Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Новели за една година
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0315-5
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (6)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
219 гр.
Страници
216
Дата на издаване
23 ноември 2018
Превод
Светозар Златаров
Корица
Стефан Касъров

Новели за една година

С размаха на замисъла и ярката дарба на разказвача се открояват стотиците истории, събрани под наслова „Новели за една година“ – по една за всеки ден, като „множество огледалца“, отразяващи живота в неговата цялост.  

В тях се преплитат различни теми – социални мотиви, патриотични пориви, разочарование от крушението на идеалите на италианското Ризорджименто, строги провинциални нрави и предразсъдъци, интимни преживявания. Героите са несретници, самотници, чудаци, гарибалдийци, ветерани от битките за обединение на Италия, люде честни и безчестни, решителни и слабоволни, простодушни и притворни. С проникновен психологизъм Пирандело рисува пъстра мозайка от късове човешко битие, трагични, комични и трагикомични, парадоксални, гротескни, понякога абсурдни, които раняват или просветляват, обръщат съдби или убиват.

Подбраните в това томче 14 новели будят тъга, усмивка, удивление, съчувствие, подтикват към размисъл за многоликата участ човешка, поднесени от перото на един писател хуманист.

За автора

Световноизвестният италиански драматург, белетрист и поет Луиджи Пирандело (1867-1936), един от големите творци на XX век, лауреат на Нобелова награда за литература (1934), е роден сред суровата магия и древните традиции на безмилостно обжарената от слънцето Сицилия, положила траен отпечатък върху светогледа и душевността му. Новатор в театъра, художник на „разкъсаните нишки“ и отчуждението, портретист на кризата в съзнанието на модерния човек, верен на своята максима „Аз не живея моя живот, аз го пиша“, Пирандело оставя огромно книжовно наследство.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Луиджи Пирандело  - „Новели за една година“

из ЧЕРЕН ШАЛ

– Чакай тук – каза Банди на Д’Андреа. – Отивам да я предупредя. Ако все още се противи, ще влезеш насила.
Двамата късогледи разговаряха застанали един до друг. Сякаш бяха братя на една и съща възраст, с еднакво телосложение: високи, мършави, стегнати по притеснителния начин, свойствен на хора, които всич - ко вършат усърдно, педантично. Рядко се случваше, като си говорят, единият да не нагласи с пръст очилата на носа на другия или да не му оправи възела на вра - товръзката, или ако нямаше какво да оправя, да не пипа копчетата на сакото му. Впрочем те малко си говореха. И мълчаливата печал на техния темперамент ясно ли - чеше от бледнината на лицата им.
Израснали заедно, бяха се изучили чак до универ - ситета, помагайки си взаимно. По-късно единият беше завършил право, другият – медицина. Сега, разделени денем от различните професии, при мръкване все така се разхождаха двамата по алеята, която излизаше вън от градчето.
Познаваха се тъй дълбоко, че по лек знак, по един поглед или дума всеки разбираше мисълта на другия. Бяха стигнали дотам, че техните ежедневни разходки всеки път започваха с кратка размяна на няколко репли - ки и продължаваха в мълчание, сякаш единият беше дал достатъчно материал на другия за предъвкване. И крачеха с наведени глави като уморени коне, и двамата с ръце на гърба. Нито единият, нито другият не се изкушаваше да извърне за малко очи към оградата на алеята, за да се наслади на изгледа на обширното поле долу, разнообразено от хълмове и долини и завършващо при морето, което пламтеше при последните зари на залеза. Гледката беше тъй хубава, невероятно бе, че и двамата я отминават, без дори да се обърнат да я зърнат.
Преди няколко дни Банди беше казал на Д’Андреа:
– Елеонора не е добре.
Д’Андреа беше погледнал приятеля си в очите и разбирайки, че болестта на сестрата трябва да не е нещо сериозно, бе попитал:
– Желаеш да дойда да я прегледам?
– Казва, че не иска.
Разхождайки се, двамата се замислиха със свити вежди, сякаш от злопаметство към тази жена, която им беше като майка и на която дължаха всичко.
Още като малко момче Д’Андреа бе загубил родителите си и бе приет в дома на един свой чичо, който нямаше никаква възможност да осигури преуспяването му. Елеонора Банди, също останала сирота на осемнадесетгодишна възраст с много по-малък от нея брат, отначало със строга и мъдра пестеливост беше съумяла да икономиса от малкото, което родителите ѝ бяха оставили, а после се захвана да работи – даваше уроци по пиано и пеене. И тъй бе успяла да издържа в учението брат си, както и неразделния му приятел.
– Обаче за компенсация – често им казваше – аз си присвоих всичката плът, която липсва на двама ви.
Наистина тя беше огромно женище, ала в същото време лицето ѝ имаше нежни черти и вдъхновеното изражение на ония големи мраморни ангели с развети туники, които могат да се видят в черквите. И погледът на хубавите черни очи, почти засенчени от дългите клепки, мелодичното звучене на нейния глас сякаш искаха чрез донякъде мъчителна престореност да смекчат първоначалното впечатление за високомерие, което създаваше едрото ѝ тяло и което я караше печално да се усмихва.
Свиреше и пееше, може би не много правилно, но със страстно увлечение. Ако не беше родена и израснала сред предразсъдъците на малкия градец и ако братчето ѝ не представляваше пречка за нея, навярно щеше да се впусне в театралния живот. Някога това беше нейната мечта, ала си бе останала само мечта. Сега тя беше на около четиридесет години. Впрочем уважението, на което се радваше в градчето заради своите артистични дарби, я удовлетворяваше, компенсираше поне отчасти неосъществените ѝ мечти и ѝ носеше задоволството, че вместо тази мечта е осъществила друго нещо – разтворила е вратите на бъдещето за двете бедни сирачета посредством собствения си труд. Това беше отплата за продължителната ѝ саможертва. Доктор Д’Андреа почака доста време приятелят му да се върне в салона.
Този пълен със светлина салон, макар и с нисък таван, подреден с вече овехтели старовремски мебели, като че дишаше въздуха на други времена и, изглежда, беше доволен от спокойния образ на обезцветената старинност, която две срещуположни огледала отразяваха. Старите семейни портрети, окачени по стените, бяха неговите единствени и истински обитатели. Само малкият роял беше нов – това бе пианото на Елеонора, което изобразените на портретите лица сякаш гледаха накриво.
Накрая, загубил търпение от дългото чакане, докторът стана, отиде до прага, протегна глава и през затворената врата чу плач в отвъдната стая. Тогава се раздвижи и почука.
– Влез – каза му Банди, като отвори. – Не разбирам защо се противи тъй.
– Защото нищо ми няма! – извика, потънала в сълзи, Елеонора.
Тя седеше в широко кожено кресло, облечена както обикновено в черно, огромна и бледна. Но лицето ѝ, което винаги беше като на едро момиченце, сега повече от всякога изглеждаше странно, а може би по-скоро подозрително, отколкото странно, поради някаква твърдост на погледа, някаква почти налудничава неподвижност, която искаше да прикрие.
– Нищо ми няма, уверявам ви – повтори по-спокойно. – Имайте милост, оставете ме на мира, не се тревожете за мене.
– Добре! – заключи брат ѝ сурово и упорито. – Впрочем ето го тук Карло. Той ще каже какво ти е.
И излезе от стаята, като шумно затвори вратата след себе си.
Елеонора покри лицето си с ръце и избухна в силни ридания. Д’Андреа стоя известно време неподвижно, полуотегчен, полуозадачен, после попита:
– Защо? Какво ви е? И на мен ли не можете да го кажете?
И тъй като Елеонора продължаваше да хълца, той се приближи до нея и със студена деликатност се опита да отмахне едната ѝ ръка от лицето.
– Хайде, успокойте се. Кажете на мен. Ето аз съм тук.
Тя поклати глава, внезапно сграбчи с две ръце неговата ръка, сгърчи лице като от жестока болка и проплака:
– Карло! Карло!
Д’Андреа се наведе над нея, малко неловък в своята сурова вдървена важност.
– Кажете ми.
Тогава Елеонора опря буза на ръката му и отчаяно, с нисък глас помоли:
– Искам, искам да умра, Карло. Ти ми помогни, имай милост! Аз не мога, не ми достига смелост, сила.
– Да умрете? – възкликна младият човек, като се усмихна. – Какво говорите? Защо?
– Да умра, да! – рече отново, задушена от плач. – Ти ме научѝ как. Ти си лекар. Изтръгни ме от тия страдания, умолявам те! Трябва да умра. За мене няма друго лекарство. Единствено смъртта.
Той удивено се взря в нея. Тя също вдигна очи, за да го погледне, но веднага ги затвори, като пак сгърчи лицето си и се сви, сякаш обзета от внезапна, изключителна погнуса.
– Да, да – каза решително. – Да, Карло, аз съм пропаднала, пропаднала!
Д’Андреа инстинктивно дръпна ръката си, която тя все още стискаше.
– Как? Какво приказвате? – измънка той.
Без да го погледне, Елеонора сложи пръст на устните си, после посочи вратата:
– Ако той узнае! Не му казвай нищо, за бога! Първо направи тъй, че да умра, дай ми, дай ми някакво средство, ще го приема като лекарство, което ти ми даваш, нека това стане веднага! Ах, нямам смелост, нямам смелост! От два месеца, разбираш ли, аз се гърча сред тия страдания, без да намеря сила, без да открия начин да свърша с всичко. Кажи каква помощ можеш да ми окажеш, Карло, кажи, какво мислиш?
– Каква помощ? – повтори Д’Андреа, все още объркан от изненада.
Елеонора отново протегна ръце, за да хване едната му ръка, и като се взираше в него с умолителен поглед, добави:
– Ако не искаш да ми помогнеш да умра, не би ли могъл по някакъв друг начин… да ме спасиш?

Луиджи Пирандело  - „Новели за една година“

из ЧЕРЕН ШАЛ

– Чакай тук – каза Банди на Д’Андреа. – Отивам да я предупредя. Ако все още се противи, ще влезеш насила.
Двамата късогледи разговаряха застанали един до друг. Сякаш бяха братя на една и съща възраст, с еднакво телосложение: високи, мършави, стегнати по притеснителния начин, свойствен на хора, които всич - ко вършат усърдно, педантично. Рядко се случваше, като си говорят, единият да не нагласи с пръст очилата на носа на другия или да не му оправи възела на вра - товръзката, или ако нямаше какво да оправя, да не пипа копчетата на сакото му. Впрочем те малко си говореха. И мълчаливата печал на техния темперамент ясно ли - чеше от бледнината на лицата им.
Израснали заедно, бяха се изучили чак до универ - ситета, помагайки си взаимно. По-късно единият беше завършил право, другият – медицина. Сега, разделени денем от различните професии, при мръкване все така се разхождаха двамата по алеята, която излизаше вън от градчето.
Познаваха се тъй дълбоко, че по лек знак, по един поглед или дума всеки разбираше мисълта на другия. Бяха стигнали дотам, че техните ежедневни разходки всеки път започваха с кратка размяна на няколко репли - ки и продължаваха в мълчание, сякаш единият беше дал достатъчно материал на другия за предъвкване. И крачеха с наведени глави като уморени коне, и двамата с ръце на гърба. Нито единият, нито другият не се изкушаваше да извърне за малко очи към оградата на алеята, за да се наслади на изгледа на обширното поле долу, разнообразено от хълмове и долини и завършващо при морето, което пламтеше при последните зари на залеза. Гледката беше тъй хубава, невероятно бе, че и двамата я отминават, без дори да се обърнат да я зърнат.
Преди няколко дни Банди беше казал на Д’Андреа:
– Елеонора не е добре.
Д’Андреа беше погледнал приятеля си в очите и разбирайки, че болестта на сестрата трябва да не е нещо сериозно, бе попитал:
– Желаеш да дойда да я прегледам?
– Казва, че не иска.
Разхождайки се, двамата се замислиха със свити вежди, сякаш от злопаметство към тази жена, която им беше като майка и на която дължаха всичко.
Още като малко момче Д’Андреа бе загубил родителите си и бе приет в дома на един свой чичо, който нямаше никаква възможност да осигури преуспяването му. Елеонора Банди, също останала сирота на осемнадесетгодишна възраст с много по-малък от нея брат, отначало със строга и мъдра пестеливост беше съумяла да икономиса от малкото, което родителите ѝ бяха оставили, а после се захвана да работи – даваше уроци по пиано и пеене. И тъй бе успяла да издържа в учението брат си, както и неразделния му приятел.
– Обаче за компенсация – често им казваше – аз си присвоих всичката плът, която липсва на двама ви.
Наистина тя беше огромно женище, ала в същото време лицето ѝ имаше нежни черти и вдъхновеното изражение на ония големи мраморни ангели с развети туники, които могат да се видят в черквите. И погледът на хубавите черни очи, почти засенчени от дългите клепки, мелодичното звучене на нейния глас сякаш искаха чрез донякъде мъчителна престореност да смекчат първоначалното впечатление за високомерие, което създаваше едрото ѝ тяло и което я караше печално да се усмихва.
Свиреше и пееше, може би не много правилно, но със страстно увлечение. Ако не беше родена и израснала сред предразсъдъците на малкия градец и ако братчето ѝ не представляваше пречка за нея, навярно щеше да се впусне в театралния живот. Някога това беше нейната мечта, ала си бе останала само мечта. Сега тя беше на около четиридесет години. Впрочем уважението, на което се радваше в градчето заради своите артистични дарби, я удовлетворяваше, компенсираше поне отчасти неосъществените ѝ мечти и ѝ носеше задоволството, че вместо тази мечта е осъществила друго нещо – разтворила е вратите на бъдещето за двете бедни сирачета посредством собствения си труд. Това беше отплата за продължителната ѝ саможертва. Доктор Д’Андреа почака доста време приятелят му да се върне в салона.
Този пълен със светлина салон, макар и с нисък таван, подреден с вече овехтели старовремски мебели, като че дишаше въздуха на други времена и, изглежда, беше доволен от спокойния образ на обезцветената старинност, която две срещуположни огледала отразяваха. Старите семейни портрети, окачени по стените, бяха неговите единствени и истински обитатели. Само малкият роял беше нов – това бе пианото на Елеонора, което изобразените на портретите лица сякаш гледаха накриво.
Накрая, загубил търпение от дългото чакане, докторът стана, отиде до прага, протегна глава и през затворената врата чу плач в отвъдната стая. Тогава се раздвижи и почука.
– Влез – каза му Банди, като отвори. – Не разбирам защо се противи тъй.
– Защото нищо ми няма! – извика, потънала в сълзи, Елеонора.
Тя седеше в широко кожено кресло, облечена както обикновено в черно, огромна и бледна. Но лицето ѝ, което винаги беше като на едро момиченце, сега повече от всякога изглеждаше странно, а може би по-скоро подозрително, отколкото странно, поради някаква твърдост на погледа, някаква почти налудничава неподвижност, която искаше да прикрие.
– Нищо ми няма, уверявам ви – повтори по-спокойно. – Имайте милост, оставете ме на мира, не се тревожете за мене.
– Добре! – заключи брат ѝ сурово и упорито. – Впрочем ето го тук Карло. Той ще каже какво ти е.
И излезе от стаята, като шумно затвори вратата след себе си.
Елеонора покри лицето си с ръце и избухна в силни ридания. Д’Андреа стоя известно време неподвижно, полуотегчен, полуозадачен, после попита:
– Защо? Какво ви е? И на мен ли не можете да го кажете?
И тъй като Елеонора продължаваше да хълца, той се приближи до нея и със студена деликатност се опита да отмахне едната ѝ ръка от лицето.
– Хайде, успокойте се. Кажете на мен. Ето аз съм тук.
Тя поклати глава, внезапно сграбчи с две ръце неговата ръка, сгърчи лице като от жестока болка и проплака:
– Карло! Карло!
Д’Андреа се наведе над нея, малко неловък в своята сурова вдървена важност.
– Кажете ми.
Тогава Елеонора опря буза на ръката му и отчаяно, с нисък глас помоли:
– Искам, искам да умра, Карло. Ти ми помогни, имай милост! Аз не мога, не ми достига смелост, сила.
– Да умрете? – възкликна младият човек, като се усмихна. – Какво говорите? Защо?
– Да умра, да! – рече отново, задушена от плач. – Ти ме научѝ как. Ти си лекар. Изтръгни ме от тия страдания, умолявам те! Трябва да умра. За мене няма друго лекарство. Единствено смъртта.
Той удивено се взря в нея. Тя също вдигна очи, за да го погледне, но веднага ги затвори, като пак сгърчи лицето си и се сви, сякаш обзета от внезапна, изключителна погнуса.
– Да, да – каза решително. – Да, Карло, аз съм пропаднала, пропаднала!
Д’Андреа инстинктивно дръпна ръката си, която тя все още стискаше.
– Как? Какво приказвате? – измънка той.
Без да го погледне, Елеонора сложи пръст на устните си, после посочи вратата:
– Ако той узнае! Не му казвай нищо, за бога! Първо направи тъй, че да умра, дай ми, дай ми някакво средство, ще го приема като лекарство, което ти ми даваш, нека това стане веднага! Ах, нямам смелост, нямам смелост! От два месеца, разбираш ли, аз се гърча сред тия страдания, без да намеря сила, без да открия начин да свърша с всичко. Кажи каква помощ можеш да ми окажеш, Карло, кажи, какво мислиш?
– Каква помощ? – повтори Д’Андреа, все още объркан от изненада.
Елеонора отново протегна ръце, за да хване едната му ръка, и като се взираше в него с умолителен поглед, добави:
– Ако не искаш да ми помогнеш да умра, не би ли могъл по някакъв друг начин… да ме спасиш?

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Чудесна е наложилата се напоследък практика на „Колибри“ да се връща към стойностни творби на големи писатели, излизали преди десетки години в многотомници или самостоятелно, и да ги преиздава в своите поредици. Пирандело, известен преди всичко като драматург, е и великолепен романист и майстор на кратката проза и тези новели доказват това. Непременно ще си ги купя и защото събирам поредицата „Модерна класика“, която освен с подбора на произведенията прави впечатление и с елегантното си художествено оформление.
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0315-5
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени