Сред белетристичното множество, което сега възраства, творбите на Вагенщайн са своеобразна „тежка артилерия“. Те реанимират накърнената истина, че прозата, и романът специално, трябва да покрива онзи смисъл, който французите са вложили в изначалното belles lettres (изящна литература): да изписва и обобщава човешки характери и драми, възходи и падения, да нищи и събира история и съвремие, да излъхва мъдрост и жизнелюбие, да ни чисти, облагородява и въздига.
Димитър Танев, сп. „Пламък“
Достигнал до патриаршеска (или казано според библейските писания – до Матусаилова) възраст, Анжел Вагенщайн упорито отказва да бъде спокоен и старчески благопристоен. Динамична и непоседлива натура, той е като Фигаро – ту тук, ту там. И вероятно и той като героя на Исак Бабел мечтае за неосъществимия интернационал на добрите хора.
Владимир Янев, из книгата „Живея с Пловдив“
Анжел Раймонд Вагенщайн е роден през 1922 г. в гр. Пловдив в еврейско занаятчийско семейство. Ранното си детство прекарва в Париж, където родителите му емигрирали по политически причини.
Във връзка с една амнистия семейството се завръща в София и Анжел Вагенщайн завършва строителен техникум. След влизането на България във войната на страната на хитлерова Германия той е изпратен в еврейски лагер за принудителен труд, откъдето избягва и се включва в съпротивителното движение срещу фашизма. Предаден при една акция в София и инквизиран жестоко, Анжел Вагенщайн е осъден на смърт. Присъдата му остава неизпълнена поради бързото навлизане на Червената армия в България.
Непосредствено след излизането си от затвора отива на фронта, като един от ръководителите на първия български фронтови театър „Народна естрада“.
След войната изучава кинодраматургия в Московската филмова академия /ВГИК/ и получава диплом № 1, като първи чужденец, следвал и завършил Академията. Във връзка с предстоящата 90-годишнина от учредяването на първата в света филмова академия, ръководството й е уведомило съответните български власти в Москва за намерението си да присъди на Вагенщайн званието Доктор хонорис кауза.
Автор е на сценариите за над 50 игрални, документални и анимационни филми, произведени в България, Германия, Русия, Чехия, Гърция, Унгария, Грузия, Китай и Виетнам. Негови пиеси за възрастни и деца са поставяни в България, Румъния, Русия и Испания. Филми по негови сценарии са носители на редица големи национални и международни филмови награди.
Анжел Вагенщайн е един от 12-те интелектуалци реформатори, поканени от президента Франсоа Митеран на историческата закуска в София при закрити врата, през януари 1989 г. За участието си в борбата срещу фашизма и тоталитаризма той е удостоен с офицерската степен на френския орден „За заслуги“, а по-късно френското правителство го обявява и за офицер на Ордена на изкуствата и литературата. Депутат в VІІ Велико народно събрание, 1990 г., приело новата демократична Конституция на страната.
Неговите романи, освен в България, са публикувани в Германия, Русия, Франция, Чехия, Съединените щати, Канада, Австралия, Нова Зеландия, Македония, Испания, Полша, Италия, Израел. Книгите от знаменитата трилогия „Петокнижие Исааково”, „Далеч от Толедо” и „Сбогом, Шанхай” са посветени на съдбата на европейските евреи през Втората световна война и представляват виртуозна сплав от ерудиция, съкровеност, мъдрост и мощна повествователна енергия. През 2013 година се състоя представяне на руското им издание в том със заглавие „Двадесети век. Изгнаници”. Тези литературни творби са удостоени с най-високи международни награди, в това число Европейската награда за литература „Жан Моне“ и годишните литературни награди на Съюза на българските писатели, на Сорбоната и ЮНЕСКО.
През 2002 г. Президентът на Република България удостои Анжел Вагенщайн с най-високия български орден „Стара планина“ – I ст. за заслугите си към българската култура.
През 2011 г. издателство „Колибри” публикува книгата му „Преди края на света. Драскулки от неолита”. Един ироничен и мъдър роман равносметка, побрал съкровени спомени от „неолита” на епохата, забавни епизоди от кухнята на киното, непознати страници за Съпротивата и за парадоксите на времето, в което живеем.
Въз основа на „Съновидение за св. Борис I”, един дълбоко емоционален и проникновен текст с привкус на старинна хроника, е създаден сценарият на емблематичния игрален филм „Борис I” на режисьора Борислав Шаралиев с участието на Стефан Данаилов в ролята на големия български владетел.
Анжел Вагенщайн - „Отвъд стените“
ПАНТУДИ
Не знам дали още те има на този сбъркан свят, мили стари разбойнико – може би отдавна вече си някъде из безкрайните отвъдни простори, където опитваш да налучкаш тайния шифър на Божите сейфове. Защото, доколкото те познавам, и смъртта няма да укроти тази твоя неутолима страст – с докторски слушалки и с връхчето на изящните си пръсти на цигулар да усещаш онази едва доловима комбинация от прещраквания, която отваря, ако не райските порти, то поне поредната каса.
Сигурно си ме забравил – обяснимо е при твоя богат живот, изпълнен с трепетни събития. Но все пак опитай да си спомниш: аз бях от политическите – онова почти момче, едва стъпило, както се казва, на жизненото поприще, с вярата, че участва във велика и всеобхватна световна революция. Сега съзнавам колко беше прав – участвах в една може би справедлива, но предварително загубена битка, за което тогава се заплащаше с главата. В килията за един човек, с тенекиен надпис на вратата „Смъртен“, бяхме осмина, все такива пламенни наивници, помниш ли? Осмина политически в една бяла кутийка, осъдени на смърт без право на обжалване. Присъдите предписваха бесило – може би за да ни унижат, а може би не заслужавахме дори и стотинките за куршум. Всъщност достатъчно бе унижението, че ни изолираха от другарите ни, другите политически, при кримките на долния етаж – в онова отделение, което бъкаше от цигани. Наричаха ги „фараони“, онези мургави и добродушни дрипльовци, които излежаваха дребните си присъди, излизаха радостни навън, провождани с шумни възгласи и поръчения от своите съкилийници, но не след дълго се завръщаха още по-радостни, за да прегърнат познатата свобода на затвора – с осигурената чорба, нар и предобедна разходка на двора. „Кой ти ги дава иначе, бате?“
В сравнение с тези въшливи фараони ти беше аристократ, в това няма съмнение. И аз напълно те разбирах, когато и ти се чувстваше унизен и от балканските затворнически нрави в тези претъпкани душни килии, и от това, че в присъдата беше означен като международен „касоразбивач“. А ти не беше разбивал нито една каса, от теб го знам, ти си я отварял, както виртуозът цигулар отваря калъфа, нежно и с обожание, за да извади от там безценната цигулка „Амати“.
Към фараоните ти се отнасяше с кастово високомерие и това обяснява готовността, с която идваше на нашите редовни срещи при кенефите, в паузата преди вечерната проверка. Там, при големия зарешетен прозорец, ти с тиха тъга ми разказваше за лъскавите нощи на Ривиерата по крайбрежния булевард „Кроазет“ и за певачиците из белградските бардаци, но и с омерзение ми описваше мръсните етапни комендантства на Истанбул или изпълненото с унижения лашкане от един български затвор в друг. За вълнуващи пътешествия ми разказваше и за безкрайните си познанства – кога със световни величия в луксозните кафенета на Монпарнас, край чашката калвадос, кога с дребни контрабандисти в придунавските влашки кръчми, с тяхната мътна и воняща на пикня цуйка. Това е то големият живот, за който слушах в захлас през онзи кратък час, когато вратите бяха отворени. Двамата бъбрехме при кенефите, докато затворници разнасяха из кънтящия от налъмите коридор онези чугунени кофи, изпълняващи ролята на нощни гърнета, и стомните с вода за дългите часове, когато килиите ще останат заключени.
Не се засягай, но като казвам „аристократ“, имам предвид онези, разорените, които не се отказват от навиците и фукните си, въпреки че нямат и пукнат грош в джоба. Защото жената, която би ти донесла поне кутия цигари, вероятно доеше кози някъде, да речем из планините на Монтенегро. Или напразно очакваше вест от теб в някое бистро за изпаднали кокотки, заложила жалкото си имущество, за да внесе в парижката полиция гаранцията за твоето освобождение. Не че знам нещо за тях, просто съчинявам. Както и ти ми съчиняваше романи – произведения от четири страници за един лев, осем страници за два. Никога след това, през десетилетията, които неусетно се изнизаха, никой не ми е писал роман по поръчка и в един екземпляр – само за мен, само мой! Помня, на първа страница, скъсана от ученическа тетрадка, ти изписваше с молив и калиграфски умения заглавието, под което винаги имаше едно изгряващо слънце и надписа „Роман от Пантуди. Цена 1 лев“. Този лев ти беше нужен – толкова струваше в затворническата лавка една „кариока“, плоска кутийка с осем цигари. Вече няма такива, жалко. А два лева струваше цяла кутия „Енидже Вардар“ трето качество, но за това трябваше да дам предварително съгласието си за „дебел“ роман. Дебел колкото за два лева. Такъв беше например романът ти „Война и мир“, вълнуваща история в осем страници за опожаряването на Москва и поражението на Наполеон. Помня и романа ти „Клетниците“, за оня симпатяга Жан Валжан, за Гаврош и момичето Козета. Твърдеше, че лично си ги познавал. Възможно е, не споря. Хубава творба, която ти беше изписал със ситния си и равен като бисер почерк, без нито на едно място да сбъркаш или да зачеркнеш дума.
Забавляваха ме романите ти, четях ги на глас в килията, въпреки че в миналия си свободен живот вече бях чел нещо подобно, но в доста по-разширен вид. Допускам, че техните автори, които минаваха за класици, са взели идеята от теб, но по-вероятно е ти да си пооткраднал нещичко от тях. Не знам, няма значение – за да не те обидя, никога не поставях под съмнение твоето авторство. А имаше и двамина смъртни, които през живота си не бяха прочели нито една книжка и слушаха зяпнали творбите ти. Те бяха селяни някъде от Ямболско, укриватели на партизани. Единия, ако помниш, мустакатия, по-късно обесиха, другият оцеля. Та те слушаха, цъкаха с език и искаха отново и отново да им почета. Особено онази история за Москва и поражението на Наполеон – може би защото тя ги изпълваше с надежда. Ако би ограбил успешно Британската банка, не знам дали би получил по-голямо и суетно удовлетворение от това да чуеш двама осъдени на смърт селяни от Ямболско, които с възторг и уважение ти отправят своето „Бравос, бравос, голям писател!“ – сякаш те е похвалил литературният критик на „Фигаро“.
Само един от килията на смъртните не споделяше техния възторг: Мироско. Помниш ли, имаше един Мироско – оня, гърбавия, който навън бил учител в основното училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Горни Богров, тъй, мисля, се казваше селото. Сред нас той беше най-начетеният, декламираше целия Лермонтов наизуст, пееше арии от италиански опери и дори цитираше „Комунистическия манифест“ на немски. Четохме защитната реч на адвоката му, който твърдеше, че учениците на село го обожавали, но на съдебния процес това не промени нещата. Доведоха го окован във вериги, които така и не свалиха до края. „Особено опасен“, тъй казваха надзирателите, но никога не разбрахме какво му беше опасното – с това хилаво тяло и прекалено голяма глава, хлътнала в гърдите. А бяха конспиративни години, знаеш го, и никой нищо не споделяше със съкилийниците си. Та той, тоя Мироско, с презрение казваше за теб, че си най-обикновен шмекер, и ти се надсмиваше за романите. Но ти никога с нищо не показа и сянка от обида – хващал съм твоя съчувствен поглед, отправен към окования гърбав даскал, който винаги бе зает с някакви записки, които криеше в пазвата си. Задявахме го дали и той не съчинява роман, но гърбушкото стеснително се усмихваше и не отвръщаше. Само мълчаливо наместваше свободния край на веригата върху рамото си, с което произвеждаше оглушителен звън.
Веднъж, на срещата ни при кенефите, ти се оплаках от полковете дървеници, които ни тероризираха всяка нощ. „Така е – равнодушно каза ти, – затвор е това, не ти е хотел „Империал“.“ Но на следващия ден ни подари календар, помниш ли – онзи календар на Българския червен кръст за 1944 година, с портрета на малкото ни царче. Не че за нас имаше особено значение дали днес е понеделник, или петък, но календарът стана единственото петно в белите варосани стени на килията, хубаво петно – с това красиво, добре сресано момченце в центъра. В онзи първи ден още не знаехме каква важна роля има да играе този календар в битието ни – знаеше само ти, но не каза нищо, с опитно око огледа цялата килия и си отиде. Едва на другата заран, когато някой от нас случайно прокара длан по календара – да го изглади или за да погали детето цар, се дочу поредица от тихи изпуквания и по бялата стена потекоха струйки кръв. Едва тогава разбрахме смисъла на твоя подарък, а даскал Мироско посочи календара с царчето и изрече прокобно със странния си стържещ глас: „Вижте! Колко кръв е изсмукала монархията от народа!“.
Разбира се, кръвта не беше изсмукана от монархията, а от безбройните дървеници, за които този календар стана едно от малкото дневни скривалища. Ти надникна, хвърли поглед към червените засъхнали струйки, остана доволен. Но не прекрачи прага на нашата килия, не го правеше никога – сякаш това бе мистична и запретна черта, тайнствена граница между живота и смъртта. Всъщност то така си и беше – осем обречени смъртници, пуснати за малко в отпуск, които разговаряха, смееха се, четяха или пишеха, като се стараеха да не мислят за това, което предстоеше да се случи. А и беше се случвало неведнъж. Тогава, някъде след полунощ, в потъналия в тишина затвор ослепително светваше голата крушка на нашата килия и ние сънено скачахме на крака. Вратата шумно се отваряше и на прага заставаше прокурорът с разтворена папка в ръка, зад него надзъртаха неколцина офицери и любопитни млади дами. За миг лъхваше на алкохол, после...
Е, дотук! По-добре тези неща да се забравят – леденият студ, който плъзва в тила, и подлата надежда, че и този път името, което ще бъде произнесено, няма да е твоето.
Така беше и когато изведоха Мироско. Прокурорът прочете присъдата му, после двама надзиратели го хванаха за раменете и кротко го поведоха навън. При вратата той се обърна, погледна ни със смутена полуусмивка, после най-спокойно – сякаш беше краят на учебната година и учителят се сбогува с класа си – каза едно простичко „Сбогом!“. Звънът на веригата му, неравен, куцукащ, заглъхна някъде надолу, отвъд дебелите затворнически стени. И това беше всичко.
... С теб се срещнахме на другия ден край големия зарешетен прозорец при кенефите, аз бях умърлушен и недоспал. Промърморих: „Разбра какво се случи нощес, нали?“.
Ти не отвърна, мълчаливо предложи и на мен да запаля цигара – аз не бях пушач и жестоко се закашлях от лютия дим. После казах: „Знаеш ли какво пишеше Мироско, гдето казваха, че бил особено опасен? Намерихме изписаните листове в неговата черга. Неизпратени писма. Всяко започва с „Мила ми майчице“.
Ти продължи упорито да мълчиш. Запали нова цигара и най-сетне умислено каза: „Загубена работа, моето момче. Безсмислена. Струва ли си един човешки живот за всичко това?“.
„За кое“ – не разбрах.
„За това, към което се стремите: експроприация на експроприаторите. Та нали и аз цял живот това правя? По-добре от вас го правя. И какво? Богатите муха ги хапе – всичко си остава пак същото. Жал ми е за вас. И за Мироско. И за вашите из всички затвори на Европа – лежал съм с тях, познавам ги като петте си пръста. Жал ми е, защото ще ви разсипят революцията, ще ви я предадат като две и две.“
„Кои?“
„Хората. Същите, за които сте тръгнали да мрете. Няма да ви разберат, ще ви славословят ден до пладне, но после, при първия зор, ще се наежат и срещу вас. Тълпите са неблагодарни, готови са да захапят ръката, която им е давала хляб и покрив. Бързо ще забравят доброто, дълго ще помнят грешките ви. Знай го от мен. Иначе не се тревожи за живота си, момчето ми, каквото било – било. До десет дни всички ще сме навън, няма начин. Нашите идат и никой вече не може да ги спре... И ти ще живееш в една нова България, чуй ми думата! Свобода, равенство и братство, нали така беше?“
Лозунга на Френската революция ти изрече на френски и това прозвуча доста натруфено. Затова, като те погледнах изкосо, с недоверие, попитах:
„А като дойдат... е, така де, както казваш – „нашите“... ти какво ще правиш в тази нова България?“
„Как какво? Веднага заминавам за Америка! Това тук държава ли е?“
Предвиждането ти се сбъдна най-буквално: точно на десетия ден, откакто обесиха Мироско, ние бяхме се натъпкали във вагоните – политически и кримки. Най-шумни бяха фараоните, те се измъкваха до кръста през прозорците на влака, вдигаха революционни юмруци и крещяха: „Смърт на фашизма!“. Откъде се взе и оная циганска духова музика, която нахлу на перона с „Да живей труда!“. За тая песничка довчера даваха три години. После и музикантите се накачулиха един връз друг в безбилетния, гратисен влак – може би за да озвучават нашия път към свободата.
Когато локомотивът късо изсвири и потегли, те зърнах в края на гарата. С ръце в джобовете и захапал димяща цигара, ти ми се стори тъжен и самотен. Сам на опустелия перон. Знам, остана да чакаш влака за Америка.
Анжел Вагенщайн - „Отвъд стените“
ПАНТУДИ
Не знам дали още те има на този сбъркан свят, мили стари разбойнико – може би отдавна вече си някъде из безкрайните отвъдни простори, където опитваш да налучкаш тайния шифър на Божите сейфове. Защото, доколкото те познавам, и смъртта няма да укроти тази твоя неутолима страст – с докторски слушалки и с връхчето на изящните си пръсти на цигулар да усещаш онази едва доловима комбинация от прещраквания, която отваря, ако не райските порти, то поне поредната каса.
Сигурно си ме забравил – обяснимо е при твоя богат живот, изпълнен с трепетни събития. Но все пак опитай да си спомниш: аз бях от политическите – онова почти момче, едва стъпило, както се казва, на жизненото поприще, с вярата, че участва във велика и всеобхватна световна революция. Сега съзнавам колко беше прав – участвах в една може би справедлива, но предварително загубена битка, за което тогава се заплащаше с главата. В килията за един човек, с тенекиен надпис на вратата „Смъртен“, бяхме осмина, все такива пламенни наивници, помниш ли? Осмина политически в една бяла кутийка, осъдени на смърт без право на обжалване. Присъдите предписваха бесило – може би за да ни унижат, а може би не заслужавахме дори и стотинките за куршум. Всъщност достатъчно бе унижението, че ни изолираха от другарите ни, другите политически, при кримките на долния етаж – в онова отделение, което бъкаше от цигани. Наричаха ги „фараони“, онези мургави и добродушни дрипльовци, които излежаваха дребните си присъди, излизаха радостни навън, провождани с шумни възгласи и поръчения от своите съкилийници, но не след дълго се завръщаха още по-радостни, за да прегърнат познатата свобода на затвора – с осигурената чорба, нар и предобедна разходка на двора. „Кой ти ги дава иначе, бате?“
В сравнение с тези въшливи фараони ти беше аристократ, в това няма съмнение. И аз напълно те разбирах, когато и ти се чувстваше унизен и от балканските затворнически нрави в тези претъпкани душни килии, и от това, че в присъдата беше означен като международен „касоразбивач“. А ти не беше разбивал нито една каса, от теб го знам, ти си я отварял, както виртуозът цигулар отваря калъфа, нежно и с обожание, за да извади от там безценната цигулка „Амати“.
Към фараоните ти се отнасяше с кастово високомерие и това обяснява готовността, с която идваше на нашите редовни срещи при кенефите, в паузата преди вечерната проверка. Там, при големия зарешетен прозорец, ти с тиха тъга ми разказваше за лъскавите нощи на Ривиерата по крайбрежния булевард „Кроазет“ и за певачиците из белградските бардаци, но и с омерзение ми описваше мръсните етапни комендантства на Истанбул или изпълненото с унижения лашкане от един български затвор в друг. За вълнуващи пътешествия ми разказваше и за безкрайните си познанства – кога със световни величия в луксозните кафенета на Монпарнас, край чашката калвадос, кога с дребни контрабандисти в придунавските влашки кръчми, с тяхната мътна и воняща на пикня цуйка. Това е то големият живот, за който слушах в захлас през онзи кратък час, когато вратите бяха отворени. Двамата бъбрехме при кенефите, докато затворници разнасяха из кънтящия от налъмите коридор онези чугунени кофи, изпълняващи ролята на нощни гърнета, и стомните с вода за дългите часове, когато килиите ще останат заключени.
Не се засягай, но като казвам „аристократ“, имам предвид онези, разорените, които не се отказват от навиците и фукните си, въпреки че нямат и пукнат грош в джоба. Защото жената, която би ти донесла поне кутия цигари, вероятно доеше кози някъде, да речем из планините на Монтенегро. Или напразно очакваше вест от теб в някое бистро за изпаднали кокотки, заложила жалкото си имущество, за да внесе в парижката полиция гаранцията за твоето освобождение. Не че знам нещо за тях, просто съчинявам. Както и ти ми съчиняваше романи – произведения от четири страници за един лев, осем страници за два. Никога след това, през десетилетията, които неусетно се изнизаха, никой не ми е писал роман по поръчка и в един екземпляр – само за мен, само мой! Помня, на първа страница, скъсана от ученическа тетрадка, ти изписваше с молив и калиграфски умения заглавието, под което винаги имаше едно изгряващо слънце и надписа „Роман от Пантуди. Цена 1 лев“. Този лев ти беше нужен – толкова струваше в затворническата лавка една „кариока“, плоска кутийка с осем цигари. Вече няма такива, жалко. А два лева струваше цяла кутия „Енидже Вардар“ трето качество, но за това трябваше да дам предварително съгласието си за „дебел“ роман. Дебел колкото за два лева. Такъв беше например романът ти „Война и мир“, вълнуваща история в осем страници за опожаряването на Москва и поражението на Наполеон. Помня и романа ти „Клетниците“, за оня симпатяга Жан Валжан, за Гаврош и момичето Козета. Твърдеше, че лично си ги познавал. Възможно е, не споря. Хубава творба, която ти беше изписал със ситния си и равен като бисер почерк, без нито на едно място да сбъркаш или да зачеркнеш дума.
Забавляваха ме романите ти, четях ги на глас в килията, въпреки че в миналия си свободен живот вече бях чел нещо подобно, но в доста по-разширен вид. Допускам, че техните автори, които минаваха за класици, са взели идеята от теб, но по-вероятно е ти да си пооткраднал нещичко от тях. Не знам, няма значение – за да не те обидя, никога не поставях под съмнение твоето авторство. А имаше и двамина смъртни, които през живота си не бяха прочели нито една книжка и слушаха зяпнали творбите ти. Те бяха селяни някъде от Ямболско, укриватели на партизани. Единия, ако помниш, мустакатия, по-късно обесиха, другият оцеля. Та те слушаха, цъкаха с език и искаха отново и отново да им почета. Особено онази история за Москва и поражението на Наполеон – може би защото тя ги изпълваше с надежда. Ако би ограбил успешно Британската банка, не знам дали би получил по-голямо и суетно удовлетворение от това да чуеш двама осъдени на смърт селяни от Ямболско, които с възторг и уважение ти отправят своето „Бравос, бравос, голям писател!“ – сякаш те е похвалил литературният критик на „Фигаро“.
Само един от килията на смъртните не споделяше техния възторг: Мироско. Помниш ли, имаше един Мироско – оня, гърбавия, който навън бил учител в основното училище „Св. св. Кирил и Методий“ в Горни Богров, тъй, мисля, се казваше селото. Сред нас той беше най-начетеният, декламираше целия Лермонтов наизуст, пееше арии от италиански опери и дори цитираше „Комунистическия манифест“ на немски. Четохме защитната реч на адвоката му, който твърдеше, че учениците на село го обожавали, но на съдебния процес това не промени нещата. Доведоха го окован във вериги, които така и не свалиха до края. „Особено опасен“, тъй казваха надзирателите, но никога не разбрахме какво му беше опасното – с това хилаво тяло и прекалено голяма глава, хлътнала в гърдите. А бяха конспиративни години, знаеш го, и никой нищо не споделяше със съкилийниците си. Та той, тоя Мироско, с презрение казваше за теб, че си най-обикновен шмекер, и ти се надсмиваше за романите. Но ти никога с нищо не показа и сянка от обида – хващал съм твоя съчувствен поглед, отправен към окования гърбав даскал, който винаги бе зает с някакви записки, които криеше в пазвата си. Задявахме го дали и той не съчинява роман, но гърбушкото стеснително се усмихваше и не отвръщаше. Само мълчаливо наместваше свободния край на веригата върху рамото си, с което произвеждаше оглушителен звън.
Веднъж, на срещата ни при кенефите, ти се оплаках от полковете дървеници, които ни тероризираха всяка нощ. „Така е – равнодушно каза ти, – затвор е това, не ти е хотел „Империал“.“ Но на следващия ден ни подари календар, помниш ли – онзи календар на Българския червен кръст за 1944 година, с портрета на малкото ни царче. Не че за нас имаше особено значение дали днес е понеделник, или петък, но календарът стана единственото петно в белите варосани стени на килията, хубаво петно – с това красиво, добре сресано момченце в центъра. В онзи първи ден още не знаехме каква важна роля има да играе този календар в битието ни – знаеше само ти, но не каза нищо, с опитно око огледа цялата килия и си отиде. Едва на другата заран, когато някой от нас случайно прокара длан по календара – да го изглади или за да погали детето цар, се дочу поредица от тихи изпуквания и по бялата стена потекоха струйки кръв. Едва тогава разбрахме смисъла на твоя подарък, а даскал Мироско посочи календара с царчето и изрече прокобно със странния си стържещ глас: „Вижте! Колко кръв е изсмукала монархията от народа!“.
Разбира се, кръвта не беше изсмукана от монархията, а от безбройните дървеници, за които този календар стана едно от малкото дневни скривалища. Ти надникна, хвърли поглед към червените засъхнали струйки, остана доволен. Но не прекрачи прага на нашата килия, не го правеше никога – сякаш това бе мистична и запретна черта, тайнствена граница между живота и смъртта. Всъщност то така си и беше – осем обречени смъртници, пуснати за малко в отпуск, които разговаряха, смееха се, четяха или пишеха, като се стараеха да не мислят за това, което предстоеше да се случи. А и беше се случвало неведнъж. Тогава, някъде след полунощ, в потъналия в тишина затвор ослепително светваше голата крушка на нашата килия и ние сънено скачахме на крака. Вратата шумно се отваряше и на прага заставаше прокурорът с разтворена папка в ръка, зад него надзъртаха неколцина офицери и любопитни млади дами. За миг лъхваше на алкохол, после...
Е, дотук! По-добре тези неща да се забравят – леденият студ, който плъзва в тила, и подлата надежда, че и този път името, което ще бъде произнесено, няма да е твоето.
Така беше и когато изведоха Мироско. Прокурорът прочете присъдата му, после двама надзиратели го хванаха за раменете и кротко го поведоха навън. При вратата той се обърна, погледна ни със смутена полуусмивка, после най-спокойно – сякаш беше краят на учебната година и учителят се сбогува с класа си – каза едно простичко „Сбогом!“. Звънът на веригата му, неравен, куцукащ, заглъхна някъде надолу, отвъд дебелите затворнически стени. И това беше всичко.
... С теб се срещнахме на другия ден край големия зарешетен прозорец при кенефите, аз бях умърлушен и недоспал. Промърморих: „Разбра какво се случи нощес, нали?“.
Ти не отвърна, мълчаливо предложи и на мен да запаля цигара – аз не бях пушач и жестоко се закашлях от лютия дим. После казах: „Знаеш ли какво пишеше Мироско, гдето казваха, че бил особено опасен? Намерихме изписаните листове в неговата черга. Неизпратени писма. Всяко започва с „Мила ми майчице“.
Ти продължи упорито да мълчиш. Запали нова цигара и най-сетне умислено каза: „Загубена работа, моето момче. Безсмислена. Струва ли си един човешки живот за всичко това?“.
„За кое“ – не разбрах.
„За това, към което се стремите: експроприация на експроприаторите. Та нали и аз цял живот това правя? По-добре от вас го правя. И какво? Богатите муха ги хапе – всичко си остава пак същото. Жал ми е за вас. И за Мироско. И за вашите из всички затвори на Европа – лежал съм с тях, познавам ги като петте си пръста. Жал ми е, защото ще ви разсипят революцията, ще ви я предадат като две и две.“
„Кои?“
„Хората. Същите, за които сте тръгнали да мрете. Няма да ви разберат, ще ви славословят ден до пладне, но после, при първия зор, ще се наежат и срещу вас. Тълпите са неблагодарни, готови са да захапят ръката, която им е давала хляб и покрив. Бързо ще забравят доброто, дълго ще помнят грешките ви. Знай го от мен. Иначе не се тревожи за живота си, момчето ми, каквото било – било. До десет дни всички ще сме навън, няма начин. Нашите идат и никой вече не може да ги спре... И ти ще живееш в една нова България, чуй ми думата! Свобода, равенство и братство, нали така беше?“
Лозунга на Френската революция ти изрече на френски и това прозвуча доста натруфено. Затова, като те погледнах изкосо, с недоверие, попитах:
„А като дойдат... е, така де, както казваш – „нашите“... ти какво ще правиш в тази нова България?“
„Как какво? Веднага заминавам за Америка! Това тук държава ли е?“
Предвиждането ти се сбъдна най-буквално: точно на десетия ден, откакто обесиха Мироско, ние бяхме се натъпкали във вагоните – политически и кримки. Най-шумни бяха фараоните, те се измъкваха до кръста през прозорците на влака, вдигаха революционни юмруци и крещяха: „Смърт на фашизма!“. Откъде се взе и оная циганска духова музика, която нахлу на перона с „Да живей труда!“. За тая песничка довчера даваха три години. После и музикантите се накачулиха един връз друг в безбилетния, гратисен влак – може би за да озвучават нашия път към свободата.
Когато локомотивът късо изсвири и потегли, те зърнах в края на гарата. С ръце в джобовете и захапал димяща цигара, ти ми се стори тъжен и самотен. Сам на опустелия перон. Знам, остана да чакаш влака за Америка.
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
