Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Симпатично мастило
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0997-3
Цена
13.35 лв.
(15.00 лв.)
Купи

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-11%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (3)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
314 гр.
Страници
128
Дата на издаване
21 януари 2022
Превод
Красимир Кавалджиев
Корица
Люба Халева

Симпатично мастило

През 60-те години на миналия век начеващият писател Жан Ейбен, алтер его на автора, постъпва в детективска агенция и първото поверено му разследване е свързано с внезапното изчезване на млада жена броени седмици по-рано. Той тръгва по оскъдните следи от тънкото досие, но нишките се губят. Скоро напуска, ала заинтригуван от непроницаемата „афера“, продължава цели три десетилетия да издирва парчета от сложния пъзел и да запълва лист подир лист от книгата, която посвещава на мистериозната Ноел Льофевр, а може би и на потънала дълбоко брънка от собственото си минало. Постепенно изплуват имена, места, събития, епизоди. И белите полета в един живот, изписани сякаш със симпатично мастило, добиват контур, облик и цвят.

Модиано поднася един магичен роман в романа, заплетен сюжет и изкусно вмъкнати размисли за самоличността, интуицията, паметта и забравата. А неговата „малка музика“ звучи изящно и плавно, лъкатуши и съпровожда читателя в лабиринта на спомените, из уличките на Париж, в кафенетата, в изоставени апартаменти, чак до Рим и… неочаквания завършек на тази загадъчна история.

За автора

Патрик Модиано е роден през 1945 година. Автор е на 29 романа, издадени на 36 езика, немалко от тях и на български. Творчеството му е белязано от темата за отсъствието, за изчезналите близки, от надеждата да открие тяхната и своята идентичност. Особено място заема споменът за окупацията през Втората световна война.

През 2014 г. френският писател Патрик Модиано получава Нобеловата награда за литература за цялостно творчество, присъдена „за изкуството на паметта, с което изучава най-неуловимите човешки съдби и вдига завесата над света на окупацията”. Постоянният секретар на Шведската академия Петер Енглунд го нарича „Марсел Пруст на нашето време”.

„Симпатично мастило“ е най-новата творба на Модиано, посрещната с неизменните ласкави отзиви от литературната критика и от публиката.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Патрик Модиано - „Симпатично мастило“

 

Онзи, който иска да си спомня, трябва да се довери на забравата, на онзи риск, какъвто е абсолютната забрава, и на онази красива случайност, каквато тогава става припомнянето. /Морис Бланшо/

В този живот има бели полета, които забелязваме, ако отворим „досието“ – най-обикновено картонче в папка с избледнял от времето небесносин цвят. Този стар небесносин цвят също е почти бял. А в средата на папката пише „Досие“. С черно мастило.
Това е единственият ми останал спомен от агенцията на Ют, единствената следа от преминаването ми през онзи стар тристаен апартамент с изглед към някакъв двор. Да съм бил най-много двайсетгодишен. Кабинетът на Ют бе в дъното на апартамента – там се намираше архивният шкаф. Защо точно това „досие“, а не някое друго? Сигурно заради белите полета в него. Освен това то не стоеше прибрано в архивния шкаф, а лежеше захвърлено върху бюрото на Ют. Една „афера“, както казваше той, която все още не беше разплетена (щеше ли изобщо да бъде разплетена някога?), първата, за която ми спомена вечерта, когато ме нае „на изпитателен срок“, както сам се изрази. И след няколко месеца, в една друга вечер по същото време, когато се бях отказал от тази работа и окончателно напуснах агенцията, мушнах в чантата си – скришно от Ют и след като се бях сбогувал с него – небесносинята папка с картончето, която се въргаляше на бюрото му. За спомен.

Да, първата възложена ми от Ют задача бе свързана с това картонче. Трябваше да попитам портиерката на една кооперация в 15-и арондисман дали знае нещо за някоя си Ноел Льофевр – лице, което представляваше за Ют двоен проблем: то не само бе изчезнало внезапно, но и не беше известна истинската му самоличност. Освен в стаичката на портиерката Ют ми бе поръчал да се отбия и в пощенския клон с една дадена ми от него карта. Тя съдържаше името, адреса и снимката на Ноел Льофевр и служеше за получаване на кореспонденцията ѝ на гишето за писма до поискване. Именуващата се Ноел Льофевр я бе забравила в дома си. Трябваше да отида и в едно кафене, за да узная дали напоследък Ноел Льофевр се е мяркала там, да седна на една маса и да остана до късно следобед, ако случайно Ноел Льофевр се появи. Всичко това в един и същ квартал в рамките на един и същ ден.

Мина време, докато портиерката на кооперацията ми отвори. Чуках все по-силно по стъклото. Вратата се открехна и пред мен се появи едно сънено лице. Най-напред ми се стори, че името „Ноел Льофевр“ нищо не говори на портиерката.
– Виждали ли сте я наскоро?
Най-накрая ми заяви суховато:
– Не, господине... не съм я виждала повече от месец.
Не посмях да ѝ задам други въпроси. Не би ми стигнало времето, защото тя веднага хлопна вратата.
На гишето за писма до поискване служителят разгледа картата, когато му я подадох.
– Но вие не сте Ноел Льофевр, господине.
– Тя отсъства от Париж  – отвърнах му аз.  – Помоли ме да вземам писмата вместо нея. Тогава той стана и се отправи към една редица шкафове. Прегледа малкото писма, които те съдържаха. Върна се при мен и ми кимна отрицателно.
– Нищо на името на Ноел Льофевр.
Не ми оставаше друго, освен да отида в посоченото ми от Ют кафене.

Ранен следобед. В малкото заведение нямаше никой освен един мъж зад бара – четеше вестник. Не забеляза, че влязох, и продължи да чете. Вече не знаех как да формулирам въпроса си. Просто да му подам картата за получаване на писма до поискване на името на Ноел Льофевр? Смущавах се от тази роля, с която ме бе натоварил Ют и която изобщо не подхождаше на срамежливия ми характер.
Мъжът вдигна глава към мен.
– Да сте виждали напоследък Ноел Льофевр?
Струваше ми се, че говоря твърде бързо, толкова бързо, че завалях думите.
– Ноел? Не.
Той ми отвърна толкова лаконично, че се изкуших да му задам още въпроси за това лице. Ала се боях да не събудя подозрението му. Седнах на една от масите на малката тераса, която заемаше част от тротоара. Мъжът дойде да вземе поръчката. Сега бе моментът да го заговоря, за да науча нещо повече. В главата ми се блъскаха безобидни изречения, които биха го предразположили към по-точни отговори.
„Все пак ще почакам... при Ноел никога не се знае... Мислите ли, че още живее в този квартал?... Представете си, тя ми определи среща тук... Отдавна ли я познавате?“
Но когато той ми донесе сиропа от нар, който си бях поръчал, въобще не продумах. Извадих от джоба си дадената ми от Ют карта. Днес, след цял век, спрях да пиша за миг на 14-а страница от бележника с логото на фирма „Клерфонтен“, за да разгледам отново тази карта, която е част от „досието“. „Удостоверение за издадено разрешение за безтаксово получаване на кореспонденция до поискване. Разрешение № 1. Фамилия: Льофевр. Собствено име: Ноел. Адрес: Париж, 15-и арондисман, улица „Конвансион“ №  88. Снимка на притежателя. Позволява се на лицето да получава без такса кореспонденцията, която му е изпратена до поискване.“
Снимката е много по-голяма от обичайните снимки за паспорт. И прекалено тъмна. Не може да се определи цветът на очите. Нито на косата: тъмнокестенява? Светлокестенява? В онзи следобед на терасата пред кафенето се взирах най-внимателно в това лице, чиито черти едва се различаваха, и не бях сигурен дали изобщо бих могъл да разпозная Ноел Льофевр.

Помня, че беше ранна пролет. Слънцето огряваше малката тераса и от време на време небето помръкваше. Навесът над терасата ме предпазваше от дъжда. Когато по тротоара се приближаваше силует на жена, която би могла да бъде Ноел Льофевр, аз я проследявах с поглед и изчаквах да видя дали ще влезе в кафенето. Защо Ют не ми бе дал по-точни указания как да я заговоря? „Ще се справите. Проследете я, за да разбера дали още се мотае из този квартал.“ Изразът „проследете я“ ме накара да прихна. А Ют ме изгледа мълчаливо със сбърчени вежди, сякаш ме упрекваше заради лекомислената ми реакция.
Следобедът бавно се точеше и аз продължавах да седя на една от масите на терасата. Представях си как Ноел Льофевр ходи от дома си в пощата и от пощата – в кафенето. Тя несъмнено е посещавала и други места в квартала: кино, няколко магазина... Двама-трима души, които често е срещала на улицата, биха могли да потвърдят нейното съществуване. Или само един човек, чийто живот е споделяла.
Рекох си: ще ходя всеки ден на гишето за писма до поискване в пощата. Все някога щеше да ми попадне в ръцете някое писмо – едно от онези писма, които никога не стигат до получателя си. „Лицето е заминало, без да остави адрес.“ Или ще остана известно време в квартала. Ще наема хотелска стая. Ще кръстосвам зоната между кооперацията, пощата и кафенето и ще разширявам полето си на наблюдение посредством концентрични обиколки. Ще обръщам внимание на хората, които ходят напред-назад по тротоара, и ще свиквам с лицата им като човек, който следи люлеенето на махало и е готов да улови и най-слабите трептения. Трябваше само да проявя малко търпение и в онзи период от живота си аз се чувствах способен да чакам с часове под слънце и дъжд.

Патрик Модиано - „Симпатично мастило“

 

Онзи, който иска да си спомня, трябва да се довери на забравата, на онзи риск, какъвто е абсолютната забрава, и на онази красива случайност, каквато тогава става припомнянето. /Морис Бланшо/

В този живот има бели полета, които забелязваме, ако отворим „досието“ – най-обикновено картонче в папка с избледнял от времето небесносин цвят. Този стар небесносин цвят също е почти бял. А в средата на папката пише „Досие“. С черно мастило.
Това е единственият ми останал спомен от агенцията на Ют, единствената следа от преминаването ми през онзи стар тристаен апартамент с изглед към някакъв двор. Да съм бил най-много двайсетгодишен. Кабинетът на Ют бе в дъното на апартамента – там се намираше архивният шкаф. Защо точно това „досие“, а не някое друго? Сигурно заради белите полета в него. Освен това то не стоеше прибрано в архивния шкаф, а лежеше захвърлено върху бюрото на Ют. Една „афера“, както казваше той, която все още не беше разплетена (щеше ли изобщо да бъде разплетена някога?), първата, за която ми спомена вечерта, когато ме нае „на изпитателен срок“, както сам се изрази. И след няколко месеца, в една друга вечер по същото време, когато се бях отказал от тази работа и окончателно напуснах агенцията, мушнах в чантата си – скришно от Ют и след като се бях сбогувал с него – небесносинята папка с картончето, която се въргаляше на бюрото му. За спомен.

Да, първата възложена ми от Ют задача бе свързана с това картонче. Трябваше да попитам портиерката на една кооперация в 15-и арондисман дали знае нещо за някоя си Ноел Льофевр – лице, което представляваше за Ют двоен проблем: то не само бе изчезнало внезапно, но и не беше известна истинската му самоличност. Освен в стаичката на портиерката Ют ми бе поръчал да се отбия и в пощенския клон с една дадена ми от него карта. Тя съдържаше името, адреса и снимката на Ноел Льофевр и служеше за получаване на кореспонденцията ѝ на гишето за писма до поискване. Именуващата се Ноел Льофевр я бе забравила в дома си. Трябваше да отида и в едно кафене, за да узная дали напоследък Ноел Льофевр се е мяркала там, да седна на една маса и да остана до късно следобед, ако случайно Ноел Льофевр се появи. Всичко това в един и същ квартал в рамките на един и същ ден.

Мина време, докато портиерката на кооперацията ми отвори. Чуках все по-силно по стъклото. Вратата се открехна и пред мен се появи едно сънено лице. Най-напред ми се стори, че името „Ноел Льофевр“ нищо не говори на портиерката.
– Виждали ли сте я наскоро?
Най-накрая ми заяви суховато:
– Не, господине... не съм я виждала повече от месец.
Не посмях да ѝ задам други въпроси. Не би ми стигнало времето, защото тя веднага хлопна вратата.
На гишето за писма до поискване служителят разгледа картата, когато му я подадох.
– Но вие не сте Ноел Льофевр, господине.
– Тя отсъства от Париж  – отвърнах му аз.  – Помоли ме да вземам писмата вместо нея. Тогава той стана и се отправи към една редица шкафове. Прегледа малкото писма, които те съдържаха. Върна се при мен и ми кимна отрицателно.
– Нищо на името на Ноел Льофевр.
Не ми оставаше друго, освен да отида в посоченото ми от Ют кафене.

Ранен следобед. В малкото заведение нямаше никой освен един мъж зад бара – четеше вестник. Не забеляза, че влязох, и продължи да чете. Вече не знаех как да формулирам въпроса си. Просто да му подам картата за получаване на писма до поискване на името на Ноел Льофевр? Смущавах се от тази роля, с която ме бе натоварил Ют и която изобщо не подхождаше на срамежливия ми характер.
Мъжът вдигна глава към мен.
– Да сте виждали напоследък Ноел Льофевр?
Струваше ми се, че говоря твърде бързо, толкова бързо, че завалях думите.
– Ноел? Не.
Той ми отвърна толкова лаконично, че се изкуших да му задам още въпроси за това лице. Ала се боях да не събудя подозрението му. Седнах на една от масите на малката тераса, която заемаше част от тротоара. Мъжът дойде да вземе поръчката. Сега бе моментът да го заговоря, за да науча нещо повече. В главата ми се блъскаха безобидни изречения, които биха го предразположили към по-точни отговори.
„Все пак ще почакам... при Ноел никога не се знае... Мислите ли, че още живее в този квартал?... Представете си, тя ми определи среща тук... Отдавна ли я познавате?“
Но когато той ми донесе сиропа от нар, който си бях поръчал, въобще не продумах. Извадих от джоба си дадената ми от Ют карта. Днес, след цял век, спрях да пиша за миг на 14-а страница от бележника с логото на фирма „Клерфонтен“, за да разгледам отново тази карта, която е част от „досието“. „Удостоверение за издадено разрешение за безтаксово получаване на кореспонденция до поискване. Разрешение № 1. Фамилия: Льофевр. Собствено име: Ноел. Адрес: Париж, 15-и арондисман, улица „Конвансион“ №  88. Снимка на притежателя. Позволява се на лицето да получава без такса кореспонденцията, която му е изпратена до поискване.“
Снимката е много по-голяма от обичайните снимки за паспорт. И прекалено тъмна. Не може да се определи цветът на очите. Нито на косата: тъмнокестенява? Светлокестенява? В онзи следобед на терасата пред кафенето се взирах най-внимателно в това лице, чиито черти едва се различаваха, и не бях сигурен дали изобщо бих могъл да разпозная Ноел Льофевр.

Помня, че беше ранна пролет. Слънцето огряваше малката тераса и от време на време небето помръкваше. Навесът над терасата ме предпазваше от дъжда. Когато по тротоара се приближаваше силует на жена, която би могла да бъде Ноел Льофевр, аз я проследявах с поглед и изчаквах да видя дали ще влезе в кафенето. Защо Ют не ми бе дал по-точни указания как да я заговоря? „Ще се справите. Проследете я, за да разбера дали още се мотае из този квартал.“ Изразът „проследете я“ ме накара да прихна. А Ют ме изгледа мълчаливо със сбърчени вежди, сякаш ме упрекваше заради лекомислената ми реакция.
Следобедът бавно се точеше и аз продължавах да седя на една от масите на терасата. Представях си как Ноел Льофевр ходи от дома си в пощата и от пощата – в кафенето. Тя несъмнено е посещавала и други места в квартала: кино, няколко магазина... Двама-трима души, които често е срещала на улицата, биха могли да потвърдят нейното съществуване. Или само един човек, чийто живот е споделяла.
Рекох си: ще ходя всеки ден на гишето за писма до поискване в пощата. Все някога щеше да ми попадне в ръцете някое писмо – едно от онези писма, които никога не стигат до получателя си. „Лицето е заминало, без да остави адрес.“ Или ще остана известно време в квартала. Ще наема хотелска стая. Ще кръстосвам зоната между кооперацията, пощата и кафенето и ще разширявам полето си на наблюдение посредством концентрични обиколки. Ще обръщам внимание на хората, които ходят напред-назад по тротоара, и ще свиквам с лицата им като човек, който следи люлеенето на махало и е готов да улови и най-слабите трептения. Трябваше само да проявя малко търпение и в онзи период от живота си аз се чувствах способен да чакам с часове под слънце и дъжд.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Много харесвам този френски писател! Неговия изчистен, сдържан, обран, силно въздействащ стил, нежната меланхолия, начина, по който потапя читателя в неповторимата атмосфера на Париж… Не пропускам нито едно произведение на Модиано, преведено на български!

Оценка: +1

Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0997-3
Купи
Цена
13.35 лв.
(15.00 лв.)

* 11% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 70 лв.
-11%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2022 © Всички права запазени