Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Първо лице единствено число
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1047-4
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас
за приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
-11%
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1048-1
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)
-7лв.
Информация
Рейтинг (19)
Мнения (2)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
192 гр.
Страници
192
Дата на издаване
01 април 2022
Превод
Надежда Розова
Корица
Стефан Касъров

Първо лице единствено число

В новия си сборник с разкази „Първо лице единствено число“ героят на Мураками, човек на средна възраст, се връща към своите младежки увлечения, преживявания и спомени. От страниците звучи музика – джаз, класика, поп – и отмерва ритъма на сюрреалистичните срещи и разговори между хора, животни и въображаеми същества, разтварят се неподозирани гънки на времето и пространството, грозното става красиво, а зад красивото се таи неочаквана грозота, съзнанието предизвиква и разширява пределите на видимия свят. Спомени, спомени, а сякаш точно онова, което се изплъзва от спомена, ни преследва най-дълго...

Стегнатата, остроумна и магична проза на осемте разказа е едновременно философска и загадъчна, трогателна и забавна, с тон на интимно признание, почти мемоарна – неизменно поднесена от първо лице – и завършва с типичния за Мураками неочакван обрат. 

„Някои писатели вдигат огледало пред света, а други – като Харуки Мураками – използват огледалото като портал към света, който се крие отзад.“
Уолстрийт Джърнъл 

„Мураками е преди всичко забележително достъпен разказвач. Книгите му са интимна покана към читателя да се наслади на неговото винаги непредсказуемо, но много убедително въображение...“
Тери Хонг, Крисчън Сайънс Монитор 

„Този увлекателен сборник с разкази е своеобразен съкратен курс за всеки, който иска да се  докосне до неповторимия стил и въображение на Мураками, до неговата страст към музиката и бейзбола и до неговата носталгия по младостта...“
Пъблишърс Уийкли

За автора

Роден през 1949 г. в Киото. Впоследствие семейството му се преселва в Кобе, където се пробужда интересът му към чуждестранната литература. Завършва успешно литературния факултет на токийския университет, а по-късно става съдържател на джазклуб в Шибоя. Като студент взема участие в антивоенното движение и се обявява срещу войната във Виетнам. Прекарва три години в Гърция и Италия, след което се установява в Принстаун и в продължение на четири години преподава в местния университет. През 1995 г., след земетресението в Кобе и атентата в токийското метро, решава да се завърне в Япония. Още първата му книга „Чуй как пее вятърът“ (1979) е отличена с престижна награда. Сам той признава, че е повлиян не толкова от японските литературни кодове, колкото от попкултурата, която му е открила прозорец към света. Преводач е на Чандлър, Фицджералд и други големи американски автори, които иска да открие за японската култура. Харуки Мураками е признат от световната литературна критика за един от най-добрите съвременни японски автори. Той със сигурност e най-превежданият в чужбина и с най-високи тиражи на книгите си, издавани и преиздавани многократно не само в САЩ и Западна Европа, но и в Русия, Румъния, Сърбия и пр. Творчеството му е изпълнено с поезия и ониризъм, което обяснява факта, че всяка от книгите му се продава в повече от 2 000 000 екземпляра.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Харуки Мураками - „Първо лице единствено число“
 
Разказвам, значи, на свой по-млад приятел за едно невероятно свое преживяване като осемнайсетгодишен. Не помня точно защо. Просто го споменах, както си говорехме. Случи се много отдавна. Минало заминало. Отгоре на всичко, така и не го проумях докрай.
– Вече бях завършил гимназия, но още не бях постъпил в колежа – обясних на приятеля си. – Бях нещо като академичен ронин  – не бях издържал кандидатстудентския изпит и изчаквах следващата възможност да се явя. Неустановено положение, но не се тревожех. Сигурен бях, че, стига да поискам, ще вляза в що-годе приличен частен колеж. Родителите ми настояваха да опитам в държавен университет, затова се явих на изпита, но си знаех, че ще ме скъсат. И наистина не издържах. Изпитът за държавните университети навремето задължително съдържаше раздел по математика, а аз нямах капка интерес към тази дисциплина. През следващата година просто си губех времето, все едно си създавах алиби. Вместо да посещавам подготвителни курсове, за да се явя отново на изпита, аз киснех в местната библиотека и четях дебели романи. Родителите ми сигурно са мислели, че уча. Но, такъв е животът. Много по-приятно ми беше да изчета целия Балзак, отколкото да се задълбоча във висшата математика.
В началото на октомври същата година получих покана да посетя концерт за пиано от момиче, което беше една година по-малко от мен и ходеше на уроци по пиано при моя учител. Веднъж двамата изсвирихме кратка пиеса за четири ръце от Моцарт. На шестнайсет обаче аз прекратих уроците и не я бях виждал оттогава, затова недоумявах защо ми е изпратила поканата. От мен ли се интересуваше? Едва ли. Тя имаше привлекателна външност, но не беше мой тип. Обличаше се модерно и учеше в скъпо девическо училище. Едва ли си беше паднала по скучен и обикновен тип като мен. Когато изпълнявахме онази пиеса заедно, тя ме гледаше кисело, когато сбъркам. Свиреше подобре от мен и аз страшно се смущавах, затова правех много грешки, седнем ли на пианото заедно. Няколко пъти дори неволно я смушках с лакът. Пиесата не беше трудна, пък и аз свирех по-лесната част. След всяка моя грешка изражението ѝ сякаш казваше: „Е, стига де“. И цъкаше с език – не силно, само колкото да я чуя. Още чувам този звук. Вероятно отчасти той е причината да се откажа от пианото.
Тъй или иначе, познанството ми с това момиче беше само от школата по пиано. Поздравявахме се, когато се срещнем, но не помня да сме споделяли някакви лични работи. Затова внезапната покана за нейния рецитал (не солов, а заедно с още двама пианисти) беше невероятна изненада – направо се слисах. Но тъй като в онази година разполагах с време в изобилие, изпратих отговор, че ще отида. Една от причините беше любопитството ми да видя какво се крие зад тази покана – ако изобщо имаше някакъв мотив. Защо ми бе изпратила неочакваната покана след толкова много време? Сигурно се беше усъвършенствала още повече като пианистка и искаше да ми го демонстрира. Или пък да ми предаде някакво лично послание. С други думи, любопитството ми се разпали и аз си блъсках главата над всякакви въпроси.
Концертната зала се намираше на планински връх в Кобе. Стигнах донякъде с влака за Ханкю, после се качих на автобус, който тръгна да се катери по стръмния лъкатушен път. Слязох на спирка близо до върха, повървях малко пеша и стигнах до средно голяма концертна зала, собственост на огромен бизнес конгломерат и под негово управление. Изобщо не подозирах за съществуването на концертна зала на толкова неудобно място, на върха на планината, в тих и скъп жилищен квартал. Сигурно се досещаш, че не бях наясно с много неща на този свят.
Допусках, че трябва да донеса нещо в знак на благодарност за поканата, затова в цветарския магазин до гарата избрах букет, който ми се стори подходящ. В този момент пристигна автобусът и аз побързах да се кача. Беше студен неделен следобед. Небето беше покрито с плътни сиви облаци и май се канеше да вали. Поне не духаше. Бях облечен с обикновен тънък пуловер под сиво-синкаво сако на рибена кост и носех платнена чанта през рамо. Сакото беше съвсем ново, а чантата – твърде стара и овехтяла. А в ръцете си стисках букета от червени цветя, увити в целофан. Другите пътници ме зяпаха, когато се качих в автобуса в този вид. Или само така ми се струваше. Бузите ми пламнаха, но аз се изчервявах с повод и без повод. И руменината се задържаше дълго.
Какво търся тук, за бога?, питах се, приведен на седалката, и опитвах да охладя бузите си с длани. Не изгарях от желание нито да се видя с онова момиче, нито да слушам концерт за пиано. Защо тогава бях похарчил цялата си издръжка за този букет и се тътрузех с автобус към върха на планината в неприятен неделен следобед през ноември? Какво ме беше прихванало, та бях приел поканата? Колкото по-нависоко се изкачвахме, автобусът все повече се изпразваше и на моята спирка бяхме останали само аз и шофьорът. Слязох от автобуса и следвайки напътствията от поканата, закрачих нагоре по полегата улица. На всеки завой пристанището се показваше за кратко и после отново се скриваше от поглед. Облачното небе беше сиво, оловно. Долу, на пристанището, се виждаха многобройни кранове, щръкнали към небето като пипала на грозни твари, изпълзели от океана.
Къщите близо до върха на склона бяха големи и луксозни, с масивни каменни стени, внушителни порти и гаражи за два автомобила. Плетовете от азалии бяха спретнато подрязани. Отнякъде се чуваше лай – май беше доста едро куче. Излая силно два-три пъти, после рязко спря и улицата притихна.

― ― ―

Докато се придвижвах според простичката карта от поканата, ме обзе смътно опасение. Нещо не беше както трябва. Първо, улицата беше съвсем безлюдна. Откакто бях слязъл от автобуса, не срещнах нито един пешеходец. Минаха две коли, но се спускаха, не се качваха по склона. Ако наистина предстоеше концерт, би трябвало да има повече хора. Целият квартал обаче беше притихнал и спокоен, сякаш плътните облаци заглушаваха всички шумове.
Дали не се бях объркал?
Извадих поканата от джоба на сакото си и проверих информацията. Може би не бях прочел правилно. Отново прегледах поканата, но не открих грешка. Бях на правилната улица, на правилната автобусна спирка, на правилната дата и в точния час. Вдишах дълбоко, за да се успокоя, и отново закрачих. Единственото, което можех да направя, бе да отида в концертната зала и да видя какво става.
Когато най-сетне стигнах до сградата, заварих голямата стоманена порта заключена. И овързана с дебела верига с тежък катинар. Нямаше жива душа. През тясна пролука в портата се виждаше средно голям паркинг, но без нито една кола. Между паветата бяха прораснали бурени, а паркингът като че ли не беше използван от доста време. Все пак от голямата табела на входа научих, че това наистина е въпросната концертна зала.
Натиснах копчето на интеркома до входа, но никой не отговори. Почаках, после отново го натиснах – пак никакъв отговор. Погледнах си часовника. Рециталът трябваше да започне след петнайсет минути, но нямаше признаци някой да дойде да ми отвори. Боята на вратата беше олющена тук-там и отдолу се образуваше ръжда. Недоумявах какво да правя, затова натиснах пак копчето на интеркома и го задържах по-дълго, но резултатът беше същият като преди – пълна тишина. Не знаех какво да предприема, затова се облегнах на тежката стоманена порта и останах десетина минути. Крепеше ме плахата надежда, че скоро току-виж се появи някой. Ала никой не идваше. Нямаше признаци за движение – нито пред, нито зад портата. Никакъв повей. Нито птича песен, нито кучешки лай. Както и преди, над мен се стелеше плътен покров от сиви облаци…

Харуки Мураками - „Първо лице единствено число“
 
Разказвам, значи, на свой по-млад приятел за едно невероятно свое преживяване като осемнайсетгодишен. Не помня точно защо. Просто го споменах, както си говорехме. Случи се много отдавна. Минало заминало. Отгоре на всичко, така и не го проумях докрай.
– Вече бях завършил гимназия, но още не бях постъпил в колежа – обясних на приятеля си. – Бях нещо като академичен ронин  – не бях издържал кандидатстудентския изпит и изчаквах следващата възможност да се явя. Неустановено положение, но не се тревожех. Сигурен бях, че, стига да поискам, ще вляза в що-годе приличен частен колеж. Родителите ми настояваха да опитам в държавен университет, затова се явих на изпита, но си знаех, че ще ме скъсат. И наистина не издържах. Изпитът за държавните университети навремето задължително съдържаше раздел по математика, а аз нямах капка интерес към тази дисциплина. През следващата година просто си губех времето, все едно си създавах алиби. Вместо да посещавам подготвителни курсове, за да се явя отново на изпита, аз киснех в местната библиотека и четях дебели романи. Родителите ми сигурно са мислели, че уча. Но, такъв е животът. Много по-приятно ми беше да изчета целия Балзак, отколкото да се задълбоча във висшата математика.
В началото на октомври същата година получих покана да посетя концерт за пиано от момиче, което беше една година по-малко от мен и ходеше на уроци по пиано при моя учител. Веднъж двамата изсвирихме кратка пиеса за четири ръце от Моцарт. На шестнайсет обаче аз прекратих уроците и не я бях виждал оттогава, затова недоумявах защо ми е изпратила поканата. От мен ли се интересуваше? Едва ли. Тя имаше привлекателна външност, но не беше мой тип. Обличаше се модерно и учеше в скъпо девическо училище. Едва ли си беше паднала по скучен и обикновен тип като мен. Когато изпълнявахме онази пиеса заедно, тя ме гледаше кисело, когато сбъркам. Свиреше подобре от мен и аз страшно се смущавах, затова правех много грешки, седнем ли на пианото заедно. Няколко пъти дори неволно я смушках с лакът. Пиесата не беше трудна, пък и аз свирех по-лесната част. След всяка моя грешка изражението ѝ сякаш казваше: „Е, стига де“. И цъкаше с език – не силно, само колкото да я чуя. Още чувам този звук. Вероятно отчасти той е причината да се откажа от пианото.
Тъй или иначе, познанството ми с това момиче беше само от школата по пиано. Поздравявахме се, когато се срещнем, но не помня да сме споделяли някакви лични работи. Затова внезапната покана за нейния рецитал (не солов, а заедно с още двама пианисти) беше невероятна изненада – направо се слисах. Но тъй като в онази година разполагах с време в изобилие, изпратих отговор, че ще отида. Една от причините беше любопитството ми да видя какво се крие зад тази покана – ако изобщо имаше някакъв мотив. Защо ми бе изпратила неочакваната покана след толкова много време? Сигурно се беше усъвършенствала още повече като пианистка и искаше да ми го демонстрира. Или пък да ми предаде някакво лично послание. С други думи, любопитството ми се разпали и аз си блъсках главата над всякакви въпроси.
Концертната зала се намираше на планински връх в Кобе. Стигнах донякъде с влака за Ханкю, после се качих на автобус, който тръгна да се катери по стръмния лъкатушен път. Слязох на спирка близо до върха, повървях малко пеша и стигнах до средно голяма концертна зала, собственост на огромен бизнес конгломерат и под негово управление. Изобщо не подозирах за съществуването на концертна зала на толкова неудобно място, на върха на планината, в тих и скъп жилищен квартал. Сигурно се досещаш, че не бях наясно с много неща на този свят.
Допусках, че трябва да донеса нещо в знак на благодарност за поканата, затова в цветарския магазин до гарата избрах букет, който ми се стори подходящ. В този момент пристигна автобусът и аз побързах да се кача. Беше студен неделен следобед. Небето беше покрито с плътни сиви облаци и май се канеше да вали. Поне не духаше. Бях облечен с обикновен тънък пуловер под сиво-синкаво сако на рибена кост и носех платнена чанта през рамо. Сакото беше съвсем ново, а чантата – твърде стара и овехтяла. А в ръцете си стисках букета от червени цветя, увити в целофан. Другите пътници ме зяпаха, когато се качих в автобуса в този вид. Или само така ми се струваше. Бузите ми пламнаха, но аз се изчервявах с повод и без повод. И руменината се задържаше дълго.
Какво търся тук, за бога?, питах се, приведен на седалката, и опитвах да охладя бузите си с длани. Не изгарях от желание нито да се видя с онова момиче, нито да слушам концерт за пиано. Защо тогава бях похарчил цялата си издръжка за този букет и се тътрузех с автобус към върха на планината в неприятен неделен следобед през ноември? Какво ме беше прихванало, та бях приел поканата? Колкото по-нависоко се изкачвахме, автобусът все повече се изпразваше и на моята спирка бяхме останали само аз и шофьорът. Слязох от автобуса и следвайки напътствията от поканата, закрачих нагоре по полегата улица. На всеки завой пристанището се показваше за кратко и после отново се скриваше от поглед. Облачното небе беше сиво, оловно. Долу, на пристанището, се виждаха многобройни кранове, щръкнали към небето като пипала на грозни твари, изпълзели от океана.
Къщите близо до върха на склона бяха големи и луксозни, с масивни каменни стени, внушителни порти и гаражи за два автомобила. Плетовете от азалии бяха спретнато подрязани. Отнякъде се чуваше лай – май беше доста едро куче. Излая силно два-три пъти, после рязко спря и улицата притихна.

― ― ―

Докато се придвижвах според простичката карта от поканата, ме обзе смътно опасение. Нещо не беше както трябва. Първо, улицата беше съвсем безлюдна. Откакто бях слязъл от автобуса, не срещнах нито един пешеходец. Минаха две коли, но се спускаха, не се качваха по склона. Ако наистина предстоеше концерт, би трябвало да има повече хора. Целият квартал обаче беше притихнал и спокоен, сякаш плътните облаци заглушаваха всички шумове.
Дали не се бях объркал?
Извадих поканата от джоба на сакото си и проверих информацията. Може би не бях прочел правилно. Отново прегледах поканата, но не открих грешка. Бях на правилната улица, на правилната автобусна спирка, на правилната дата и в точния час. Вдишах дълбоко, за да се успокоя, и отново закрачих. Единственото, което можех да направя, бе да отида в концертната зала и да видя какво става.
Когато най-сетне стигнах до сградата, заварих голямата стоманена порта заключена. И овързана с дебела верига с тежък катинар. Нямаше жива душа. През тясна пролука в портата се виждаше средно голям паркинг, но без нито една кола. Между паветата бяха прораснали бурени, а паркингът като че ли не беше използван от доста време. Все пак от голямата табела на входа научих, че това наистина е въпросната концертна зала.
Натиснах копчето на интеркома до входа, но никой не отговори. Почаках, после отново го натиснах – пак никакъв отговор. Погледнах си часовника. Рециталът трябваше да започне след петнайсет минути, но нямаше признаци някой да дойде да ми отвори. Боята на вратата беше олющена тук-там и отдолу се образуваше ръжда. Недоумявах какво да правя, затова натиснах пак копчето на интеркома и го задържах по-дълго, но резултатът беше същият като преди – пълна тишина. Не знаех какво да предприема, затова се облегнах на тежката стоманена порта и останах десетина минути. Крепеше ме плахата надежда, че скоро току-виж се появи някой. Ала никой не идваше. Нямаше признаци за движение – нито пред, нито зад портата. Никакъв повей. Нито птича песен, нито кучешки лай. Както и преди, над мен се стелеше плътен покров от сиви облаци…

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Вече е оттоваряно под друго заглавие на този въпрос. Мураками сам си превежда книгите на английски език. Сиреч - не се губи нищо.
Защо е преведена от английски? В България има достатъчно много и достатъчно добри японисти, които биха могли да преведат Мураками. И не виждам смисъл да си купувам неговите преводи от английски, след като мога да ги чета направо на английски. Сигурно не съм единствената.

Оценка: -3

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1047-4
Купи
Цена
16.02 лв.
(18.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Електронно издание
Електронно издание
ISBN
978-619-02-1048-1
Купи
Цена
11.00 лв.
(18.00 лв.)

* 7 лв. отстъпка от печатното издание
Четете бързо, лесно, евтино и удобно
Виж указания за е-книги
-7лв.
Указания за е-книги
Купи за Kindle
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени