Картаген и пунийският свят
Хеди Дриди
Хеди Дриди е франко-тунизийски историк и археолог, роден в Тунис (1966 г.). Той е професор по археология на Древното Средиземноморие в Университета в Ньошател (Швейцария), където е ръководител на Катедрата по археология на Средиземноморието и Директор на Института по археология и науки за Античността.
Хеди Дриди участва в археологически проучвания и разкопки в различни страни, сред които Италия, Испания, Тунис, Йемен, Саудитска Арабия и Мароко.
Хеди Дриди – „Картаген и пунийският свят“
УВОДНИ ДУМИ
За да накарат буйните си деца да им се подчиняват, римските матрони от времето на Пуническите войни ги заплашвали с израза: Hannibal ad portas! („Ханибал е пред градските порти!“). В наши дни името Ханибал вероятно не означава много за децата. Това може би не важи за Ханибал Лектър, изтънчения човекоядец от „Мълчанието на агнетата“. Трябва обаче да се отбележи, че една постоянна величина е все още налице: името Ханибал продължава да е свързано със страха и ужаса.
Трябва да се признае, че творчеството на някои класически автори и особено шедьовърът „Саламбо“ от Гюстав Флобер, изглежда, окончателно са оформили образа на Картаген и пунийския свят като цяло. И все пак трябва ли да се примирим с допускането, че картагенецът в нашето съзнание завинаги ще остане жестокият генерал, страхливият и алчен търговец или фанатичният поклонник, готов да принесе в жертва собствените си деца на някое кръвожадно божество?
Историята на един град и на оригиналната цивилизация на неговата територия, развита през първите седем века от съществуването му, не може да се изчерпи с епиналските гравюри. Впрочем гърците, както и римляните, не са свеждали всичко до това да очернят картагенците. Аристотел изразявал своето възхищение от картагенската политическа система, гръцките аристократи от Сицилия често намирали убежище в Картаген, когато политическото положение у дома ставало напрегнато. От своя страна римляните твърде отрано възприели редица картагенски термини или техники. Множество латински изрази, съдържащи прилагателното „пунийски“, са свидетелство за това: „пунийска каша“, „пунийска ябълка“, „пунийска кола“ и др. Дори известната формула на латинското приветствие ave произлиза от пунийския термин Ḥwˀ (произнася се hâvé) и означава „привет“.
Но в сравнение с латинската или гръцката литература, написани от победителите и следователно податливи на определено лукавство, археологията е тази, която ни предоставя далеч по-обективни свидетелства за Картаген и картагенците. Какво огромно разстояние, изминато от медитациите на Шатобриан и Флобер върху руините на пунийската метрополия! Разкопките, проведени от XIX век досега в Картаген, в големия пунийски град Керкуан в Тунис, в Малта, Сицилия, Сардиния, Алжир, Мароко или Испания, анализът, освободен априори от класически и библейски извори, непрестанно подновяваният анализ на надписите, дори и бедни откъм полезна информация, позволиха на археолозите, историците и епиграфите да освободят историята на Картаген от нейните овехтели романтични украси и да изградят много по-нюансиран образ на този град и на неговата култура. При всяко положение различна от гръцката и латинската култура, затова пък потопена изцяло в своята африканска и средиземноморска среда. Тази оригинална цивилизация, парче от Изтока, разцъфтяла на африканска земя, е онова, което ви каним да преоткриете.
Но преди това ни се струва необходимо да уточним смисъла на някои термини, които предстои да употребяваме. Етнонимът финикиец идва от гръцката дума Φοῖνιξ,-ικος, с която гърците наричали обитателите на сирийско-палестинския бряг (днешна Сирия и Палестина). Нейната етимология не е съвсем ясна, но се знае, че коренът φοιν- означава на гръцки „пурпурен“, „пурпурночервен“. Наред с тази хипотеза били предлагани множество други, ала никоя от тях така и не се наложила: хората винаги свързвали този термин с пурпура, с който финикийците се славели през Античността. Свързвали го също така с цвета на косата или кожата им (рижави или червенокожи) в зависимост от една или друга хипотеза. Според Херодот, пътешественик и историк от V в. пр. Хр., името на финикийците се дължало на техния произход, а не на начина, по който изглеждали (Херодот, „История“, I,1). Те били дошли от Персийския залив, който гърците наричат Еритрейско море, а думата ἐρυθρός също означава „червен“.
Впоследствие терминът Φοίνικες (мн. ч. от Φοῖνιξ) преминал в латинския език, разбира се, не без някои промени. Своеволията на историята направили така, че римляните се принудили да правят разлика между западните финикийци, които те наричали Poeni или Рuni5 (латинска деформация от Φοίνικες, която дала „пунийски“ или „пунически“ в съвременните езици), и източните финикийци, които те продължили да наричат Phoenices6. Впрочем съвсем като гърците, които обозначавали без разлика и според историческите епохи финикийците с името „сидонийци“ или „тирийци“, римляните използвали термина картагенец, за да обозначат едновременно човек от град Картаген и пуниец, тоест всеки жител на тези градове и райони от Западното Средиземноморие, носител на финикийска култура.
Финикийците, както и пунийците, никога не се назовавали с това име. Те се свързвали по-скоро с градовете, в които живеели (сидонийци, тирийци, арвадити, картагенци и т.н.), а един пасаж от свете Августин като че ли показва, че се идентифицирали с региона, от който произлизали: Ханаан.
Името на Картаген идва от латинското название Carthago, което от своя страна е опит за произнасяне на финикийското Qarṭadašt (да се произнася Картадашт). В това име няма
нищо оригинално, понеже означава „Нови град“. Самото то не е единствено, защото знаем най-малко два други финикийски или пунийски града със същото име: единият, в Кипър, е засвидетелстван от надпис, докато другият е далеч по-известен, понеже става думи за съвременния град Картахена в Испанския Левант. Пък и подобна употреба не е присъща само на финикийците, защото гръцкият еквивалент на Qartḥadašt – Неаполис, се среща в името на множество градове или селища от Централното Средиземноморие: Неапол в Италия, Набьол в Тунис, Санта Мария ди Набуи на западното крайбрежие на Сардиния и т.н., и т.н.
ИСТОРИЯ НА КАРТАГЕН
Понеже е написана от победителите, историята е жестока. Тя може да потопи цели народи в забрава, показвайки само ролята им на сериозен противник и нищо друго. Почти такъв е и случаят с Картаген, чиято цивилизация не притежавала престижа на гръцката или египетската. Но шансът на Картаген бил в това, че за голяма част от античните автори той представлявал идеалният неприятел. Картагенецът, подобно на финикиеца и персиеца, бил жестокият варварин, който заплашвал свободите на класическия свят, неговото разбиране за общество. Благодарение на не особено завидния статус на тази цивилизация класическите източници са запазили известно количество информация, представляваща за нас изключителна ценност, ако се борави с нея внимателно. Но освен факта, че данните, които ни съобщават, са неизбежно частични, защото почти винаги засягат само външната история на Картаген, можем с пълно право да подозираме някои автори като Полибий (който го казва открито) или Диодор Сицилийски, че са повлияни от антикартагенски пристрастия.
Тези текстове не биха могли да компенсират липсата на преки извори (надписи, преводи на картагенски произведения), което, както е известно, е единственият начин да се запознаем с гледната точка на заинтересованите относно собствената им история. Трябва ли обаче в този контекст да избягваме произведенията на класическите автори? В действителност те са незаобиколими, ако не искаме да стесним историята на Картаген до сухите и труднодостъпни отчети на археологическите разкопки и до статиите, в които са публикувани някои редки артефакти. Затова класическите текстове ще бъдат редовно споменавани в нашия разказ. Ала информацията, която те ще ни дават, ще бъде систематично проверявана и доколкото е възможно – съпоставяна с данните на археологията и епиграфиката.
АЛИСА, ИЛИ РАЖДАНЕТО НА КАРТАГЕН
Легендата за основаването на Картаген ни е предадена от различни древни автори (Тимей от Тавромений, Менандър от Ефес и особено от Юстин). Тя гласи, че Муто (или Матан), цар на Тир, завещал своето царство на двете си деца: Пигмалион (чието финикийско име навярно е Пумаятон), по онова време четиринадесетгодишен, и Алиса (чието име навярно се е пишело ˀlšt или ˀršt и по всяка вероятност се е произнасяло Елишта или Еришта). Свалена от трона след бунт на народа в полза на Пигмалион, Алиса се омъжила за своя богат и влиятелен чичо Сихарбас (или Ахербас), велик жрец на Херакъл (тоест на Мелкарт, основното божество на Тир). Впоследствие Пигмалион, жаден за богатства, започнал да крои планове да сложи ръка на съкровищницата от храма на Мелкарт. В изпълнение на намерението си той не се поколебал да убие своя чичо и зет, смятайки, че това ще насърчи сестра му да потърси неговото покровителство. Но Алиса, възползвайки се от съучастието на тирските аристократи, недоволни от действията на царя, осуетила плановете му. Тя приложила една хитрост, целяща да предпази съкровищата на своя съпруг и тези на храма, чийто пазител бил той, от алчността на брат си.
Дала му да разбере, че желае да се присъедини към него в двореца. Пигмалион, възхитен от тази перспектива, дори изпратил свои служители да я доведат. От своя страна Алиса натоварила един кораб с чували пясък, завързани прилежно, за да изглежда, че съдържат съкровища. Щом излязла в открито море, тя наредила на служителите на брат си да изхвърлят чувалите в морето и започнала да призовава духовете покровители на своя съпруг, заклевайки ги да приемат като умилостивителна жертва това злато, причинило всичките им нещастия. После се обърнала към служителите с предупреждението, че ги чака гневът на царя, когато последният научи за приноса им така желаните от него богатства да изчезнат вдън морето. Изплашени от бъдещата си съдба, те се съгласили да я придружат. Тогава към кораба на Алиса се присъединили тези на подкрепящите я аристократи и флотилията, натоварена със съкровищата и свещената утвар от храма на Мелкарт, отплавала, за да се насочи към Кипър.
Хеди Дриди – „Картаген и пунийският свят“
УВОДНИ ДУМИ
За да накарат буйните си деца да им се подчиняват, римските матрони от времето на Пуническите войни ги заплашвали с израза: Hannibal ad portas! („Ханибал е пред градските порти!“). В наши дни името Ханибал вероятно не означава много за децата. Това може би не важи за Ханибал Лектър, изтънчения човекоядец от „Мълчанието на агнетата“. Трябва обаче да се отбележи, че една постоянна величина е все още налице: името Ханибал продължава да е свързано със страха и ужаса.
Трябва да се признае, че творчеството на някои класически автори и особено шедьовърът „Саламбо“ от Гюстав Флобер, изглежда, окончателно са оформили образа на Картаген и пунийския свят като цяло. И все пак трябва ли да се примирим с допускането, че картагенецът в нашето съзнание завинаги ще остане жестокият генерал, страхливият и алчен търговец или фанатичният поклонник, готов да принесе в жертва собствените си деца на някое кръвожадно божество?
Историята на един град и на оригиналната цивилизация на неговата територия, развита през първите седем века от съществуването му, не може да се изчерпи с епиналските гравюри. Впрочем гърците, както и римляните, не са свеждали всичко до това да очернят картагенците. Аристотел изразявал своето възхищение от картагенската политическа система, гръцките аристократи от Сицилия често намирали убежище в Картаген, когато политическото положение у дома ставало напрегнато. От своя страна римляните твърде отрано възприели редица картагенски термини или техники. Множество латински изрази, съдържащи прилагателното „пунийски“, са свидетелство за това: „пунийска каша“, „пунийска ябълка“, „пунийска кола“ и др. Дори известната формула на латинското приветствие ave произлиза от пунийския термин Ḥwˀ (произнася се hâvé) и означава „привет“.
Но в сравнение с латинската или гръцката литература, написани от победителите и следователно податливи на определено лукавство, археологията е тази, която ни предоставя далеч по-обективни свидетелства за Картаген и картагенците. Какво огромно разстояние, изминато от медитациите на Шатобриан и Флобер върху руините на пунийската метрополия! Разкопките, проведени от XIX век досега в Картаген, в големия пунийски град Керкуан в Тунис, в Малта, Сицилия, Сардиния, Алжир, Мароко или Испания, анализът, освободен априори от класически и библейски извори, непрестанно подновяваният анализ на надписите, дори и бедни откъм полезна информация, позволиха на археолозите, историците и епиграфите да освободят историята на Картаген от нейните овехтели романтични украси и да изградят много по-нюансиран образ на този град и на неговата култура. При всяко положение различна от гръцката и латинската култура, затова пък потопена изцяло в своята африканска и средиземноморска среда. Тази оригинална цивилизация, парче от Изтока, разцъфтяла на африканска земя, е онова, което ви каним да преоткриете.
Но преди това ни се струва необходимо да уточним смисъла на някои термини, които предстои да употребяваме. Етнонимът финикиец идва от гръцката дума Φοῖνιξ,-ικος, с която гърците наричали обитателите на сирийско-палестинския бряг (днешна Сирия и Палестина). Нейната етимология не е съвсем ясна, но се знае, че коренът φοιν- означава на гръцки „пурпурен“, „пурпурночервен“. Наред с тази хипотеза били предлагани множество други, ала никоя от тях така и не се наложила: хората винаги свързвали този термин с пурпура, с който финикийците се славели през Античността. Свързвали го също така с цвета на косата или кожата им (рижави или червенокожи) в зависимост от една или друга хипотеза. Според Херодот, пътешественик и историк от V в. пр. Хр., името на финикийците се дължало на техния произход, а не на начина, по който изглеждали (Херодот, „История“, I,1). Те били дошли от Персийския залив, който гърците наричат Еритрейско море, а думата ἐρυθρός също означава „червен“.
Впоследствие терминът Φοίνικες (мн. ч. от Φοῖνιξ) преминал в латинския език, разбира се, не без някои промени. Своеволията на историята направили така, че римляните се принудили да правят разлика между западните финикийци, които те наричали Poeni или Рuni5 (латинска деформация от Φοίνικες, която дала „пунийски“ или „пунически“ в съвременните езици), и източните финикийци, които те продължили да наричат Phoenices6. Впрочем съвсем като гърците, които обозначавали без разлика и според историческите епохи финикийците с името „сидонийци“ или „тирийци“, римляните използвали термина картагенец, за да обозначат едновременно човек от град Картаген и пуниец, тоест всеки жител на тези градове и райони от Западното Средиземноморие, носител на финикийска култура.
Финикийците, както и пунийците, никога не се назовавали с това име. Те се свързвали по-скоро с градовете, в които живеели (сидонийци, тирийци, арвадити, картагенци и т.н.), а един пасаж от свете Августин като че ли показва, че се идентифицирали с региона, от който произлизали: Ханаан.
Името на Картаген идва от латинското название Carthago, което от своя страна е опит за произнасяне на финикийското Qarṭadašt (да се произнася Картадашт). В това име няма
нищо оригинално, понеже означава „Нови град“. Самото то не е единствено, защото знаем най-малко два други финикийски или пунийски града със същото име: единият, в Кипър, е засвидетелстван от надпис, докато другият е далеч по-известен, понеже става думи за съвременния град Картахена в Испанския Левант. Пък и подобна употреба не е присъща само на финикийците, защото гръцкият еквивалент на Qartḥadašt – Неаполис, се среща в името на множество градове или селища от Централното Средиземноморие: Неапол в Италия, Набьол в Тунис, Санта Мария ди Набуи на западното крайбрежие на Сардиния и т.н., и т.н.
ИСТОРИЯ НА КАРТАГЕН
Понеже е написана от победителите, историята е жестока. Тя може да потопи цели народи в забрава, показвайки само ролята им на сериозен противник и нищо друго. Почти такъв е и случаят с Картаген, чиято цивилизация не притежавала престижа на гръцката или египетската. Но шансът на Картаген бил в това, че за голяма част от античните автори той представлявал идеалният неприятел. Картагенецът, подобно на финикиеца и персиеца, бил жестокият варварин, който заплашвал свободите на класическия свят, неговото разбиране за общество. Благодарение на не особено завидния статус на тази цивилизация класическите източници са запазили известно количество информация, представляваща за нас изключителна ценност, ако се борави с нея внимателно. Но освен факта, че данните, които ни съобщават, са неизбежно частични, защото почти винаги засягат само външната история на Картаген, можем с пълно право да подозираме някои автори като Полибий (който го казва открито) или Диодор Сицилийски, че са повлияни от антикартагенски пристрастия.
Тези текстове не биха могли да компенсират липсата на преки извори (надписи, преводи на картагенски произведения), което, както е известно, е единственият начин да се запознаем с гледната точка на заинтересованите относно собствената им история. Трябва ли обаче в този контекст да избягваме произведенията на класическите автори? В действителност те са незаобиколими, ако не искаме да стесним историята на Картаген до сухите и труднодостъпни отчети на археологическите разкопки и до статиите, в които са публикувани някои редки артефакти. Затова класическите текстове ще бъдат редовно споменавани в нашия разказ. Ала информацията, която те ще ни дават, ще бъде систематично проверявана и доколкото е възможно – съпоставяна с данните на археологията и епиграфиката.
АЛИСА, ИЛИ РАЖДАНЕТО НА КАРТАГЕН
Легендата за основаването на Картаген ни е предадена от различни древни автори (Тимей от Тавромений, Менандър от Ефес и особено от Юстин). Тя гласи, че Муто (или Матан), цар на Тир, завещал своето царство на двете си деца: Пигмалион (чието финикийско име навярно е Пумаятон), по онова време четиринадесетгодишен, и Алиса (чието име навярно се е пишело ˀlšt или ˀršt и по всяка вероятност се е произнасяло Елишта или Еришта). Свалена от трона след бунт на народа в полза на Пигмалион, Алиса се омъжила за своя богат и влиятелен чичо Сихарбас (или Ахербас), велик жрец на Херакъл (тоест на Мелкарт, основното божество на Тир). Впоследствие Пигмалион, жаден за богатства, започнал да крои планове да сложи ръка на съкровищницата от храма на Мелкарт. В изпълнение на намерението си той не се поколебал да убие своя чичо и зет, смятайки, че това ще насърчи сестра му да потърси неговото покровителство. Но Алиса, възползвайки се от съучастието на тирските аристократи, недоволни от действията на царя, осуетила плановете му. Тя приложила една хитрост, целяща да предпази съкровищата на своя съпруг и тези на храма, чийто пазител бил той, от алчността на брат си.
Дала му да разбере, че желае да се присъедини към него в двореца. Пигмалион, възхитен от тази перспектива, дори изпратил свои служители да я доведат. От своя страна Алиса натоварила един кораб с чували пясък, завързани прилежно, за да изглежда, че съдържат съкровища. Щом излязла в открито море, тя наредила на служителите на брат си да изхвърлят чувалите в морето и започнала да призовава духовете покровители на своя съпруг, заклевайки ги да приемат като умилостивителна жертва това злато, причинило всичките им нещастия. После се обърнала към служителите с предупреждението, че ги чака гневът на царя, когато последният научи за приноса им така желаните от него богатства да изчезнат вдън морето. Изплашени от бъдещата си съдба, те се съгласили да я придружат. Тогава към кораба на Алиса се присъединили тези на подкрепящите я аристократи и флотилията, натоварена със съкровищата и свещената утвар от храма на Мелкарт, отплавала, за да се насочи към Кипър.
