога бурен живот до смъртта на участниците в нея. Отношенията с Олга са описани в „Гостенката“ (1943).
Малко преди Втората световна война Сартр и Бовоар се преместват в Париж. Тук Бовоар преподава в гимназия, от която е уволнена заради връзката си с една ученичка. По същото време написва първия си роман „Първенството на духовното“ и го предлага на „Галимар“, после на „Грасе“. И двете издателства отказват да го публикуват. Романът бива издаден през 1976 година. След втора връзка с малолетна й забраняват да преподава. Правата й са възстановени след Освобождението.
Междувременно със Сартр, Ремон Арон, Борис Виан и други леви интелектуалци основава списанието „Тан модерн“, в което изразява позициите си в защита на комунизма, атеизма и екзистенциализма, като не спира да пише романи и есета. Пътува много – САЩ, Китай, Русия, Куба; запознава се с Фидел Кастро, Че Гевара, Мао Дзъдун. В САЩ изживява страстна любов с американския писател Нелсън Олгрен, на когото впоследствие изпраща повече от 300 писма. Олгрен не приема нежеланието й да напусне Сартр и това довежда до скъсване. Тази нейна връзка е описана в „Мандарините“.
През 1949 г. Бовоар издава „Вторият пол“ – фундаментален философски труд, в който разглежда положението на жената от гледна точка на основните философски течения и с който получава първото голямо признание. Книгата скандализира привържениците на статуквото, а Ватиканът я включва в черния си списък.
Освен с политическите си позиции, писателката става известна и с последователния си феминизъм. Бори се против мъченията, на които са подлагани алжирските жени по време на Алжирската война, обявява се в полза на аборта, по това време подсъден, и против брака, който смята за буржоазна институция не по-малко отвратителна от проституцията, тъй като легитимира мъжкото господство.
През 1954 г. излиза романът „Мандарините“, удостоен с наградата „Гонкур“. Този роман за политика и любов, едновременно портрет на следвоенното време и на френските леви интелектуалци, с право е смятан за шедьовъра за писателката и й носи световна слава.
През шейсетте години Бовоар се свързва със студентката по философия Силви Льо Бон, която става нейна осиновена дъщеря и наследница, а след смъртта на Сартр писателката живее с режисьора документалист Клод Ланзман.
Симон дьо Бовоар умира през 1986 година. След грандиозната церемония, на която присъстват личности от цял свят, е погребана до Сартр.
През 2008 г. в нейна чест е учредена наградата „Симон дьо Бовоар за свободата на жените“.
СИМОН ДЬО БОВОАР
СЛОМЕНАТА ЖЕНА
Понеделник, 13 септември
Солниците
Какъв невероятен декор е този изоставен, незавършен град, застинал в покрайнините на някакво селце, извън времето. Извървях половината дъга на амфитеатъра, изкачих стъпалата на централния корпус, дълго се наслаждавах на строгото величие на тези строени с утилитарна цел сгради, които никога не са служили за нищо. Те са здрави, истински, но тяхната запуснатост ги превръща във фантастични образи — питам се на какво. Топлата под есенното слънце трева и мирисът на окапали листа ме убеждаваха, че не съм напуснала този свят, но се бях върнала двеста години назад. Отидох до колата да взема някои неща. Постлах одеяло на земята, донесох възглавнички, транзистора и пуших, слушайки Моцарт. Зад два-три прашни прозореца долавях човешко присъствие — вероятно бяха работни помещения. Някакъв камион спря пред една от тежките врати, няколко мъже я отвориха, натовариха чували отзад. Нищо друго не наруши следобедната тишина — нито един посетител. След като концертът свърши, четох. Откъсването беше двойно — пътешествах много далеч, край непозната река, а когато вдигнех поглед, виждах себе си сред тези камъни, далеч от моя живот.
Защото най-странното е, че съм тук и че ми е весело. Страхувах се от самотното ми завръщане в Париж. Досега, ако не Морис, то поне момичетата винаги са ме придружавали, когато пътувам. Мислех си, че ще ми липсват възторзите на Колет, прищевките на Люсиен. А ето че ми се възвърна една забравена форма на радост. Тази свобода ме подмладява с двайсет години. Дотолкова, че след като затворих книгата, започнах да пиша за себе си, както когато бях на двайсет години.
Никога не се разделям с Морис с леко сърце. Конгресът ще продължи само седмица, но докато пътувахме от Мужен за аерогарата в Ница гърлото ми бе свито. Той също се вълнуваше. Когато по високоговорителя извикаха пътниците за Рим, много силно ме целуна: „Гледай да не се пребиеш с колата.“ — „А ти гледай да не се пребиеш със самолета!“ Преди да се загуби от погледа ми, отново обърна глава — в очите му имаше тревога, която се предаде и на мен. Излитането ми се стори драматично. Четиримоторните самолети се издигат плавно — една дълга раздяла. Реактивният самолет се отлепи от земята рязко, като скъсване.
Но съвсем скоро ме обзе радостно чувство. Не, отсъствието на дъщерите ми не ме натъжаваше, напротив. Можех да шофирам бързо или бавно, да отида където поискам, да спра, когато ми скимне. Реших да прекарам една седмица в безцелно пътуване. Ставам с първите лъчи. Колата ме чака на улицата, на двора, като вярно животно. Покрита е с роса, избърсвам є очите и весело се втурвам в окъпания от слънцето ден. До мен е бялата чанта с пътните карти, със синия пътеводител, с книги, жилетка, цигари — тя е моят дискретен спътник. Никой не нервничи, когато моля собственичката на хотелчето да ми даде рецептата за своето пиле с речни раци.
Нощта се спуска, но все още е топло. Един от вълнуващите мигове, когато земята е в такава хармония с хората, че ни се струва невъзможно някой да не е щастлив.
Вторник, 14 септември
Едно от нещата, които пленяваха Морис, беше силата на това, което той наричаше „вниманието ми към живота“. То се съживи по време на краткото ми усамотяване. Сега, когато Колет е омъжена, а Люсиен е в Америка, ще разполагам с достатъчно време, за да го развивам. „Ще ти бъде скучно. Намери си работа“ — ми каза Морис в Мужен. Беше настоятелен. Но — поне засега — нямам такова желание. Искам да поживея най-сетне малко за себе си. И да се порадваме с Морис на това, че пак сме само двамата след толкова дълго време. Главата ми е пълна с идеи.
Петък, 17 септември
Във вторник телефонирах на Колет — беше болна от грип. Възпротиви се, когато є казах, че веднага се връщам в Париж — Жан-Пиер много добре се грижел за нея. Но бях разтревожена и се прибрах още същия ден. Заварих я на легло, много отслабнала — всяка вечер вдига висока температура. Още през август, когато ходихме на планина, бях разтревожена за здравето є. С нетърпение чакам Морис да се върне и да я прегледа, а бих искала да се консултира и с Талбо.
Ето ме пак с поредното протеже! След като се разделих с Колет, в сряда след вечеря, времето беше толкова приятно, че слязох с колата до Латинския квартал, седнах на терасата на едно кафене, изпуших една цигара. На съседната маса една хлапачка не откъсваше поглед от пакета ми „Честърфийлд“ — поиска ми цигара. Заговорих я, отбягваше въпросите ми и стана да си ходи. На петнайсетина години — нито студентка, нито проститутка, заинтригува ме. Предложих є да я изпратя до тях с колата. Отказа, поколеба се, накрая призна, че няма къде да спи. Била избягала сутринта от Дома, в който я настанили от Социални грижи. Задържах я тук два дни. Майка є — умствено изостанала, и вторият є баща, който я мрази, се били отказали от родителските си права. Съдията, който се занимава с нейния случай, обещал да я изпрати в специализиран център, където да изучи някакъв занаят. А дотогава живее „временно“ — от шест месеца — в този Дом, от който никога не излиза — освен в неделя, когато има право да отиде на църква — и в който не се занимава с нищо. Там живеят още около четирийсет девойки, за които се грижат добре материално, но които линеят от скука, омерзение, отчаяние. Всяка вечер им раздават приспивателни. Момичетата успяват да ги скрият. И един прекрасен ден изпиват наведнъж целия си запас. „Бягство или опит за самоубийство — само тогава съдията се сеща за нас“ — ми каза Маргьорит. Бягствата са лесноосъществими и чести и ако са кратки, не водят до наказания.
Обещах да направя всичко възможно, за да я прехвърлят в специализирано заведение, и накрая я склоних да се прибере в Дома. Изгарях от гняв, като я гледах как мина през портала с наведена глава, влачейки крак. Тя е хубаво момиче, не е глупава, много е мила и иска да работи: убиват младостта є — нейната и на още хиляди други като нея. Утре ще се обадя на съдията Барон.
Колко е бездушен Париж! Дори в меките есенни дни това бездушие ме потиска. Тази вечер се чувствам малко угнетена. Мислих как да се преустрои детската стая в дневна, по-приветлива от кабинета на Морис и от чакалнята. И осъзнах, че Люсиен никога вече няма да живее у нас. У дома ще бъде спокойно, но колко скоро стана това! Най-много се притеснявам за Колет. Добре, че Морис се прибира утре.
Сряда, 22 септември
Една от причините — главната, поради която нямам никакво желание да се съобразявам с изискванията на някаква професия, — трудно бих понесла да не съм изцяло на разположение на тези, които имат нужда от мен. Почти целия ден прекарвам край леглото на Колет. Температурата є не спада. „Няма нищо страшно“ — казва Морис. Но Талбо назначи изследвания. В главата ми се въртят ужасни мисли.
Съдията Барон ме прие тази сутрин. Много сърдечен. Смята, че случаят на Маргьорит Дрен е твърде печален, а има хиляди като нея. Трагичното е, че няма заведение, в което да бъдат настанени тези момичета, нито пък персонал, който да се грижи за тях по подходящ начин. Правителството не прави нищо. И усилията на съдиите за малолетни и на социалните работници се разбиват в тази стена на бездействие. Домът, в който се намира Маргьорит, е само транзитен център, където тя би трябвало да прекара само три-четири дни, преди да бъде настанена другаде. Но къде? Няма къде. Момичетата остават задълго, а за тях там не е предвидено никакво занимание. Щял все пак да се опита да намери някъде място за Маргьорит. И щял да издаде препоръка на служителките от Дома да ми разрешат да я посещавам. Родителите є не били подписали документа, който окончателно ги лишава от права, но и дума не можело да става да приберат отново момичето. Те не го искали, а и за нея това би било най-лошото решение.
Излязох от Съдебната палата раздразнена от бездушието на системата. Броят на младите престъпници се увеличава, а единствената мярка, която се обсъжда, е двойно по-строги санкции.
Тъй като се намирах до вратата на „Сент Шапел“*, влязох, изкачих стръмната вита стълба. Имаше чужди туристи и една възрастна двойка, която разглеждаше витражите, ръка за ръка. Гледах ги разсеяно. Отново мислех за Колет и се тревожех.
И се тревожа. Не мога да чета. Единственото нещо, което би намалило тревогата ми, е да поговоря с Морис. Той обаче няма да се прибере преди полунощ. Откакто се е върнал от Италия, прекарва вечерите си в лабораторията с Талбо и Кутюрие. Казва, че вече били близо до целта. Мога да разбера, че жертва всичко за научните си изследвания. Но за първи път в живота имам сериозна грижа, която не мога да споделя с него.
СИМОН ДЬО БОВОАР
СЛОМЕНАТА ЖЕНА
Понеделник, 13 септември
Солниците
Какъв невероятен декор е този изоставен, незавършен град, застинал в покрайнините на някакво селце, извън времето. Извървях половината дъга на амфитеатъра, изкачих стъпалата на централния корпус, дълго се наслаждавах на строгото величие на тези строени с утилитарна цел сгради, които никога не са служили за нищо. Те са здрави, истински, но тяхната запуснатост ги превръща във фантастични образи — питам се на какво. Топлата под есенното слънце трева и мирисът на окапали листа ме убеждаваха, че не съм напуснала този свят, но се бях върнала двеста години назад. Отидох до колата да взема някои неща. Постлах одеяло на земята, донесох възглавнички, транзистора и пуших, слушайки Моцарт. Зад два-три прашни прозореца долавях човешко присъствие — вероятно бяха работни помещения. Някакъв камион спря пред една от тежките врати, няколко мъже я отвориха, натовариха чували отзад. Нищо друго не наруши следобедната тишина — нито един посетител. След като концертът свърши, четох. Откъсването беше двойно — пътешествах много далеч, край непозната река, а когато вдигнех поглед, виждах себе си сред тези камъни, далеч от моя живот.
Защото най-странното е, че съм тук и че ми е весело. Страхувах се от самотното ми завръщане в Париж. Досега, ако не Морис, то поне момичетата винаги са ме придружавали, когато пътувам. Мислех си, че ще ми липсват възторзите на Колет, прищевките на Люсиен. А ето че ми се възвърна една забравена форма на радост. Тази свобода ме подмладява с двайсет години. Дотолкова, че след като затворих книгата, започнах да пиша за себе си, както когато бях на двайсет години.
Никога не се разделям с Морис с леко сърце. Конгресът ще продължи само седмица, но докато пътувахме от Мужен за аерогарата в Ница гърлото ми бе свито. Той също се вълнуваше. Когато по високоговорителя извикаха пътниците за Рим, много силно ме целуна: „Гледай да не се пребиеш с колата.“ — „А ти гледай да не се пребиеш със самолета!“ Преди да се загуби от погледа ми, отново обърна глава — в очите му имаше тревога, която се предаде и на мен. Излитането ми се стори драматично. Четиримоторните самолети се издигат плавно — една дълга раздяла. Реактивният самолет се отлепи от земята рязко, като скъсване.
Но съвсем скоро ме обзе радостно чувство. Не, отсъствието на дъщерите ми не ме натъжаваше, напротив. Можех да шофирам бързо или бавно, да отида където поискам, да спра, когато ми скимне. Реших да прекарам една седмица в безцелно пътуване. Ставам с първите лъчи. Колата ме чака на улицата, на двора, като вярно животно. Покрита е с роса, избърсвам є очите и весело се втурвам в окъпания от слънцето ден. До мен е бялата чанта с пътните карти, със синия пътеводител, с книги, жилетка, цигари — тя е моят дискретен спътник. Никой не нервничи, когато моля собственичката на хотелчето да ми даде рецептата за своето пиле с речни раци.
Нощта се спуска, но все още е топло. Един от вълнуващите мигове, когато земята е в такава хармония с хората, че ни се струва невъзможно някой да не е щастлив.
Вторник, 14 септември
Едно от нещата, които пленяваха Морис, беше силата на това, което той наричаше „вниманието ми към живота“. То се съживи по време на краткото ми усамотяване. Сега, когато Колет е омъжена, а Люсиен е в Америка, ще разполагам с достатъчно време, за да го развивам. „Ще ти бъде скучно. Намери си работа“ — ми каза Морис в Мужен. Беше настоятелен. Но — поне засега — нямам такова желание. Искам да поживея най-сетне малко за себе си. И да се порадваме с Морис на това, че пак сме само двамата след толкова дълго време. Главата ми е пълна с идеи.
Петък, 17 септември
Във вторник телефонирах на Колет — беше болна от грип. Възпротиви се, когато є казах, че веднага се връщам в Париж — Жан-Пиер много добре се грижел за нея. Но бях разтревожена и се прибрах още същия ден. Заварих я на легло, много отслабнала — всяка вечер вдига висока температура. Още през август, когато ходихме на планина, бях разтревожена за здравето є. С нетърпение чакам Морис да се върне и да я прегледа, а бих искала да се консултира и с Талбо.
Ето ме пак с поредното протеже! След като се разделих с Колет, в сряда след вечеря, времето беше толкова приятно, че слязох с колата до Латинския квартал, седнах на терасата на едно кафене, изпуших една цигара. На съседната маса една хлапачка не откъсваше поглед от пакета ми „Честърфийлд“ — поиска ми цигара. Заговорих я, отбягваше въпросите ми и стана да си ходи. На петнайсетина години — нито студентка, нито проститутка, заинтригува ме. Предложих є да я изпратя до тях с колата. Отказа, поколеба се, накрая призна, че няма къде да спи. Била избягала сутринта от Дома, в който я настанили от Социални грижи. Задържах я тук два дни. Майка є — умствено изостанала, и вторият є баща, който я мрази, се били отказали от родителските си права. Съдията, който се занимава с нейния случай, обещал да я изпрати в специализиран център, където да изучи някакъв занаят. А дотогава живее „временно“ — от шест месеца — в този Дом, от който никога не излиза — освен в неделя, когато има право да отиде на църква — и в който не се занимава с нищо. Там живеят още около четирийсет девойки, за които се грижат добре материално, но които линеят от скука, омерзение, отчаяние. Всяка вечер им раздават приспивателни. Момичетата успяват да ги скрият. И един прекрасен ден изпиват наведнъж целия си запас. „Бягство или опит за самоубийство — само тогава съдията се сеща за нас“ — ми каза Маргьорит. Бягствата са лесноосъществими и чести и ако са кратки, не водят до наказания.
Обещах да направя всичко възможно, за да я прехвърлят в специализирано заведение, и накрая я склоних да се прибере в Дома. Изгарях от гняв, като я гледах как мина през портала с наведена глава, влачейки крак. Тя е хубаво момиче, не е глупава, много е мила и иска да работи: убиват младостта є — нейната и на още хиляди други като нея. Утре ще се обадя на съдията Барон.
Колко е бездушен Париж! Дори в меките есенни дни това бездушие ме потиска. Тази вечер се чувствам малко угнетена. Мислих как да се преустрои детската стая в дневна, по-приветлива от кабинета на Морис и от чакалнята. И осъзнах, че Люсиен никога вече няма да живее у нас. У дома ще бъде спокойно, но колко скоро стана това! Най-много се притеснявам за Колет. Добре, че Морис се прибира утре.
Сряда, 22 септември
Една от причините — главната, поради която нямам никакво желание да се съобразявам с изискванията на някаква професия, — трудно бих понесла да не съм изцяло на разположение на тези, които имат нужда от мен. Почти целия ден прекарвам край леглото на Колет. Температурата є не спада. „Няма нищо страшно“ — казва Морис. Но Талбо назначи изследвания. В главата ми се въртят ужасни мисли.
Съдията Барон ме прие тази сутрин. Много сърдечен. Смята, че случаят на Маргьорит Дрен е твърде печален, а има хиляди като нея. Трагичното е, че няма заведение, в което да бъдат настанени тези момичета, нито пък персонал, който да се грижи за тях по подходящ начин. Правителството не прави нищо. И усилията на съдиите за малолетни и на социалните работници се разбиват в тази стена на бездействие. Домът, в който се намира Маргьорит, е само транзитен център, където тя би трябвало да прекара само три-четири дни, преди да бъде настанена другаде. Но къде? Няма къде. Момичетата остават задълго, а за тях там не е предвидено никакво занимание. Щял все пак да се опита да намери някъде място за Маргьорит. И щял да издаде препоръка на служителките от Дома да ми разрешат да я посещавам. Родителите є не били подписали документа, който окончателно ги лишава от права, но и дума не можело да става да приберат отново момичето. Те не го искали, а и за нея това би било най-лошото решение.
Излязох от Съдебната палата раздразнена от бездушието на системата. Броят на младите престъпници се увеличава, а единствената мярка, която се обсъжда, е двойно по-строги санкции.
Тъй като се намирах до вратата на „Сент Шапел“*, влязох, изкачих стръмната вита стълба. Имаше чужди туристи и една възрастна двойка, която разглеждаше витражите, ръка за ръка. Гледах ги разсеяно. Отново мислех за Колет и се тревожех.
И се тревожа. Не мога да чета. Единственото нещо, което би намалило тревогата ми, е да поговоря с Морис. Той обаче няма да се прибере преди полунощ. Откакто се е върнал от Италия, прекарва вечерите си в лабораторията с Талбо и Кутюрие. Казва, че вече били близо до целта. Мога да разбера, че жертва всичко за научните си изследвания. Но за първи път в живота имам сериозна грижа, която не мога да споделя с него.
Оценка: -1 +2
Оценка: +3
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
