Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Един ден на Иван Денисович
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0313-1
Цена
18.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (5)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
12/20
Страници
160
Дата на издаване
30 ноември 2018
Превод
Венцел Райчев
Корица
Стефан Касъров

Един ден на Иван Денисович

През ноември 1962 г. в списание „Новый мир“ е публикувана повестта „Един ден на Иван Денисович“ от никому неизвестния Александър Солженицин. Тя разказва само ден от живота на руски мужик, въдворен в един от лагерите на ГУЛАГ. Шокиращата публикация произвежда „ефекта на експлодираща бомба“ – за първи път се разкрива истината за репресиите в сталинските трудови лагери; в един ден е запечатан ужасяващият порядък на живота в съветска Русия. Новината се разпространява по целия свят и повестта се превръща в международна сензация.

Дълбоко въздействащ литературен документ, новаторска творба, повлияла върху мисленето не само в Русия, а и отвъд нейните граници, „Един ден на Иван Денисович“ е една от най-значимите книги на XX век.

Това издание се посвещава на 100-годишнината от рождението на писателя.

За автора

АЛЕКСАНДЪР СОЛЖЕНИЦИН (1918–2008) е световноизвестен руски писател и есеист, дисидент, обявил се открито срещу тоталитарната система в СССР; носител на Нобеловата награда за литература (1970). В края на Втората световна война е арестуван и изпратен в трудов лагер от системата ГУЛАГ.

В периода на десталинизацията е реабилитиран и издава първата си книга – „Един ден на Иван Денисович“ (1963). Скоро след това произведенията му са забранени, разпространяват се чрез „самиздат“ и се издават в чужбина. През 1974 г. е принуден да напусне родината си и се установява в САЩ. Сред творбите, донесли му международна слава, са и „В първия кръг“, „Раково отделение“, „Архипелаг ГУЛАГ“.

След краха на комунистическия режим отново се завръща в Русия.

Още заглавия от същия жанр
Откъс

Александър Солженицин – „Един ден на Иван Денисович“

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане – с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.
Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.
Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.
Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата – до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира, или ще ръгне по складчетата – все ще се пласира някъде – на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята – не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин – стар лагерен вълк беше, през деветстотин четиресет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:
– Тук, момчета, законите не важат – тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.
Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такивата оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.
Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.
Но утрото си дойде по реда
Пък и как ли няма да зъзнеш тук – на прозореца два пръста лед, а по стените и по тавана, от край до край, по цялата барака – барака като хамбар! – бяла паяжина. Скреж. Шухов не ставаше. Лежеше си на горния двоен нар, завит презглава с одеялото, а краката си беше напъхал в специално подвития ръкав на ватенката. Не виждаше, но по шума разбираше всичко, каквото ставаше в бараката, и особено в частта на тяхната бригада. Ей го, пристъпяйки тежко по пътеката между наровете, дневалните понесоха една от столитровите параши. Уж минава за инвалидна, за лека работа, ама върви изнасяй, без да ги разплискваш! Ей го в 75-а бригада тръснаха на пода куп валенки от сушилнята. Ето – и в нашата (днес беше и наш ред да сушим валенките). Бригадирът и помощник-бригадирът вече се обуват – мълчат, но нарът скърца. Сега помощникът ще отиде за хляба, а бригадирът – в щабната барака, в планово-производствената част, ППЧ-то.
Ама не току-тъй, за наряда, както всеки ден си ходи там. Шухов знае – днес им се решава животецът: щото искат да чупят тяхната 104-та бригада от строежа на работилниците и да ги лашнат на новия обект, „Социално-битовия комплекс“. А тоя „комплекс“ е едно голо поле сред снежните ридове, дето тепърва има да се копаят дупки, да се набиват колове, че и бодлива тел да опънат – сами да се ограждат, да не би някой да избяга. Чак тогаз ще почнат да строят.
Това е най-малкото за месец работа, ще изпукат от студ – кьорава керемида няма. Нито огън ще палнеш – с какво? Бачкане до посиняване – туй му е майката.
Бригадирът е угрижен, ще ходи да уреди нещо, вместо своята някоя друга бригада, по-затрита, да хързулне. Ама с празни ръце нищо не става. Половин кило сланина на старшия нарядчик ще пробута. Та може и кило.
За проба пари не искат, да вземе пък да опита да кръшне към лазарета, току-виж откачи един ден от работа? Истина си е – хич го няма.
А и кой ли от надзирателите е дежурен днес?
Дежурен е – сети се – Иван Вършината, черноокият, кльощав и дългунест сержант. На пръв поглед – страха ти взема, а като го опознаха – от всички дежурни най-свестният: нито в карцера праща, нито при началника на режима води. Тъй че може да се поизлежи чак докато девета бригада тръгне за столовата.
Двойният нар заскърца, разлюля се. Ставаха едновременно двама: горе – съседът на Шухов, баптистът Альошка, а долу – Буйновски, някогашен капитан втори ранг.
След като изнесоха двете параши, старчоците дневални се скараха кой да ходи за вряла вода. Караха се свадливо, като жени. Електроженистът от 20-а бригада кресна:
– Ей, мърши – и запокити по тях валенката. – За нула време ще ви помиря.
Валенката се фрасна в дирека. Млъкнаха.
В съседната бригада помощник-бригадирът тихо ръмжеше:
– Васил Федорич! Тия от кухнята са го прекалили, гадовете: бяха четири по деветстотин, смъкнали са ги на три. От кого да режем?
Тихо го каза, ама къде ти, цялата тая бригада го чу и спотаи дъх: кому ли ще отрежат довечера пая?
А Шухов не мърда, лежи си върху дюшечето от спитените дървени трици. Едното поне да беше надделяло: треската да го затресе, както трябва, или да му поолекне. Пък то – наникъде
Докато баптистът си шепнеше молитвите, отвън се върна Буйновски и съобщи, без да се обръща към никого, но някак злорадо:
– Ха сега да ви видя, червенофлотци! Трийсет градуса не ни мърдат!
И Шухов се реши – давай към лазарета. Но тъкмо в тоя момент нечия властна ръка свлече от него памуклийката и одеялото. Шухов отметна ватенката от лицето си, надигна се. Под него наравно с горния нар стоеше мършавият Татарин.
Значи, не дежури на реда си и тихо се е промъкнал.
– Щ – осемстотин петдесет и четири! – прочете Татарина по бялата кръпка на гърба на черната ватенка. – Три денонощия карцер с извеждане!
И още щом се разнесе особеният му гъгнив глас, из цялата полутъмна барака, където туктам мъждукаше по някоя лампа и на петдесетте четворни дървеничави нара спяха двеста души, всичко живо изведнъж се размърда, а още нестаналите припряно се застягаха.
– За какво, гражданино началник? – колкото се може по-жално запита Шухов, макар да не се беше уплашил кой знае колко.
Защото с извеждане на работа – то си е половин карцер, и топлата чорбица ще си получиш, и за мислене време не остава. Истинският карцер – той вече е без извеждане.
– Излежаваш се, а? Марш към комендантството – обясни лениво Татарина, защото и на него, и на Шухов, и на всички им беше ясна причината за карцера.
Кьосавото сбръчкано лице на Татарина нищо не изразяваше. Той се обърна, дирейки втора жертва, но вече всички, кой в полумрака, кой под лампата, и на първия етаж по наровете, и на втория, мушеха крака в черните ватени панталони с номера на лявото коляно или вече облечени се пристягаха и бързаха към вратата – да излязат преди Татарина на двора.
Да бяха одрусали Шухов с карцер за нещо друго, дето да беше заслужил – нямаше толкова да го е яд. И за яд си беше – винаги между първите ставаше. Но да се оправи с Татарина, беше невъзможно, знаеше си го. И продължавайки да се оправдава просто защото така си му е редът, Шухов, както си беше, с ватените панталони, несвалени за през нощта (малко над лявото коляно също беше зашита овехтяла мръсна кръпка и върху нея написан с черна, вече избеляла боя номер Щ-854), навлече памуклийката (на нея тия номера бяха два – на гърдите един и един на гърба), избра си валенки от купчината на пода, сложи си шапката (със същата кръпка и номер отпред) и излезе подир Татарина.

Александър Солженицин – „Един ден на Иван Денисович“

В пет часа сутринта, както винаги, удариха за ставане – с чук по релсата край щабната барака. Прекъслечният звън едва проникна през покрития с два пръста лед прозорец и скоро затихна: беше студено и на надзирателя не му се мръзнеше.
Звънът утихна, а навън си беше същата тъмница като през нощта, когато Шухов ходи до парашата, и в прозореца пак жълто проблясваха трите прожектора: двата от кулите и единият вътре в лагера.
Нещо не идеха да отключат бараката, не се чуваше и дневалните да нанизват на пръта парашата за изнасяне.
Шухов никога не се успиваше, ставаше точно по релсата – до развода имаше, кажи го, час и половина време, свое си, без режим, и който познава лагерния живот, винаги може да изкяри нещо: било да подплати някому ръкавиците с парче стар хастар, било да подаде на някой тежкар от бригадата сухите валенки право на нара, та да не пристъпя бос край купа да ги пробира, или ще ръгне по складчетата – все ще се пласира някъде – на тоя ще подмете, на оня ще принесе нещо; или до столовата ще иде да събира накуп паниците и да ги носи в кухнята – не може да не откачи нещо за хапване. Само че там мераклии колкото щеш, я се вредиш, я не, и най-важното, няма да устискаш, ще заоблизваш паниците. А на Шухов здраво му се бяха набили в главата думите на първия му бригадир Кузьомин – стар лагерен вълк беше, през деветстотин четиресет и трета караше вече дванайсетата си година и веднъж край огъня сред голото сечище събра току-що дошлото от фронта попълнение и рече:
– Тук, момчета, законите не важат – тайга! Но и тук хора живеят. Да ви кажа ли кой хвърля топа в лагера: който облизва паници, който се надява на доктора, който ходи да порти на ченгетата.
Е, за ченгетата не беше съвсем прав. Такивата оцеляват. Макар че оцеляване ли е туй за сметка на чуждата кръвчица.
Шухов винаги ставаше с релсата, а днес не стана. Още от снощи като да го тресеше, като да го понаболяваше. Цяла нощ зъзна и насън ли, наяве ли, нещо го кършеше, хем му зле, хем уж го поотпусне и пак зле. Хич не му се щеше да съмва.
Но утрото си дойде по реда
Пък и как ли няма да зъзнеш тук – на прозореца два пръста лед, а по стените и по тавана, от край до край, по цялата барака – барака като хамбар! – бяла паяжина. Скреж. Шухов не ставаше. Лежеше си на горния двоен нар, завит презглава с одеялото, а краката си беше напъхал в специално подвития ръкав на ватенката. Не виждаше, но по шума разбираше всичко, каквото ставаше в бараката, и особено в частта на тяхната бригада. Ей го, пристъпяйки тежко по пътеката между наровете, дневалните понесоха една от столитровите параши. Уж минава за инвалидна, за лека работа, ама върви изнасяй, без да ги разплискваш! Ей го в 75-а бригада тръснаха на пода куп валенки от сушилнята. Ето – и в нашата (днес беше и наш ред да сушим валенките). Бригадирът и помощник-бригадирът вече се обуват – мълчат, но нарът скърца. Сега помощникът ще отиде за хляба, а бригадирът – в щабната барака, в планово-производствената част, ППЧ-то.
Ама не току-тъй, за наряда, както всеки ден си ходи там. Шухов знае – днес им се решава животецът: щото искат да чупят тяхната 104-та бригада от строежа на работилниците и да ги лашнат на новия обект, „Социално-битовия комплекс“. А тоя „комплекс“ е едно голо поле сред снежните ридове, дето тепърва има да се копаят дупки, да се набиват колове, че и бодлива тел да опънат – сами да се ограждат, да не би някой да избяга. Чак тогаз ще почнат да строят.
Това е най-малкото за месец работа, ще изпукат от студ – кьорава керемида няма. Нито огън ще палнеш – с какво? Бачкане до посиняване – туй му е майката.
Бригадирът е угрижен, ще ходи да уреди нещо, вместо своята някоя друга бригада, по-затрита, да хързулне. Ама с празни ръце нищо не става. Половин кило сланина на старшия нарядчик ще пробута. Та може и кило.
За проба пари не искат, да вземе пък да опита да кръшне към лазарета, току-виж откачи един ден от работа? Истина си е – хич го няма.
А и кой ли от надзирателите е дежурен днес?
Дежурен е – сети се – Иван Вършината, черноокият, кльощав и дългунест сержант. На пръв поглед – страха ти взема, а като го опознаха – от всички дежурни най-свестният: нито в карцера праща, нито при началника на режима води. Тъй че може да се поизлежи чак докато девета бригада тръгне за столовата.
Двойният нар заскърца, разлюля се. Ставаха едновременно двама: горе – съседът на Шухов, баптистът Альошка, а долу – Буйновски, някогашен капитан втори ранг.
След като изнесоха двете параши, старчоците дневални се скараха кой да ходи за вряла вода. Караха се свадливо, като жени. Електроженистът от 20-а бригада кресна:
– Ей, мърши – и запокити по тях валенката. – За нула време ще ви помиря.
Валенката се фрасна в дирека. Млъкнаха.
В съседната бригада помощник-бригадирът тихо ръмжеше:
– Васил Федорич! Тия от кухнята са го прекалили, гадовете: бяха четири по деветстотин, смъкнали са ги на три. От кого да режем?
Тихо го каза, ама къде ти, цялата тая бригада го чу и спотаи дъх: кому ли ще отрежат довечера пая?
А Шухов не мърда, лежи си върху дюшечето от спитените дървени трици. Едното поне да беше надделяло: треската да го затресе, както трябва, или да му поолекне. Пък то – наникъде
Докато баптистът си шепнеше молитвите, отвън се върна Буйновски и съобщи, без да се обръща към никого, но някак злорадо:
– Ха сега да ви видя, червенофлотци! Трийсет градуса не ни мърдат!
И Шухов се реши – давай към лазарета. Но тъкмо в тоя момент нечия властна ръка свлече от него памуклийката и одеялото. Шухов отметна ватенката от лицето си, надигна се. Под него наравно с горния нар стоеше мършавият Татарин.
Значи, не дежури на реда си и тихо се е промъкнал.
– Щ – осемстотин петдесет и четири! – прочете Татарина по бялата кръпка на гърба на черната ватенка. – Три денонощия карцер с извеждане!
И още щом се разнесе особеният му гъгнив глас, из цялата полутъмна барака, където туктам мъждукаше по някоя лампа и на петдесетте четворни дървеничави нара спяха двеста души, всичко живо изведнъж се размърда, а още нестаналите припряно се застягаха.
– За какво, гражданино началник? – колкото се може по-жално запита Шухов, макар да не се беше уплашил кой знае колко.
Защото с извеждане на работа – то си е половин карцер, и топлата чорбица ще си получиш, и за мислене време не остава. Истинският карцер – той вече е без извеждане.
– Излежаваш се, а? Марш към комендантството – обясни лениво Татарина, защото и на него, и на Шухов, и на всички им беше ясна причината за карцера.
Кьосавото сбръчкано лице на Татарина нищо не изразяваше. Той се обърна, дирейки втора жертва, но вече всички, кой в полумрака, кой под лампата, и на първия етаж по наровете, и на втория, мушеха крака в черните ватени панталони с номера на лявото коляно или вече облечени се пристягаха и бързаха към вратата – да излязат преди Татарина на двора.
Да бяха одрусали Шухов с карцер за нещо друго, дето да беше заслужил – нямаше толкова да го е яд. И за яд си беше – винаги между първите ставаше. Но да се оправи с Татарина, беше невъзможно, знаеше си го. И продължавайки да се оправдава просто защото така си му е редът, Шухов, както си беше, с ватените панталони, несвалени за през нощта (малко над лявото коляно също беше зашита овехтяла мръсна кръпка и върху нея написан с черна, вече избеляла боя номер Щ-854), навлече памуклийката (на нея тия номера бяха два – на гърдите един и един на гърба), избра си валенки от купчината на пода, сложи си шапката (със същата кръпка и номер отпред) и излезе подир Татарина.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Повестта на Солженицин „Един ден на Иван Денисович“ е отпечатана за първи път на 18 ноември 1962 г. в сп. „Новый мир“. Прочитайки я, Анна Ахматова казва: „Всеки един от всички 200 милиона граждани на Съветския съюз е длъжен да прочете и научи наизуст тази повест“. Браво, че я преиздавате!
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0313-1
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени