Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Корабът с алените платна
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0317-9
Цена
16.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Страници
128
Дата на издаване
16 ноември 2018
Превод
Илиана Владова
Корица
Дамян Дамянов

Корабът с алените платна

„Корабът с алените платна“ е повест приказка, която Александър Грин написва в периода 1916 – 1922 година. Това е трогателната история на малката Асол, която загубва майка си още като бебе. Баща й – морякът Лонгрен, саможив човек, недолюбван от съселяните си – я отглежда съвсем сам. Той изоставя плаването и започва да прави играчки – малки модели на лодки, катери, еднопалубни и двупалубни платноходки, крайцери, параходи, които продава, за да издържа момиченцето и себе си.

Един ден, докато отива към близкия град, за да занесе там играчките за продан, Асол среща в гората старец – той й предсказва, че когато порасне, за нея ще дойде принц с кораб с алени платна...

„Корабът с алените платна“ е повест за непоколебимата вяра в мечтите, за убеждението, че всеки може да сътвори чудо за ближния си, за възвишения блян, че доброто побеждава и  вярата в това превръща невъзможното във възможно.  

Повестта е в основата на няколко екранизации и мюзикъли.

Има чудеса – усмивка, веселие, прошка, навреме казана нужна дума. Да владееш това, означава да владееш всичко!

Ако любовта е велика, всички трябва да мълчат.

Ние трябва да вярваме в това, което обичаме – няма по-висше доказателство за любовта. Немислимо е да поставим граница там, където завършва предчувствието и започва истинската любов.

За автора

Руският писател Александър Степанович Гриневски „Грин“ (1880–1932) е познат предимно със своята романтична проза. Творчеството му е близко както до утопията, така и до жанра фентъзи, готическия роман и литературата за свръхестественото, а самият той определя себе си като символист. Сравняват го с Едгар Алан По, Робърт Луис Стивънсън, Владимир Набоков, Михаил Булгаков.

Недооценен и забраняван приживе, днес Александър Грин се нарежда сред най-ярките представители на руската проза и поезия. Светът в творбите му е населен с  идеализирани герои, намерили своето щастие и осъществили бляновете си. Произведенията му включват стихотворения, поеми, сатирични миниатюри, басни, очерци, новели, разкази, повести, романи. Сред тях са „Бягаща по вълните“, „Блестящият свят“, „Път за никъде“, „Златната верига“.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Александър Грин - „Кораб с алени платна“

Лонгрен, морякът от якия тристатонен бриг „Орион“, на който прослужи десет години и към който бе привързан по-силно от син към родната си майка, трябваше най-после да напусне службата.
Това се случи така. При едно от редките си завръщания вкъщи той не видя както друг път още отдалеч на прага на своя дом жена си Мери да пляска с ръце, а после да тича насреща му задъхана. Вместо нея до детското креватче – нова вещ в малката къща на Лонгрен – стоеше развълнувана съседката.
– Три месеца се грижих за нея, съседе – каза тя, – виж дъщеря си.
Смъртнобледен, Лонгрен се наведе и видя едно осеммесечно същество, което съсредоточено се взираше в дългата му брада, после седна, отпусна глава и взе да суче мустака си. Мустакът му беше мокър от дъжда.
– Кога умря Мери? – попита той.
Жената разказа печалната история, като прекъсваше разказа си и нежно гукаше на момиченцето, уверявайки, че Мери е в рая. Когато Лонгрен научи подробностите, раят му се видя малко по-светъл от бараката им за дърва и той помисли, че ако можеха сега да бъдат заедно и тримата, пламъкът на обикновената им лампа щеше да бъде незаменима радост за отишлата в незнайна страна жена.
Преди три месеца материалното положение на младата майка съвсем се влошило. Повече от половината пари, които Лонгрен оставил, отишли за лекуване след трудното раждане и по грижи за здравето на новороденото; накрая изчерпването на тая малка, но необходима за преживяване сума заставило Мери да поиска пари назаем от Менерс. Менерс имаше хан и бакалница и минаваше за състоятелен човек.
Мери отишла при него в шест часа вечерта. Към седем съседката я срещнала по пътя за Лис. Разплакана и разтревожена. Мери є казала, че отива в града, за да заложи венчалния си пръстен. Тя прибавила, че Менерс бил съгласен да є даде пари, но в замяна поискал от нея да му стане любовница. Мери не успяла да измоли нищо.
– Вкъщи нямаме трохичка хляб – казала тя на съседката си. – Ще отида до града и до завръщането на мъжа ми ще преживеем криво-ляво с детето.
Тази вечер времето било студено, ветровито. Съседката напразно уговаряла младата жена да не тръгва толкова късно за Лис: „Ще се измокриш, Мери, ръми, а току-виж, вятърът донесъл и пороен дъжд.“
За да отиде от крайморското село до града и да се върне обратно, є били необходими най-малко три часа бърз ход, но Мери не послушала съветите на съседката. „Стига съм ви додявала – казала тя, – и без това почти не остана семейство, от което да не съм заела хляб, чай или брашно. Ще заложа пръстена и толкоз.“ Тя отишла, върнала се, но на другия ден легнала в силна треска и загубила съзнание; лошото време и вечерният дъжд предизвикали възпаление на белите дробове, както казал градският лекар, извикан от добросърдечната съседка. След седмица в двойния креват на Лонгрен останало празно място и съседката се преселила в дома му, за да храни и гледа момиченцето. За нея, самотната вдовица, това не представлявало трудност.
– Пък и – прибави тя – без такова глупаче е скучно.
Лонгрен отиде в града, получи каквото имаше да получава, сбогува се с другарите си и се зае с отглеждането на малката Асол. Докато момиченцето се научи да ходи уверено, вдовицата живееше при моряка и заместваше майката на сирачето. Но щом Асол престана да пада, когато прекрачваше прага, Лонгрен заяви решително, че отсега нататък сам ще се грижи за детето си. Поблагодари на вдовицата за дейното є съчувствие и заживя самотния живот на вдовец, съсредоточил всичките си помисли, надежди, любов и спомени върху малкото същество
Десетгодишният скитнически живот беше оставил в ръцете му съвсем малко пари. Той започна да работи. Скоро по градските магазини се появиха неговите играчки – изкусно направени малки модели на лодки, катери, еднопалубни и двупалубни платноходки, крайцери, параходи – с една дума, всичко, което му беше близко и поради характера на работата отчасти му заместваше грохота на пристанищното всекидневие и живописния труд при плаванията. По този начин Лонгрен успяваше да припечели толкова, колкото му беше необходимо, за да преживява икономично. Необщителен по природа, след смъртта на жена си той стана още по-затворен и саможив. Понякога в празник го виждаха в кръчмата, но той никога не се застояваше там, а набързо изпиваше при тезгяха чаша водка и си отиваше, като в отговор на всички реплики и кимвания на съседите отправяше наляво и надясно по едно кратко: „да“, „не“, „здравей“, „сбогом“, „горе-долу“. Гости не понасяше, принуждаваше ги да си отидат тихо, не със сила, а с такива намеци и измислени поводи, че на посетителя не оставаше нищо друго, освен да намери причина, която не му позволява да остане повече.
Не посещаваше никого; така между него и земляците му се появи студенина и отчужденост и ако занятието на Лонгрен – играчките – зависеше повече от селските работи, той щеше да изпита по-силно последствията от тези отношения. Стоки и хранителни продукти купуваше от града – Менерс не можеше да се похвали, че Лонгрен е купил от него дори кутийка кибрит. Той вършеше сам и цялата домакинска работа, като изучаваше търпеливо сложното и непривично за мъжа изкуство – отглеждането на дете.
Асол беше вече на пет години и баща є започна да се усмихва все по-меко и по-меко, загледан в нейното нервно, добро личице, когато тя, седнала на коленете му, разгадаваше тайната на закопчаната му жилетка или забавно тананикаше моряшки песни – диви „гръмкостишия“. Изпети с детския глас и обикновено без буквата „р“, тези песнички напомняха танцуваща мечка, накичена с небесносиня панделка. По това време се случи едно събитие, чиято сянка, паднала върху бащата, покри и дъщерята.
Беше пролет, ранна и сурова като зима, но по-различна от нея. Цели три седмици острият крайбрежен северен вятър притискаше студената земя.
Изтеглени на брега, рибарските лодки образуваха на белия пясък дълги редици от черни килове, напомнящи гръбнаци на грамадни риби. В такова време никой не се осмеляваше да ходи на риболов. По единствената улица на селцето рядко можеше да зърнеш човек, излязъл от къщи – студената вихрушка, която се носеше от крайбрежните хълмове към пустошта на хоризонта, превръщаше „чистия въздух“ в жестоко изтезание. Всички комини на Каперна димяха от сутрин до вечер, като рошеха дима над стръмните покриви.
Но тези ветровити дни по-често примамваха Лонгрен от малката му топла хижа, отколкото слънцето, което при ясно време намяташе морето и Каперна с покривала от въздушно злато. Лонгрен излизаше на мостика, накован върху дълга редица от колове, и там, на самия край на този дъсчен вълнолом, дълго пушеше разпалваната от вятъра лула и наблюдаваше как откритото на брега дъно дими със сива пяна, която едва успява да следва грамадните вълни. Те препускаха с грохот към черния буреносен хоризонт и изпълваха простора със стада от фантастични гривести същества, които летяха в разюздано, свирепо отчаяние, за да се успокоят нейде далеч. Стоновете и шумовете, ревящата канонада на надигналите се огромни водни маси и почти видимата струя на вятъра, който браздеше околността – толкова силно беше равномерното му препускане, – даваха на изтерзаната душа на Лонгрен оная притъпеност и приглушеност, която снизява мъката до някаква смътна тъга и действа като дълбок сън.
В един такъв ден дванайсетгодишният син на Менерс, Хин, като забеляза, че бащината му лодка се удря о коловете на мостика и ломи борда си, отиде и каза това на баща си. Бурята бе започнала скоро; Менерс бе забравил да изтегли лодката си на пясъка. Той се отправи бързо към водата и там, накрая на вълнолома, видя Лонгрен, който стоеше с гръб към него и пушеше. Освен тях двамата на брега нямаше никого. Менерс дойде до средата на мостика, спусна се до бясно плискащата се вода и отвърза шкота. Изправен в лодката, той започна да се промъква към брега, като се държеше с ръце за коловете. Не беше взел весла и в момента, когато се олюля и не успя да се хване за следващия кол, силен удар на вятъра отблъсна носа на лодката от мостика към океана. Сега дори и с цялата дължина на тялото си не би могъл да достигне най-близкия кол. Вятърът и вълните залюшкаха лодката и я понесоха към гибелния простор. Менерс осъзна положението си и поиска да се хвърли във водата, за да доплува до брега, но закъсня с решението си – лодката вече се въртеше близко до края на вълнолома, където значителната дълбочина на водата и яростта на големите вълни вещаеха сигурна смърт. Между Лонгрен и Менерс, отвличан в бурната далечина, имаше не повече от десет сажена, все още спасително разстояние, тъй като на мостчето под самата ръка на Лонгрен висеше навито въже с вплетена на единия му край тежест. Това въже беше окачено тук, за да може при бурно време да го хвърлят от мостика на пристигащите параходи.
– Лонгрен! – завика смъртно изплашеният Менерс. – Защо стоиш като пън? Не виждаш ли, че вълните ме отвличат? Хвърли въжето!
Лонгрен мълчеше и гледаше спокойно мятащия се в лодката Менерс; само лулата му задимя по-силно и той бавно я извади от устата си, за да наблюдава по-добре това, което ставаше.
– Лонгрен! – молеше Менерс. – Не ме ли чуваш, аз загивам, спаси ме!
Но Лонгрен не му каза нито дума; сякаш не чуваше отчаяните вопли. Докато вълните не отвлякоха лодката така далече, че виковете на Менерс едва долитаха до него, Лонгрен дори не се помръдна от мястото си. Менерс ридаеше от ужас, заклеваше моряка да изтича при рибарите за помощ, обещаваше пари, заплашваше и сипеше проклятия, но Лонгрен само се приближи до самия край на вълнолома, за да не изгуби от погледа си мятанията и подскачанията на лодката.
– Лонгрен – долетя до него тих глас – глух, както ако викаш от покрива към намиращ се вътре в къщата човек, – спаси ме!
Тогава Лонгрен, като набра въздух и го пое дълбоко, за да не се загуби нито една негова дума във вятъра, извика:
– Тя също така те е молила! Мисли за това, Менерс, докато си още жив, и не го забравяй!
Виковете замлъкнаха и Лонгрен си тръгна към къщи. Когато се събуди, Асол видя, че баща є седи пред гаснещата лампа дълбоко замислен. Момиченцето го повика, той се приближи до него, целуна го силно и го зави със смъкналото се одеяло.
 – Спи, миличко – каза той, – утрото е още далече.
– Ти какво правиш?
– Направих черна играчка, Асол, спи!

Александър Грин - „Кораб с алени платна“

Лонгрен, морякът от якия тристатонен бриг „Орион“, на който прослужи десет години и към който бе привързан по-силно от син към родната си майка, трябваше най-после да напусне службата.
Това се случи така. При едно от редките си завръщания вкъщи той не видя както друг път още отдалеч на прага на своя дом жена си Мери да пляска с ръце, а после да тича насреща му задъхана. Вместо нея до детското креватче – нова вещ в малката къща на Лонгрен – стоеше развълнувана съседката.
– Три месеца се грижих за нея, съседе – каза тя, – виж дъщеря си.
Смъртнобледен, Лонгрен се наведе и видя едно осеммесечно същество, което съсредоточено се взираше в дългата му брада, после седна, отпусна глава и взе да суче мустака си. Мустакът му беше мокър от дъжда.
– Кога умря Мери? – попита той.
Жената разказа печалната история, като прекъсваше разказа си и нежно гукаше на момиченцето, уверявайки, че Мери е в рая. Когато Лонгрен научи подробностите, раят му се видя малко по-светъл от бараката им за дърва и той помисли, че ако можеха сега да бъдат заедно и тримата, пламъкът на обикновената им лампа щеше да бъде незаменима радост за отишлата в незнайна страна жена.
Преди три месеца материалното положение на младата майка съвсем се влошило. Повече от половината пари, които Лонгрен оставил, отишли за лекуване след трудното раждане и по грижи за здравето на новороденото; накрая изчерпването на тая малка, но необходима за преживяване сума заставило Мери да поиска пари назаем от Менерс. Менерс имаше хан и бакалница и минаваше за състоятелен човек.
Мери отишла при него в шест часа вечерта. Към седем съседката я срещнала по пътя за Лис. Разплакана и разтревожена. Мери є казала, че отива в града, за да заложи венчалния си пръстен. Тя прибавила, че Менерс бил съгласен да є даде пари, но в замяна поискал от нея да му стане любовница. Мери не успяла да измоли нищо.
– Вкъщи нямаме трохичка хляб – казала тя на съседката си. – Ще отида до града и до завръщането на мъжа ми ще преживеем криво-ляво с детето.
Тази вечер времето било студено, ветровито. Съседката напразно уговаряла младата жена да не тръгва толкова късно за Лис: „Ще се измокриш, Мери, ръми, а току-виж, вятърът донесъл и пороен дъжд.“
За да отиде от крайморското село до града и да се върне обратно, є били необходими най-малко три часа бърз ход, но Мери не послушала съветите на съседката. „Стига съм ви додявала – казала тя, – и без това почти не остана семейство, от което да не съм заела хляб, чай или брашно. Ще заложа пръстена и толкоз.“ Тя отишла, върнала се, но на другия ден легнала в силна треска и загубила съзнание; лошото време и вечерният дъжд предизвикали възпаление на белите дробове, както казал градският лекар, извикан от добросърдечната съседка. След седмица в двойния креват на Лонгрен останало празно място и съседката се преселила в дома му, за да храни и гледа момиченцето. За нея, самотната вдовица, това не представлявало трудност.
– Пък и – прибави тя – без такова глупаче е скучно.
Лонгрен отиде в града, получи каквото имаше да получава, сбогува се с другарите си и се зае с отглеждането на малката Асол. Докато момиченцето се научи да ходи уверено, вдовицата живееше при моряка и заместваше майката на сирачето. Но щом Асол престана да пада, когато прекрачваше прага, Лонгрен заяви решително, че отсега нататък сам ще се грижи за детето си. Поблагодари на вдовицата за дейното є съчувствие и заживя самотния живот на вдовец, съсредоточил всичките си помисли, надежди, любов и спомени върху малкото същество
Десетгодишният скитнически живот беше оставил в ръцете му съвсем малко пари. Той започна да работи. Скоро по градските магазини се появиха неговите играчки – изкусно направени малки модели на лодки, катери, еднопалубни и двупалубни платноходки, крайцери, параходи – с една дума, всичко, което му беше близко и поради характера на работата отчасти му заместваше грохота на пристанищното всекидневие и живописния труд при плаванията. По този начин Лонгрен успяваше да припечели толкова, колкото му беше необходимо, за да преживява икономично. Необщителен по природа, след смъртта на жена си той стана още по-затворен и саможив. Понякога в празник го виждаха в кръчмата, но той никога не се застояваше там, а набързо изпиваше при тезгяха чаша водка и си отиваше, като в отговор на всички реплики и кимвания на съседите отправяше наляво и надясно по едно кратко: „да“, „не“, „здравей“, „сбогом“, „горе-долу“. Гости не понасяше, принуждаваше ги да си отидат тихо, не със сила, а с такива намеци и измислени поводи, че на посетителя не оставаше нищо друго, освен да намери причина, която не му позволява да остане повече.
Не посещаваше никого; така между него и земляците му се появи студенина и отчужденост и ако занятието на Лонгрен – играчките – зависеше повече от селските работи, той щеше да изпита по-силно последствията от тези отношения. Стоки и хранителни продукти купуваше от града – Менерс не можеше да се похвали, че Лонгрен е купил от него дори кутийка кибрит. Той вършеше сам и цялата домакинска работа, като изучаваше търпеливо сложното и непривично за мъжа изкуство – отглеждането на дете.
Асол беше вече на пет години и баща є започна да се усмихва все по-меко и по-меко, загледан в нейното нервно, добро личице, когато тя, седнала на коленете му, разгадаваше тайната на закопчаната му жилетка или забавно тананикаше моряшки песни – диви „гръмкостишия“. Изпети с детския глас и обикновено без буквата „р“, тези песнички напомняха танцуваща мечка, накичена с небесносиня панделка. По това време се случи едно събитие, чиято сянка, паднала върху бащата, покри и дъщерята.
Беше пролет, ранна и сурова като зима, но по-различна от нея. Цели три седмици острият крайбрежен северен вятър притискаше студената земя.
Изтеглени на брега, рибарските лодки образуваха на белия пясък дълги редици от черни килове, напомнящи гръбнаци на грамадни риби. В такова време никой не се осмеляваше да ходи на риболов. По единствената улица на селцето рядко можеше да зърнеш човек, излязъл от къщи – студената вихрушка, която се носеше от крайбрежните хълмове към пустошта на хоризонта, превръщаше „чистия въздух“ в жестоко изтезание. Всички комини на Каперна димяха от сутрин до вечер, като рошеха дима над стръмните покриви.
Но тези ветровити дни по-често примамваха Лонгрен от малката му топла хижа, отколкото слънцето, което при ясно време намяташе морето и Каперна с покривала от въздушно злато. Лонгрен излизаше на мостика, накован върху дълга редица от колове, и там, на самия край на този дъсчен вълнолом, дълго пушеше разпалваната от вятъра лула и наблюдаваше как откритото на брега дъно дими със сива пяна, която едва успява да следва грамадните вълни. Те препускаха с грохот към черния буреносен хоризонт и изпълваха простора със стада от фантастични гривести същества, които летяха в разюздано, свирепо отчаяние, за да се успокоят нейде далеч. Стоновете и шумовете, ревящата канонада на надигналите се огромни водни маси и почти видимата струя на вятъра, който браздеше околността – толкова силно беше равномерното му препускане, – даваха на изтерзаната душа на Лонгрен оная притъпеност и приглушеност, която снизява мъката до някаква смътна тъга и действа като дълбок сън.
В един такъв ден дванайсетгодишният син на Менерс, Хин, като забеляза, че бащината му лодка се удря о коловете на мостика и ломи борда си, отиде и каза това на баща си. Бурята бе започнала скоро; Менерс бе забравил да изтегли лодката си на пясъка. Той се отправи бързо към водата и там, накрая на вълнолома, видя Лонгрен, който стоеше с гръб към него и пушеше. Освен тях двамата на брега нямаше никого. Менерс дойде до средата на мостика, спусна се до бясно плискащата се вода и отвърза шкота. Изправен в лодката, той започна да се промъква към брега, като се държеше с ръце за коловете. Не беше взел весла и в момента, когато се олюля и не успя да се хване за следващия кол, силен удар на вятъра отблъсна носа на лодката от мостика към океана. Сега дори и с цялата дължина на тялото си не би могъл да достигне най-близкия кол. Вятърът и вълните залюшкаха лодката и я понесоха към гибелния простор. Менерс осъзна положението си и поиска да се хвърли във водата, за да доплува до брега, но закъсня с решението си – лодката вече се въртеше близко до края на вълнолома, където значителната дълбочина на водата и яростта на големите вълни вещаеха сигурна смърт. Между Лонгрен и Менерс, отвличан в бурната далечина, имаше не повече от десет сажена, все още спасително разстояние, тъй като на мостчето под самата ръка на Лонгрен висеше навито въже с вплетена на единия му край тежест. Това въже беше окачено тук, за да може при бурно време да го хвърлят от мостика на пристигащите параходи.
– Лонгрен! – завика смъртно изплашеният Менерс. – Защо стоиш като пън? Не виждаш ли, че вълните ме отвличат? Хвърли въжето!
Лонгрен мълчеше и гледаше спокойно мятащия се в лодката Менерс; само лулата му задимя по-силно и той бавно я извади от устата си, за да наблюдава по-добре това, което ставаше.
– Лонгрен! – молеше Менерс. – Не ме ли чуваш, аз загивам, спаси ме!
Но Лонгрен не му каза нито дума; сякаш не чуваше отчаяните вопли. Докато вълните не отвлякоха лодката така далече, че виковете на Менерс едва долитаха до него, Лонгрен дори не се помръдна от мястото си. Менерс ридаеше от ужас, заклеваше моряка да изтича при рибарите за помощ, обещаваше пари, заплашваше и сипеше проклятия, но Лонгрен само се приближи до самия край на вълнолома, за да не изгуби от погледа си мятанията и подскачанията на лодката.
– Лонгрен – долетя до него тих глас – глух, както ако викаш от покрива към намиращ се вътре в къщата човек, – спаси ме!
Тогава Лонгрен, като набра въздух и го пое дълбоко, за да не се загуби нито една негова дума във вятъра, извика:
– Тя също така те е молила! Мисли за това, Менерс, докато си още жив, и не го забравяй!
Виковете замлъкнаха и Лонгрен си тръгна към къщи. Когато се събуди, Асол видя, че баща є седи пред гаснещата лампа дълбоко замислен. Момиченцето го повика, той се приближи до него, целуна го силно и го зави със смъкналото се одеяло.
 – Спи, миличко – каза той, – утрото е още далече.
– Ти какво правиш?
– Направих черна играчка, Асол, спи!

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0317-9
Купи
Цена
16.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени