Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Между полетата на страницата
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1216-4
Купи
Цена
14.30 лв.
(22.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-35%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1217-1
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)
-8лв.
Информация
Рейтинг (8)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
12/19
Тегло
124 гр.
Страници
144
Дата на издаване
02 юни 2023
Превод
Ния Филипова
Корица
Стефан Касъров

Между полетата на страницата

Това малко томче (2021) на тайнствената Елена Феранте съдържа три лекции, три „майсторски класа“ за широка публика, продължаващи традицията на eмблематичните Lectiones Magistrales на изтъкнати литератори, чието начало е положено от Умберто Еко в Болонския университет през първите години на XXI век, и едно есе за конференцията на италианисти, посветена на Данте и други класици.  

От неудържимото, „конвулсивно“ писане, което не признава полетата на страниците, граници и червени линии, през изворите на вдъхновение, пресъздаването на „живия живот“, „лошия език“, исторически чужд на истините на жените, до „сладостния нов стил“ на Данте, продиктуван от Любов, и поетическия образ на Беатриче, роден от ребро Дантево… Черпейки щедро от богатия си опит на читателка и романистка и от творчеството на световни писатели и поети, Елена Феранте поднася оригинални и ерудирани тълкувания на теми, обединени от преклонението пред дара на словото и дарбата за художествено слово. И неусетно въвлича слушателите и читателите в магията на приключението литературно писане.

Да пишеш, предполага да се настаниш във всичко това, което вече е написано – голямата литература и комерсиалната, ако трябва, сериозния роман и забавните четива, – и да си създадеш в границите на собствената вихрена, препълнена индивидуалност на свой ред нещо свое. Да пишеш, означава да овладееш всичко, което вече е било написано, и да се научиш полека-лека да харчиш това огромно богатство.

За автора

Вероятно родена в Неапол през 1943 г., италианската писателка с малко вероятното име Елена Феранте общува с читателите си само чрез своите издатели, които се боят, че ако разкрият самоличността й, тя ще престане да пише. Елена Феранте е автор на 9 романа, една автобиографична книга и детска книга с илюстрации.

Свръхуспехът настъпва, когато тя поставя началото на неаполитанските си романи със световния бестселър „Гениалната приятелка” (ИК „Колибри“, 2016), номиниран за международната дъблинска литературна награда, от който за по-малко от две години са продадени 5,5 милиона екземпляра! През 2016 г., когато излиза „Новото фамилно име“, втората книга от неаполитанската тетралогия, сп. „Тайм“ включва авторката в списъка на стоте най-влиятелни личности. А „Историята на изгубеното дете“, четвъртият роман от поредицата, е удостоен със Златен медал на Независимите издатели и е номиниран за Ман Букър Интернешънъл.

Няколко от книгите на Феранте са филмирани. По неаполитанската тетралогия беше създаден телевизионен сериал с главен сценарист писателят Франческо Пиколо. През май 2020 г. Netflix обяви, че се работи по нова филмова поредица, вдъхновена от последния засега роман на Елена Феранте - Измамният живот на възрастните.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Елена Феранте - „Между полетата на страницата“
 
Дами и господа,
Днес започвам с правило, което си създадох между шестнайсет- и седемнайсетгодишна възраст. Пишещият – отбелязах в една тетрадка, която още пазя – има задачата да облече в думи подтика, който дава и който получава от другите. Подсилих тази формула с цитат: „Кажи го както си е“ от „Жак Фаталиста и неговият господар“ на Дени Дидро. По онова време не знаех нищо за книгата на Дидро, фразата ми я цитира веднъж като съвет една учителка, към която бях привързана.
Като момиче бях пристрастена към реалните неща, исках да ги очертая, впиша, опиша, предпиша, дори да ги обявя извън закона, ако е необходимо. Не се сдържах, планирах да се преобърна върху света, в другия, в другите и да разкажа за тях. Мислех: всичко това, което случайно стимулира раждането на разказ, е там вън и идва върху нас, ние отиваме върху него, смесва ни, смесва се. Вътре – вътре в нас – няма друго освен крехките механизми на нашия организъм. Това, което наричаме „вътрешен живот“, представлява непрекъснато проблясване на мозъка, който иска да се материализира във формата на глас, на писане. Затова се оглеждах наоколо в очакване, за мен тогава писането имаше главно очи: потрепването на жълтото листо, лъскавите части на машината за кафе, безименният пръст на майка ми с аквамарина, който излъчваше небесносиня светлина, сестрите ми, които се караха в двора, огромните уши на плешивия мъж със синя престилка. Исках да бъда като огледало. Събирах фрагменти в едно според преди и след, вмъквах ги един в друг, получаваше се разказ. Случваше се непринудено, правех го непрекъснато.
После мина време и всичко се усложни. Започнах да обявявам война на самата себе си: защо това, защо не онова другото, добре е така, не е добре. В рамките на няколко години вече ми се струваше, че не умея да пиша повече. Нито една моя страница не беше на висотата на книгите, които ми харесваха, може би защото бях невежа, може би защото бях неопитна, може би защото бях жена и следователно сладникава, може би защото бях глупава, може би защото нямах талант. Всичко ми се получаваше сковано: стаята, прозорецът, обществото, добрите, лошите, техните дрехи, техните изрази, мислите, предметите, които оставаха безучастни дори когато бяха одушевявани. А после и гласовете, диалектът на моя град, който при писането ми създаваше неудобство. Веднага щом го записвах, звучеше дистанцирано от истинския и дразнеше вътре в хубавото писане, това, на което се стараех да съм способна.
Искам да дам кратък пример, взет от моите бележки отпреди много време: аквамарина на пръста на майка ми. Беше истински предмет, съвсем истински, и все пак нямаше нищо по-неустойчиво вътре в главата ми. Местеше се между диалект и литературен език, в пространството и във времето заедно с нейната фигура, ту ясна, ту объркана, винаги придружена от моите чувства на обич или неприязън. Аквамаринът беше променлив, част от променлива реалност, от една променлива мен. Ако все пак успявах да го запечатам в някакво описание – колко много се бях упражнявала в описания – и му придадях небесна светлина, вече вкаран в тази формула, камъкът загубваше своята същност, превръщаше се в моя емоция, мисъл, чувство ту на удоволствие, ту на смущение и ставаше матов, сякаш беше паднал във вода или аз самата бях духнала върху него. Това помътняване не беше без последствия, клонеше някак неусетно да ме накара да повиша тон, като че ли по този начин можех да възвърна блясъка на камъка. По-добре – казвах си – да напиша „бледосиня светлина“. Или никаква светлина, достатъчен беше цветът, бледосин аквамарин. Ала бях недоволна от това ин/ин, ровех в речника и пишех синчец, цвят на синчец, после защо не цианов. Това ми изглеждаше действащо: цианов аквамарин, аквамарин с цианова светлина. Но също и светлината на цианов аквамарин – или циановата светлина на аквамарина – се разстилаше заедно с образите, които извикваше, върху историята на майка ми, върху прототипа на неаполитанска майка, който изграждах в яростно несъответствие с диалектния ѝ говор. Добре ли беше, лошо ли беше? Не знаех. Знаех само, че това малко прилагателно сега искаше да ме накара да изляза от една сива история от реалния живот и да навляза в една черна история, почти готическа. Тогава се измъквах бързо, но с неохота. Следователно махаме „цианов“. Ала вече бях загубила увереност: истинският пръстен, който именно като истински предмет от мое истинско преживяване би трябвало да придаде истинност на писането, изглеждаше неизбежно фалшив.

Отклоних се малко с аквамарина, за да подчертая, че моето призвание за реализъм, преследвано с инат още от юношеството, в един момент се промени и прерасна в констатация за неспособност. Не можех да постигна точно възпроизвеждане на реалността, не бях способна да наричам нещата такива, каквито бяха. Правих опити с фантастичния разказ, мислейки, че е по-лесен, изоставих го, пробвах завои към неоавангардизма. Но необходимостта да се закотвя в реално случили се истории на мен или на други беше безспорно силна. Изграждах персонажи, като ги моделирах по хора, които бях познавала или познавах. Набелязвах жестове, начини на говорене както ги виждах или чувах. Описвах пейзажи, преминаването на светлината. Пресъздавах социални напрежения, различни икономически и културни среди. Въпреки че ме дразнеше, отреждах място на диалекта. Общо взето, трупах страници и страници с бележки, взети от моя директен опит. Но колекционирах само разочарования.
Тогава случайно, както става почти винаги с всичко, а следователно и с книгите, които наистина помагат, прочетох от начало до край „Жак Фаталиста и неговият господар“. За „Жак“ няма да кажа нищо от това, което си струва, би трябвало да започна с Лорънс Стърн и неговия „Тристрам Шанди“, който го предхожда и му повлиява, и не бих свършила изобщо; но ако не сте ги чели, доверете се. Това са две книги, които казват колко е трудно да се разказва и същевременно засилват желанието да го правиш.

Елена Феранте - „Между полетата на страницата“
 
Дами и господа,
Днес започвам с правило, което си създадох между шестнайсет- и седемнайсетгодишна възраст. Пишещият – отбелязах в една тетрадка, която още пазя – има задачата да облече в думи подтика, който дава и който получава от другите. Подсилих тази формула с цитат: „Кажи го както си е“ от „Жак Фаталиста и неговият господар“ на Дени Дидро. По онова време не знаех нищо за книгата на Дидро, фразата ми я цитира веднъж като съвет една учителка, към която бях привързана.
Като момиче бях пристрастена към реалните неща, исках да ги очертая, впиша, опиша, предпиша, дори да ги обявя извън закона, ако е необходимо. Не се сдържах, планирах да се преобърна върху света, в другия, в другите и да разкажа за тях. Мислех: всичко това, което случайно стимулира раждането на разказ, е там вън и идва върху нас, ние отиваме върху него, смесва ни, смесва се. Вътре – вътре в нас – няма друго освен крехките механизми на нашия организъм. Това, което наричаме „вътрешен живот“, представлява непрекъснато проблясване на мозъка, който иска да се материализира във формата на глас, на писане. Затова се оглеждах наоколо в очакване, за мен тогава писането имаше главно очи: потрепването на жълтото листо, лъскавите части на машината за кафе, безименният пръст на майка ми с аквамарина, който излъчваше небесносиня светлина, сестрите ми, които се караха в двора, огромните уши на плешивия мъж със синя престилка. Исках да бъда като огледало. Събирах фрагменти в едно според преди и след, вмъквах ги един в друг, получаваше се разказ. Случваше се непринудено, правех го непрекъснато.
После мина време и всичко се усложни. Започнах да обявявам война на самата себе си: защо това, защо не онова другото, добре е така, не е добре. В рамките на няколко години вече ми се струваше, че не умея да пиша повече. Нито една моя страница не беше на висотата на книгите, които ми харесваха, може би защото бях невежа, може би защото бях неопитна, може би защото бях жена и следователно сладникава, може би защото бях глупава, може би защото нямах талант. Всичко ми се получаваше сковано: стаята, прозорецът, обществото, добрите, лошите, техните дрехи, техните изрази, мислите, предметите, които оставаха безучастни дори когато бяха одушевявани. А после и гласовете, диалектът на моя град, който при писането ми създаваше неудобство. Веднага щом го записвах, звучеше дистанцирано от истинския и дразнеше вътре в хубавото писане, това, на което се стараех да съм способна.
Искам да дам кратък пример, взет от моите бележки отпреди много време: аквамарина на пръста на майка ми. Беше истински предмет, съвсем истински, и все пак нямаше нищо по-неустойчиво вътре в главата ми. Местеше се между диалект и литературен език, в пространството и във времето заедно с нейната фигура, ту ясна, ту объркана, винаги придружена от моите чувства на обич или неприязън. Аквамаринът беше променлив, част от променлива реалност, от една променлива мен. Ако все пак успявах да го запечатам в някакво описание – колко много се бях упражнявала в описания – и му придадях небесна светлина, вече вкаран в тази формула, камъкът загубваше своята същност, превръщаше се в моя емоция, мисъл, чувство ту на удоволствие, ту на смущение и ставаше матов, сякаш беше паднал във вода или аз самата бях духнала върху него. Това помътняване не беше без последствия, клонеше някак неусетно да ме накара да повиша тон, като че ли по този начин можех да възвърна блясъка на камъка. По-добре – казвах си – да напиша „бледосиня светлина“. Или никаква светлина, достатъчен беше цветът, бледосин аквамарин. Ала бях недоволна от това ин/ин, ровех в речника и пишех синчец, цвят на синчец, после защо не цианов. Това ми изглеждаше действащо: цианов аквамарин, аквамарин с цианова светлина. Но също и светлината на цианов аквамарин – или циановата светлина на аквамарина – се разстилаше заедно с образите, които извикваше, върху историята на майка ми, върху прототипа на неаполитанска майка, който изграждах в яростно несъответствие с диалектния ѝ говор. Добре ли беше, лошо ли беше? Не знаех. Знаех само, че това малко прилагателно сега искаше да ме накара да изляза от една сива история от реалния живот и да навляза в една черна история, почти готическа. Тогава се измъквах бързо, но с неохота. Следователно махаме „цианов“. Ала вече бях загубила увереност: истинският пръстен, който именно като истински предмет от мое истинско преживяване би трябвало да придаде истинност на писането, изглеждаше неизбежно фалшив.

Отклоних се малко с аквамарина, за да подчертая, че моето призвание за реализъм, преследвано с инат още от юношеството, в един момент се промени и прерасна в констатация за неспособност. Не можех да постигна точно възпроизвеждане на реалността, не бях способна да наричам нещата такива, каквито бяха. Правих опити с фантастичния разказ, мислейки, че е по-лесен, изоставих го, пробвах завои към неоавангардизма. Но необходимостта да се закотвя в реално случили се истории на мен или на други беше безспорно силна. Изграждах персонажи, като ги моделирах по хора, които бях познавала или познавах. Набелязвах жестове, начини на говорене както ги виждах или чувах. Описвах пейзажи, преминаването на светлината. Пресъздавах социални напрежения, различни икономически и културни среди. Въпреки че ме дразнеше, отреждах място на диалекта. Общо взето, трупах страници и страници с бележки, взети от моя директен опит. Но колекционирах само разочарования.
Тогава случайно, както става почти винаги с всичко, а следователно и с книгите, които наистина помагат, прочетох от начало до край „Жак Фаталиста и неговият господар“. За „Жак“ няма да кажа нищо от това, което си струва, би трябвало да започна с Лорънс Стърн и неговия „Тристрам Шанди“, който го предхожда и му повлиява, и не бих свършила изобщо; но ако не сте ги чели, доверете се. Това са две книги, които казват колко е трудно да се разказва и същевременно засилват желанието да го правиш.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
От години живея в Италия. Неотдавна се установих в Болоня. Почитател съм на Елена Феранте, имам всичките й книги на италиански, някои от тях и на български (следя изданията на „Колибри“). В края на по-миналата година научих за нейните три лекции, които бяха представени от актрисата Мануела Мандракия, превъплътила се в образа на авторката. Отидох на това „литературно четене“ и останах за пореден път впечатлен от Феранте, от начина, по който допуска слушателите „зад кулисите“ на своето творчество и разкрива как се раждат нейните истории и героини. След това си купих хартиеното издание и прочитайки тези текстове, открих нови пластове на разсъждения, които не бях уловил, слушайки ги. Горещо препоръчвам книгата на българските фенове на Феранте, а и не само на тях, защото това са наистина „уроци“ по литературно писане и по „четене с тълкуване“ на една талантлива, ерудирана личност, от които има с какво да се обогати всеки пишещ и четящ човек.

Оценка: +4

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1216-4
Купи
Цена
14.30 лв.
(22.00 лв.)

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-35%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1217-1
Купи
Цена
14.00 лв.
(22.00 лв.)

* 8 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-8лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2023 © Всички права запазени