Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Географските ширини на копнежа
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0969-0
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (13)
Мнения (3)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
314 гр.
Страници
376
Дата на издаване
04 март 2022
Превод
Радосвета Гетова
Корица
Дамян Дамянов

Географските ширини на копнежа

„Географските ширини на копнежа“ ни превежда през времена и светове, обитавани от разнолики и взаимосвързани герои: учен, изучаващ дърветата, и красивата му съпруга, която говори с тях; геолог, опитващ се да предотврати бъдещи войни, докато работи на ледник; двама осемдесетгодишни влюбени; суеверен диктатор и майка, опитваща се да освободи от затвора своя син революционер; чудовище, което търси човешка компания, и костенурка, която се превръща в лодка и после в жена; духът на един изпарил се океан и духовете на всичко живо и неживо на планетата.

С изключително въображение и огромно стилистично майсторство Шубанги Суаруп преплита естественото със свръхестественото, земното с отвъдното, хвърляйки очарован поглед върху способността на човека да обича и неразбиваемата му връзка с природата.

За автора

Индийската писателка Шубанги Суаруп (р. 1982 г.), автор на разкази и сценарии, постига феноменален успех с първия си роман „Географските ширини на копнежа“, който става бестселър още с излизането си през 2018 г. и чийто стил бива определен от критиката като магически сюрреализъм.

Книгата получава наградата „Тата“ за дебютна творба и 3 номинации: за Международната дъблинска литературна награда, за Голямата литературна награда на Индия и за Международната награда за Южно-азиатска литература.

Откъс

Шубанги Суаруп – „Географските ширини на копнежа“

Когато Гириджа Прасад замина за Оксфорд, това бе първото му самостоятелно напускане на семейния дом в Аллахабад. След четиридневно пътуване с конски каруци, фериботи и влакове, когато най-после се качи на кораба, който щеше да го отведе до Англия, той вече се бе отървал от бурканите с туршии, от паратите с гхи, които можеха да надживеят човек, от изображенията на разни богове и от семейните снимки, включително от един портрет на майка си, рисуван собственоръчно от него. Въпреки че бе изпитал облекчение от изоставянето на боговете и най-вече на Рама – преданият син, който безпричинно напуснал жена си, – както и на крайречния мъдрец, който не беше бог, а просто престарял, гладуващ мъж, да изхвърли портрета на майка си, без да се срине, му се струваше невъзможно. Ала щеше да е невъзможно и да се взира в лика ѝ, когато ги деляха океани. За да преодолее раздялата, той трябваше да започне нов живот. Напълно различен живот, само от представата за който получаваше хемороиди. Изгубен сред един необозрим океан, той постепенно се затвори в черупка от мълчание. Мъртвородените му сълзи намериха израз в упорит запек. Като усърден изследовател и познавач на растителния свят той си носеше специално за тази цел килограми от псилиум хуск. Носеше си и свещен босилек – тулси, както и нийм, джинджифил, мляна куркума, кора от канела и млян черен пипер, за да противодейства на други физически заболявания. Когато пристигна в Довър, митническите власти го сметнаха за контрабандист на подправки.
За по-малко от ден след пристигането си в колежа „Блайми“ в Оксфорд Гириджа Прасад Варма стана Вама, кръстен така от преподавателите си, несвикнали с индуските имена. Още първата вечер той вкуси за първи път алкохол и наруши спазваната от поколения забрана да се консумира каквото и да било, което е „джута“, тоест заразено от устата на друг. Когато първокурсниците си подаваха един на друг огромната халба бира, той се почувства изправен пред две възможности – или да прегърне безрезервно новата култура, или завинаги да остане раздвоен като на кръстопът. На бюрото му нямаше портрети или божества, които да го съдят. На следната сутрин за първи път опита яйца. Докато побутваше с вилицата си кълбото от солен жълтък и го наблюдаваше как се поклаща, започна да разбира колко сложен и непредсказуем може да бъде животът. Гириджа Прасад Варма, първият индийски стипендиант от Британската общност на нациите, се завърна у дома си пет години по-късно с докторска дисертация, която завършваше със следните две думи на родния му език: „Джай хинд“. „Победа за индийската нация“ – така преведе той написаното на научния си ръководител. През 1948 година – първата година на независимостта, по настояване на младия министър-председател на Индия той бе натоварен със задачата да създаде Националната служба по горите.
На повечето вечерни сбирки на пиещите чай в Аллахабад се разказваха какви ли не истории за връзки и познанства на присъстващите с прочутия ерген. Лелките се чудеха обаче защо ли бе избрал да започне работа тъкмо на Андаманите – място, за което се знаеше, че е обитавано само от заточени борци за свобода и от голи племена. Говореше се, че на островите нямало нито една крава и хората трябвало да пият чай без мляко.
Слушайки всичко това, Чанда Деви, една от участничките в чаените сбирки, златна медалистка по математика и по санскрит, разбра, че вече може да си отдъхне. Медалите ѝ пречеха, приклещвайки я като целомъдрен колан. Само един по-високо образован мъж би дръзнал да сключи брак с интелигентна жена. Ако можеше да избира, тя щеше да се задоми с дърво. И мъжете, и жените ѝ бяха еднакво противни, месоядците ѝ бяха дори още по-противни, а най-противни ѝ бяха ядящите говеждо. Ала през 1948 година дори и мизантропките трябваше да се женят, макар и само за да умножат рода си.
Задачата за събирането им бе възложена на гладуващия, прегърбен крайречен мъдрец, който седеше по бреговете на Сангам – там, където се сливат реките Ганг, Ямуна и мистичната Сарасвати. Пясъчните брегове бяха вечно претъпкани с ридаещи, напяващи и гласовито молещи се поклонници, които объркваха местните жаби, карайки ги да мислят, че сезонът за чифтосване продължава целогодишно.
Покрила главата си с гунгат, майката на Гириджа Прасад посети крайречния аскет и го дари с банани и гирлянда от слънчеви невени. Докосна краката му и изля тревогите си. Синът ѝ бил изключително интелигентен, изключително образован, с изключително светло бъдеще. Бил също изключително красив. Бил наследил чертите на майка си, а от баща си бил взел само брадичката. Един любопитен поклонник я попита:
– Тогава какъв е проблемът със сина ти, бехенджи?
– Не мога да му намеря достойна жена.
– Та какъв е проблемът? – попита я и аскетът.
Майката на Гириджа Прасад тъкмо щеше да повтори казаното. Но щом видя, че мъдрецът се усмихва, замлъкна. Светите мъже имаха обичай да говорят със загадки и недоизказани изречения. Той изяде половин банан без да продума, хвана гирляндата и я хвърли във въздуха. Тя се завъртя няколко пъти и падна на раменете на смаяната Чанда Деви, която се бе унесла в пеене на химни. Така се уреди женитбата между мъжа, който изучаваше дърветата, и жената, която разговаряше с тях.
– Но, Баба! – сега бе дошъл ред на бащата на Чанда Деви да се жалва. – Дъщеря ми не говори английски и е заклета вегетарианка. А мъжът, който ти ѝ избра, е защитил докторат по английските имена на растенията и... и... говори се, че е вкусвал говеждо!
Аскетът си обели втория банан и продума:
– Дете, ти виждаш само в настоящето!
После подаде обелката на бащата, изправяйки го лице в лице с метафизическите истини. Всъщност събраха ги островите. Чанда Деви мечтаеше да се отърве от потискащия я семеен дом и да заживее сред дърветата. С Гириджа Прасад нещата бяха малко по-сложни.
Наистина островите бяха дали името си на обкръжаващото ги Андаманско море, но с това приключваше съгласието им с околния свят. Тук кокошките се държаха като гълъби и спяха по манговите дървета. Летящи пеперуди се унасяха внезапно в сън и се изронваха надолу като есенни листа. В плитчините край мангровите гори медитираха аскетични крокодили. На Андаманите някои от животинските и растителните видове нямаха имена. От незапомнени времена никой не бе успявал да колонизира островите, понеже непроходимите гъсти гори криеха нещо повече от богатата си естествена история. Криеха племена, изостанали от най-ранната брегова миграция край Индийския океан. Хора, които предпочитаха четенето на мисли пред езиковите уловки и които се обличаха единствено в примитивен гняв. Които бяха въоръжени само с лъкове и стрели, за да отблъскват сифилиса на цивилизацията. Техният свят бе гигантски остров, крепен от огромни пълзящи растения, а не от земното притегляне.
Тъкмо на тази навързана огърлица от острови Гириджа Прасад се надяваше да живее живота, за който бе мечтал – живот в самота. Бидейки неустрашим ерген и простодушен университетски продукт, той гледаше на всяка жена като на сестра, зълва, етърва или леля. Не успяваше да осъзнае, че съблазънта на девствените гори не идваше само от притегателната сила на непроученото. Съществуваше и съблазънта на осъществяването. Тук неговият свят бе връхлетян от сеизмична вълна. През тялото му преминаха трусове от вълнение по време на една екскурзия, когато съзря едно дърво, което всъщност представляваше две преплетени дървета. Една свещена смокиня пипал се бе омотала около шейсетфутовото стъбло на Андамански падук. Той за първи път виждаше две напълно независими дървета, растящи в коитална позиция, закривайки небето със своята прегръдка. В преплетените им клони бяха поникнали паразитни орхидеи. Нишката на мислите му бе прекъсната от едно туморно образувание високо горе по стъблото, което го гледаше с почти човешкото си лице, карайки го да мисли, че дърветата също го наблюдават. По земята като хищнически нокти се простираха оголени корени, напомнящи светлокожи питони. Той усещаше как малко по малко напредват към него и се спират досами пръстите на краката му. Изправен пред тези дървета, Гириджа Прасад се чувстваше като мравка, блуждаеща наоколо и изкушена от невъзможното.
Затова, когато по-късно майка му започна да му търси съпруга, той не се възпротиви. Науката му бе показала, че всеки акт на сътворение изисква и мъжко, и женско участие. А островите го бяха пленили с красотата на този акт.

Шубанги Суаруп – „Географските ширини на копнежа“

Когато Гириджа Прасад замина за Оксфорд, това бе първото му самостоятелно напускане на семейния дом в Аллахабад. След четиридневно пътуване с конски каруци, фериботи и влакове, когато най-после се качи на кораба, който щеше да го отведе до Англия, той вече се бе отървал от бурканите с туршии, от паратите с гхи, които можеха да надживеят човек, от изображенията на разни богове и от семейните снимки, включително от един портрет на майка си, рисуван собственоръчно от него. Въпреки че бе изпитал облекчение от изоставянето на боговете и най-вече на Рама – преданият син, който безпричинно напуснал жена си, – както и на крайречния мъдрец, който не беше бог, а просто престарял, гладуващ мъж, да изхвърли портрета на майка си, без да се срине, му се струваше невъзможно. Ала щеше да е невъзможно и да се взира в лика ѝ, когато ги деляха океани. За да преодолее раздялата, той трябваше да започне нов живот. Напълно различен живот, само от представата за който получаваше хемороиди. Изгубен сред един необозрим океан, той постепенно се затвори в черупка от мълчание. Мъртвородените му сълзи намериха израз в упорит запек. Като усърден изследовател и познавач на растителния свят той си носеше специално за тази цел килограми от псилиум хуск. Носеше си и свещен босилек – тулси, както и нийм, джинджифил, мляна куркума, кора от канела и млян черен пипер, за да противодейства на други физически заболявания. Когато пристигна в Довър, митническите власти го сметнаха за контрабандист на подправки.
За по-малко от ден след пристигането си в колежа „Блайми“ в Оксфорд Гириджа Прасад Варма стана Вама, кръстен така от преподавателите си, несвикнали с индуските имена. Още първата вечер той вкуси за първи път алкохол и наруши спазваната от поколения забрана да се консумира каквото и да било, което е „джута“, тоест заразено от устата на друг. Когато първокурсниците си подаваха един на друг огромната халба бира, той се почувства изправен пред две възможности – или да прегърне безрезервно новата култура, или завинаги да остане раздвоен като на кръстопът. На бюрото му нямаше портрети или божества, които да го съдят. На следната сутрин за първи път опита яйца. Докато побутваше с вилицата си кълбото от солен жълтък и го наблюдаваше как се поклаща, започна да разбира колко сложен и непредсказуем може да бъде животът. Гириджа Прасад Варма, първият индийски стипендиант от Британската общност на нациите, се завърна у дома си пет години по-късно с докторска дисертация, която завършваше със следните две думи на родния му език: „Джай хинд“. „Победа за индийската нация“ – така преведе той написаното на научния си ръководител. През 1948 година – първата година на независимостта, по настояване на младия министър-председател на Индия той бе натоварен със задачата да създаде Националната служба по горите.
На повечето вечерни сбирки на пиещите чай в Аллахабад се разказваха какви ли не истории за връзки и познанства на присъстващите с прочутия ерген. Лелките се чудеха обаче защо ли бе избрал да започне работа тъкмо на Андаманите – място, за което се знаеше, че е обитавано само от заточени борци за свобода и от голи племена. Говореше се, че на островите нямало нито една крава и хората трябвало да пият чай без мляко.
Слушайки всичко това, Чанда Деви, една от участничките в чаените сбирки, златна медалистка по математика и по санскрит, разбра, че вече може да си отдъхне. Медалите ѝ пречеха, приклещвайки я като целомъдрен колан. Само един по-високо образован мъж би дръзнал да сключи брак с интелигентна жена. Ако можеше да избира, тя щеше да се задоми с дърво. И мъжете, и жените ѝ бяха еднакво противни, месоядците ѝ бяха дори още по-противни, а най-противни ѝ бяха ядящите говеждо. Ала през 1948 година дори и мизантропките трябваше да се женят, макар и само за да умножат рода си.
Задачата за събирането им бе възложена на гладуващия, прегърбен крайречен мъдрец, който седеше по бреговете на Сангам – там, където се сливат реките Ганг, Ямуна и мистичната Сарасвати. Пясъчните брегове бяха вечно претъпкани с ридаещи, напяващи и гласовито молещи се поклонници, които объркваха местните жаби, карайки ги да мислят, че сезонът за чифтосване продължава целогодишно.
Покрила главата си с гунгат, майката на Гириджа Прасад посети крайречния аскет и го дари с банани и гирлянда от слънчеви невени. Докосна краката му и изля тревогите си. Синът ѝ бил изключително интелигентен, изключително образован, с изключително светло бъдеще. Бил също изключително красив. Бил наследил чертите на майка си, а от баща си бил взел само брадичката. Един любопитен поклонник я попита:
– Тогава какъв е проблемът със сина ти, бехенджи?
– Не мога да му намеря достойна жена.
– Та какъв е проблемът? – попита я и аскетът.
Майката на Гириджа Прасад тъкмо щеше да повтори казаното. Но щом видя, че мъдрецът се усмихва, замлъкна. Светите мъже имаха обичай да говорят със загадки и недоизказани изречения. Той изяде половин банан без да продума, хвана гирляндата и я хвърли във въздуха. Тя се завъртя няколко пъти и падна на раменете на смаяната Чанда Деви, която се бе унесла в пеене на химни. Така се уреди женитбата между мъжа, който изучаваше дърветата, и жената, която разговаряше с тях.
– Но, Баба! – сега бе дошъл ред на бащата на Чанда Деви да се жалва. – Дъщеря ми не говори английски и е заклета вегетарианка. А мъжът, който ти ѝ избра, е защитил докторат по английските имена на растенията и... и... говори се, че е вкусвал говеждо!
Аскетът си обели втория банан и продума:
– Дете, ти виждаш само в настоящето!
После подаде обелката на бащата, изправяйки го лице в лице с метафизическите истини. Всъщност събраха ги островите. Чанда Деви мечтаеше да се отърве от потискащия я семеен дом и да заживее сред дърветата. С Гириджа Прасад нещата бяха малко по-сложни.
Наистина островите бяха дали името си на обкръжаващото ги Андаманско море, но с това приключваше съгласието им с околния свят. Тук кокошките се държаха като гълъби и спяха по манговите дървета. Летящи пеперуди се унасяха внезапно в сън и се изронваха надолу като есенни листа. В плитчините край мангровите гори медитираха аскетични крокодили. На Андаманите някои от животинските и растителните видове нямаха имена. От незапомнени времена никой не бе успявал да колонизира островите, понеже непроходимите гъсти гори криеха нещо повече от богатата си естествена история. Криеха племена, изостанали от най-ранната брегова миграция край Индийския океан. Хора, които предпочитаха четенето на мисли пред езиковите уловки и които се обличаха единствено в примитивен гняв. Които бяха въоръжени само с лъкове и стрели, за да отблъскват сифилиса на цивилизацията. Техният свят бе гигантски остров, крепен от огромни пълзящи растения, а не от земното притегляне.
Тъкмо на тази навързана огърлица от острови Гириджа Прасад се надяваше да живее живота, за който бе мечтал – живот в самота. Бидейки неустрашим ерген и простодушен университетски продукт, той гледаше на всяка жена като на сестра, зълва, етърва или леля. Не успяваше да осъзнае, че съблазънта на девствените гори не идваше само от притегателната сила на непроученото. Съществуваше и съблазънта на осъществяването. Тук неговият свят бе връхлетян от сеизмична вълна. През тялото му преминаха трусове от вълнение по време на една екскурзия, когато съзря едно дърво, което всъщност представляваше две преплетени дървета. Една свещена смокиня пипал се бе омотала около шейсетфутовото стъбло на Андамански падук. Той за първи път виждаше две напълно независими дървета, растящи в коитална позиция, закривайки небето със своята прегръдка. В преплетените им клони бяха поникнали паразитни орхидеи. Нишката на мислите му бе прекъсната от едно туморно образувание високо горе по стъблото, което го гледаше с почти човешкото си лице, карайки го да мисли, че дърветата също го наблюдават. По земята като хищнически нокти се простираха оголени корени, напомнящи светлокожи питони. Той усещаше как малко по малко напредват към него и се спират досами пръстите на краката му. Изправен пред тези дървета, Гириджа Прасад се чувстваше като мравка, блуждаеща наоколо и изкушена от невъзможното.
Затова, когато по-късно майка му започна да му търси съпруга, той не се възпротиви. Науката му бе показала, че всеки акт на сътворение изисква и мъжко, и женско участие. А островите го бяха пленили с красотата на този акт.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Здравейте, ще я пуснем и в електронен вариант възможно най-скоро, благодарим за търпението!
*вариант
Здравейте. Ще пуснете ли книгата в електронен вариянт?

Оценка: -1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0969-0
Купи
Цена
19.58 лв.
(22.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени