Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Изгубените цветя на Алис Харт
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0586-9
Цена
13.00 лв.
(20.00 лв.)
Купи

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-35%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (12)
Мнения (6)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
335 гр.
Страници
432
Дата на издаване
06 февруари 2020
Превод
Мая Ненчева
Корица
Живко Петров

Изгубените цветя на Алис Харт

Пленителен роман за неразказаните истории, които ни преследват, и за историите, които разказваме сами на себе си, за да оцелеем.

Деветгодишната Алис Харт живее в идиличен дом, сгушен между обширни поля със захарна тръстика и морето. Една трагедия безвъзвратно променя живота ѝ и Алис е изпратена да живее при баба си, в чиято ферма за австралийски цветя намират подслон жени, които се чувстват изгубени и обезверени. В духа на викторианската традиция всяко цвете има собствено значение и Алис постепенно започва да си служи с езика на цветята, за да изкаже нещата, за които ѝ е трудно да говори.

Семейните тайни, едно жестоко предателство и един мъж от далечна страна помагат на Алис да осъзнае, че има истории, които цветята не могат да разкажат.

И че ако наистина иска да извоюва свободата си, трябва да се престраши да разкаже най-ценната история, която познава – своята собствена.

За автора

Холи Рингланд израства в тропическата градина на майка си на източното крайбрежие на Австралия. През двайсетте си години работи четири години в отдалечена общност на коренното население в централната австралийска пустиня. През 2009 г. се премества в Англия, където получава магистърска степен по творческо писане от Университета на Манчестър.

Дебютният ѝ роман „Изгубените цветя на Алис Харт” е международен бестселър, издаден в 29 държави. През 2019 г. печели наградата на австралийската книжна индустрия „Книга на годината за художествена литература”.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Холи Рингланд - „Изгубените цветя на Алис Харт“
 
Червени човки
Значение: желание да притежаваш
Pyrorchis nigricans | Западна Австралия

Нуждаят се от огън, за да цъфтят. Растат от луковици, които прекарват дълго време в покой. Цветовете са бели с тъмночервени ивици. След цъфтежа почерняват като овъглени.

Деветгодишната Алис Харт седеше на бюрото си в обшитата с дъски къща в края на тесния път и обмисляше как да запали баща си.
Пред нея, на бюрото от евкалиптова дървесина, направено от баща ѝ специално за нея, лежеше отворена книга от библиотеката. В книгата бяха събрани митове за огъня от целия свят. И макар че от Тихия океан духаше североизточен вятър и довяваше аромата на сол, Алис усещаше миризмата на пушек, на пръст и горяща перушина. Тя зачете:

Пламъците поглъщат феникса, той изгаря и се превръща в пепел, а след това се възражда преобразен, пречистен, по-добър – същият, но различен.

Алис колебливо докосна с пръст илюстрацията на възраждащия се феникс. Сребристобелите му пера блестяха, той бе разперил криле и крещеше, извил глава назад. Алис инстинктивно дръпна ръка, сякаш се изплаши да не я опарят златните, червеникавооранжеви пламъци. Мирисът на водорасли влетя през прозореца с нов порив на вятъра. Камбанките в градината на майка ѝ зазвъняха тревожно – вятърът се засилваше.
Алис се наведе над бюрото и притвори прозореца. Избута книгата встрани и отново загледа илюстрацията, докато се пресягаше към чинията с препечените филийки, които си бе приготвила още преди часове. Захапа студената, намазана с масло филия и задъвка. Какво ли щеше да стане, ако огънят погълне баща ѝ? Може би чудовищата, които живееха вътре в него, щяха да изгорят и да се превърнат в пепел, а той щеше да се възроди, пречистен от пламъците, преобразен в човека, който понякога беше – човека, който ѝ направи бюро, за да пише върху него своите истории.
Алис затвори очи и си представи за момент, че бушуващото наблизо море е океан от стихиен огън. Ако го бутне в огъня, ще бъде ли погълнат от него както феникса в книгата? Или просто ще направи крачка встрани, ще разтърси глава като събуден от ужасен сън и ще тръгне към нея с отворени обятия? „Здрасти, зайче!“, ще каже. Или пък ще засвири с уста, с ръце в джобовете и усмивка в очите. Може би Алис никога повече няма да види как сините му очи потъмняват от гняв, как целият пребледнява и в крайчетата на устата му се събира слюнка – пяна, бяла като лицето му. Просто ще следи посоката на вятъра, ще си избира книги от библиотеката и ще пише на бюрото си. Преобразен от огъня, баща ѝ винаги ще докосва бременното тяло на майка ѝ с нежност; ще посяга към Алис с внимание и грижа. А когато бебето се роди, ще го прегръща гальовно и Алис няма да лежи будна нощем и да се чуди как да предпази семейството си.
Алис затвори книгата. Глухият звук отекна в дървеното бюро, което се простираше по протежението на цялата стена. Пред него имаше два големи прозореца, гледащи към градината с венерините коси, еленовите рога и пеперудените листа, за които се грижеше майка ѝ между пристъпите си на гадене. Същата тази сутрин тя тъкмо пресаждаше кенгурувите лапи, когато изведнъж се преви на две сред папратите. Алис четеше на бюрото си. Щом чу майка си, тя се покатери през прозореца и скочи право върху засадените лехи. И като не знаеше какво друго да направи, просто хвана ръката на майка си и я стисна силно.
– Добре съм – прокашля се майка ѝ и стисна леко ръката на Алис в отговор, преди да я пусне. – Сутрешно гадене, нищо повече, зайо, не се тревожи.
Когато наведе глава назад, за да си поеме въздух, светлата ѝ коса се спусна на гърба ѝ и разкри нова рана – резка върху нежната кожа зад ухото, обградена от лилаво като морето на разсъмване. Алис не успя да извърне поглед навреме.
– О, зайо! – рече тревожно майка ѝ, като се изправи с усилие. – Не внимавах в кухнята и паднах. Заради бебето понякога ми се завива свят. – Тя постави едната си ръка на корема си, а с другата поизтупа пръстта от роклята си. Алис наведе глава и загледа смачканите под тежестта на майчиното ѝ тяло млади папрати.
Родителите ѝ излязоха скоро след това. Алис остана на вратата, докато облакът прах зад пикапа на баща ѝ се разсея в синкавата сутрин. Отиваха до големия град на преглед, а пикапът имаше само две места. „Не прави бели, мила!“, рече майка ѝ и докосна бузата ѝ с устни. Ухаеше на жасмин и на страх.
Алис грабна втора филийка и я задържа между зъбите си, за да бръкне в чантата, в която носеше книгите  си. Беше обещала на майка си да се подготви за изпита за четвърти клас, но изпратеният по пощата примерен тест от института за задочно обучение все още седеше недокоснат на бюрото ѝ. Когато извади от чантата си следващата книга и прочете заглавието, Алис зяпна и начаса забрави за изпита.
На слабата светлина от приближаващата буря релефната корица на „Огън за начинаещи“ светеше като жива. Върху нея блещукаха металическите пламъци на опустошителен огън. Алис усети гъдела на нещо опасно и вълнуващо в стомаха си. Дланите ѝ бяха студени и влажни. Едва успя да докосне ъгълчето на корицата, когато, сякаш в отговор на нейната напрегната трескавост, медальоните по каишката на Тоби зазвъняха зад гърба ѝ. Той побутна крака ѝ с муцуна и остави мокро петно върху кожата ѝ. Алис се усмихна, благодарна за моментния отдих, а Тоби седна послушно до нея. Тя му подаде една от филийките и той я захапа предпазливо, преди да направи крачка назад и да я глътне лакомо. Краката ѝ се покриха с кучешки лиги.
– Пфу, Тоби! – възкликна Алис и погали кучето по ушите.
После протегна палец и го размърда наляво-надясно. Опашката на Тоби помете пода в отговор. Той вдигна лапа и я сложи върху крака ѝ. Тоби беше найдобрият ѝ приятел – подарък от баща ѝ. Като малък имаше навика да ръфа краката му под масата. Веднъж баща ѝ се ядоса и с як ритник го запрати към пералнята. После им забрани да го заведат на ветеринар, така че Тоби завинаги остана глух. Когато осъзна, че не я чува, Алис реши да изобрети таен жестомимичен език, чрез който да може да общува с него. Тя отново размаха пръст пред лицето му, за да му каже, че е добро момче. Тоби я близна шумно по лицето и тя се разсмя погнусена, преди да избърше лигите му от бузата си. Той направи няколко кръгчета и се настани в краката ѝ с тъп звук. Вече не беше малък и повече приличаше на сивоок вълк, отколкото на овчарско куче. Алис зарови пръстите на голите си крака в дългата му мека козина. Окуражена от компанията му, тя отвори релефната корица на „Огън за начинаещи“ и жадно зачете първата история.

В миналото хората в Германия и Дания използвали огъня, за да изгорят старото и да привикат новото, да отпразнуват началото на следващия цикъл – бил той сезон, смърт, живот или любов. Някъде дори строели огромни фигури от ракита и къпинови храсти и ги палели, за да отбележат края и да поставят ново начало – да предизвикат чудо.

Алис се облегна назад в стола си. Очите ѝ пареха и лепнеха от гурели. Тя притисна ръце върху страниците, над снимката на горящ човек от плетена ракита. Какво ли чудо щеше да предизвика нейният огън? Като за начало, никога повече нямаше да чуе как в къщата нещо се чупи. Във въздуха вече нямаше да се долавя зловонието на страх. Щеше да си направи зеленчукова градинка, без да понася наказания всеки път когато неволно вземе грешната лопатка. Можеше дори да се научи да кара колело и косата ѝ повече нямаше да се отскубва от скалпа в жестоката хватка на баща ѝ, ако се случеше да изгуби равновесие. Единствената ѝ грижа щеше да е да се оглежда за мрачни сенки в небето, вместо да ги търси по лицето на баща си, за да разбере дали си има работа с чудовището, или с човека, който може да превърне евкалиптово дърво в бюро.
Това стана в деня, когато я бутна в морето и я остави сама да доплува до брега. Вечерта баща ѝ изчезна в дървената си барака и не излезе оттам в продължение на два дни. Когато най-сетне се показа навън, се олюляваше под тежестта на правоъгълно бюро, подълго от собствената му височина. Изработено беше от дъски от петниста дъвка, които бе заделил, за да направи на майка ѝ нова оранжерия за папрати. Алис се навърташе срамежливо в ъгъла, докато баща ѝ прикрепяше бюрото с болтове за стената точно под перваза на прозореца. Стаята ѝ се изпълни с упоителния аромат на нова дървесина, грунд и лак. Капакът на бюрото беше с медни панти и отдолу имаше плитко отделение, в което можеше да оставя листа, моливи и книги. Баща ѝ дори беше шлифовал клонка от евкалипт, за да подпира капака и да може Алис да тършува вътре с две ръце.
– Следващия път като отида в града, ще ти купя колкото моливи и пастели искаш, зайче. – Алис обгърна шията му с ръце. Баща ѝ миришеше на сапун „Къзънс“, на пот и терпентин. – Мъничето ми! – Наболата му брада я одраска по бузата.
В този момент дебел слой думи скова езика на Алис подобно на смола: „Знаех си, че все още си там вътре! Моля те, не си отивай! Остани такъв, какъвто си сега!“. Ала успя да каже единствено: „Благодаря!“.
Погледът на Алис отново се насочи към отворената книга.

За да се запали и поддържа един огън, са нужни триене, горивен материал и кислород. Засилването на огъня се постига чрез оптимизиране на тези условия.

Тя вдигна глава и погледна към градината навън. Невидимият вятър побутваше и подръпваше висящите саксии с венерини коси и виеше през тънкия процеп на отворения прозорец. Алис дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с въздух и после го изпускаше бавно. „За да се запали и поддържа един огън, са нужни триене, горивен материал и кислород.“ Докато се взираше в зеленината на майчината градина, тя разбра какво трябва да направи.

Холи Рингланд - „Изгубените цветя на Алис Харт“
 
Червени човки
Значение: желание да притежаваш
Pyrorchis nigricans | Западна Австралия

Нуждаят се от огън, за да цъфтят. Растат от луковици, които прекарват дълго време в покой. Цветовете са бели с тъмночервени ивици. След цъфтежа почерняват като овъглени.

Деветгодишната Алис Харт седеше на бюрото си в обшитата с дъски къща в края на тесния път и обмисляше как да запали баща си.
Пред нея, на бюрото от евкалиптова дървесина, направено от баща ѝ специално за нея, лежеше отворена книга от библиотеката. В книгата бяха събрани митове за огъня от целия свят. И макар че от Тихия океан духаше североизточен вятър и довяваше аромата на сол, Алис усещаше миризмата на пушек, на пръст и горяща перушина. Тя зачете:

Пламъците поглъщат феникса, той изгаря и се превръща в пепел, а след това се възражда преобразен, пречистен, по-добър – същият, но различен.

Алис колебливо докосна с пръст илюстрацията на възраждащия се феникс. Сребристобелите му пера блестяха, той бе разперил криле и крещеше, извил глава назад. Алис инстинктивно дръпна ръка, сякаш се изплаши да не я опарят златните, червеникавооранжеви пламъци. Мирисът на водорасли влетя през прозореца с нов порив на вятъра. Камбанките в градината на майка ѝ зазвъняха тревожно – вятърът се засилваше.
Алис се наведе над бюрото и притвори прозореца. Избута книгата встрани и отново загледа илюстрацията, докато се пресягаше към чинията с препечените филийки, които си бе приготвила още преди часове. Захапа студената, намазана с масло филия и задъвка. Какво ли щеше да стане, ако огънят погълне баща ѝ? Може би чудовищата, които живееха вътре в него, щяха да изгорят и да се превърнат в пепел, а той щеше да се възроди, пречистен от пламъците, преобразен в човека, който понякога беше – човека, който ѝ направи бюро, за да пише върху него своите истории.
Алис затвори очи и си представи за момент, че бушуващото наблизо море е океан от стихиен огън. Ако го бутне в огъня, ще бъде ли погълнат от него както феникса в книгата? Или просто ще направи крачка встрани, ще разтърси глава като събуден от ужасен сън и ще тръгне към нея с отворени обятия? „Здрасти, зайче!“, ще каже. Или пък ще засвири с уста, с ръце в джобовете и усмивка в очите. Може би Алис никога повече няма да види как сините му очи потъмняват от гняв, как целият пребледнява и в крайчетата на устата му се събира слюнка – пяна, бяла като лицето му. Просто ще следи посоката на вятъра, ще си избира книги от библиотеката и ще пише на бюрото си. Преобразен от огъня, баща ѝ винаги ще докосва бременното тяло на майка ѝ с нежност; ще посяга към Алис с внимание и грижа. А когато бебето се роди, ще го прегръща гальовно и Алис няма да лежи будна нощем и да се чуди как да предпази семейството си.
Алис затвори книгата. Глухият звук отекна в дървеното бюро, което се простираше по протежението на цялата стена. Пред него имаше два големи прозореца, гледащи към градината с венерините коси, еленовите рога и пеперудените листа, за които се грижеше майка ѝ между пристъпите си на гадене. Същата тази сутрин тя тъкмо пресаждаше кенгурувите лапи, когато изведнъж се преви на две сред папратите. Алис четеше на бюрото си. Щом чу майка си, тя се покатери през прозореца и скочи право върху засадените лехи. И като не знаеше какво друго да направи, просто хвана ръката на майка си и я стисна силно.
– Добре съм – прокашля се майка ѝ и стисна леко ръката на Алис в отговор, преди да я пусне. – Сутрешно гадене, нищо повече, зайо, не се тревожи.
Когато наведе глава назад, за да си поеме въздух, светлата ѝ коса се спусна на гърба ѝ и разкри нова рана – резка върху нежната кожа зад ухото, обградена от лилаво като морето на разсъмване. Алис не успя да извърне поглед навреме.
– О, зайо! – рече тревожно майка ѝ, като се изправи с усилие. – Не внимавах в кухнята и паднах. Заради бебето понякога ми се завива свят. – Тя постави едната си ръка на корема си, а с другата поизтупа пръстта от роклята си. Алис наведе глава и загледа смачканите под тежестта на майчиното ѝ тяло млади папрати.
Родителите ѝ излязоха скоро след това. Алис остана на вратата, докато облакът прах зад пикапа на баща ѝ се разсея в синкавата сутрин. Отиваха до големия град на преглед, а пикапът имаше само две места. „Не прави бели, мила!“, рече майка ѝ и докосна бузата ѝ с устни. Ухаеше на жасмин и на страх.
Алис грабна втора филийка и я задържа между зъбите си, за да бръкне в чантата, в която носеше книгите  си. Беше обещала на майка си да се подготви за изпита за четвърти клас, но изпратеният по пощата примерен тест от института за задочно обучение все още седеше недокоснат на бюрото ѝ. Когато извади от чантата си следващата книга и прочете заглавието, Алис зяпна и начаса забрави за изпита.
На слабата светлина от приближаващата буря релефната корица на „Огън за начинаещи“ светеше като жива. Върху нея блещукаха металическите пламъци на опустошителен огън. Алис усети гъдела на нещо опасно и вълнуващо в стомаха си. Дланите ѝ бяха студени и влажни. Едва успя да докосне ъгълчето на корицата, когато, сякаш в отговор на нейната напрегната трескавост, медальоните по каишката на Тоби зазвъняха зад гърба ѝ. Той побутна крака ѝ с муцуна и остави мокро петно върху кожата ѝ. Алис се усмихна, благодарна за моментния отдих, а Тоби седна послушно до нея. Тя му подаде една от филийките и той я захапа предпазливо, преди да направи крачка назад и да я глътне лакомо. Краката ѝ се покриха с кучешки лиги.
– Пфу, Тоби! – възкликна Алис и погали кучето по ушите.
После протегна палец и го размърда наляво-надясно. Опашката на Тоби помете пода в отговор. Той вдигна лапа и я сложи върху крака ѝ. Тоби беше найдобрият ѝ приятел – подарък от баща ѝ. Като малък имаше навика да ръфа краката му под масата. Веднъж баща ѝ се ядоса и с як ритник го запрати към пералнята. После им забрани да го заведат на ветеринар, така че Тоби завинаги остана глух. Когато осъзна, че не я чува, Алис реши да изобрети таен жестомимичен език, чрез който да може да общува с него. Тя отново размаха пръст пред лицето му, за да му каже, че е добро момче. Тоби я близна шумно по лицето и тя се разсмя погнусена, преди да избърше лигите му от бузата си. Той направи няколко кръгчета и се настани в краката ѝ с тъп звук. Вече не беше малък и повече приличаше на сивоок вълк, отколкото на овчарско куче. Алис зарови пръстите на голите си крака в дългата му мека козина. Окуражена от компанията му, тя отвори релефната корица на „Огън за начинаещи“ и жадно зачете първата история.

В миналото хората в Германия и Дания използвали огъня, за да изгорят старото и да привикат новото, да отпразнуват началото на следващия цикъл – бил той сезон, смърт, живот или любов. Някъде дори строели огромни фигури от ракита и къпинови храсти и ги палели, за да отбележат края и да поставят ново начало – да предизвикат чудо.

Алис се облегна назад в стола си. Очите ѝ пареха и лепнеха от гурели. Тя притисна ръце върху страниците, над снимката на горящ човек от плетена ракита. Какво ли чудо щеше да предизвика нейният огън? Като за начало, никога повече нямаше да чуе как в къщата нещо се чупи. Във въздуха вече нямаше да се долавя зловонието на страх. Щеше да си направи зеленчукова градинка, без да понася наказания всеки път когато неволно вземе грешната лопатка. Можеше дори да се научи да кара колело и косата ѝ повече нямаше да се отскубва от скалпа в жестоката хватка на баща ѝ, ако се случеше да изгуби равновесие. Единствената ѝ грижа щеше да е да се оглежда за мрачни сенки в небето, вместо да ги търси по лицето на баща си, за да разбере дали си има работа с чудовището, или с човека, който може да превърне евкалиптово дърво в бюро.
Това стана в деня, когато я бутна в морето и я остави сама да доплува до брега. Вечерта баща ѝ изчезна в дървената си барака и не излезе оттам в продължение на два дни. Когато най-сетне се показа навън, се олюляваше под тежестта на правоъгълно бюро, подълго от собствената му височина. Изработено беше от дъски от петниста дъвка, които бе заделил, за да направи на майка ѝ нова оранжерия за папрати. Алис се навърташе срамежливо в ъгъла, докато баща ѝ прикрепяше бюрото с болтове за стената точно под перваза на прозореца. Стаята ѝ се изпълни с упоителния аромат на нова дървесина, грунд и лак. Капакът на бюрото беше с медни панти и отдолу имаше плитко отделение, в което можеше да оставя листа, моливи и книги. Баща ѝ дори беше шлифовал клонка от евкалипт, за да подпира капака и да може Алис да тършува вътре с две ръце.
– Следващия път като отида в града, ще ти купя колкото моливи и пастели искаш, зайче. – Алис обгърна шията му с ръце. Баща ѝ миришеше на сапун „Къзънс“, на пот и терпентин. – Мъничето ми! – Наболата му брада я одраска по бузата.
В този момент дебел слой думи скова езика на Алис подобно на смола: „Знаех си, че все още си там вътре! Моля те, не си отивай! Остани такъв, какъвто си сега!“. Ала успя да каже единствено: „Благодаря!“.
Погледът на Алис отново се насочи към отворената книга.

За да се запали и поддържа един огън, са нужни триене, горивен материал и кислород. Засилването на огъня се постига чрез оптимизиране на тези условия.

Тя вдигна глава и погледна към градината навън. Невидимият вятър побутваше и подръпваше висящите саксии с венерини коси и виеше през тънкия процеп на отворения прозорец. Алис дишаше дълбоко, изпълваше дробовете си с въздух и после го изпускаше бавно. „За да се запали и поддържа един огън, са нужни триене, горивен материал и кислород.“ Докато се взираше в зеленината на майчината градина, тя разбра какво трябва да направи.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Историята на Алис Харт е вълнуваща и пленителна.. И много много истинска. ПРЕПОРЪЧВАМ книгата с две ръце!
Много хубава книга, не мога да спра да я чета, невероятна
Според мен корицата е невероятна, пленителна. Книгата също ще си струва, мисля. живко Петро в супер, както и Колибри са супер
Като гледам оригиналната английска корица, не бих казала, че илюстраторът е вложил нещо особено свое.
Как можахте да дадете на Живко Петров да ви прави корицата и сега да е като излязла от калъпа на ICU.

Оценка: -1 +1

Чудесна корица! Дано и книгата я заслужава.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0586-9
Купи
Цена
13.00 лв.
(20.00 лв.)

* 35% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 50 лв.
-35%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2020 © Всички права запазени