„Станах звезда съвсем млада. Заслугата не беше моя. Животът често предрешаваше съдбата ми. Една звезда винаги е осветявала пътя ми. Тя ме отведе от родния ми Тунис право в един свят, където геният не се пазари, където на всеки ъгъл се среща поезията, талантът, любовта към киното с присъщите им щедрост и вдъхновение. Какво щях да бъда без Лукино Висконти? Без Фелини, Дзурлини, Болонини, без Серджо Леоне - моите скъпи ита¬лиански режисьори? Какво щях да бъда без моите партньори Ален Де¬лон, Бърт Ланкастър, Марчело Мастрояни и Жан-Пол Белмондо? Виждам ги отново с техния талант, техните страдания и радости, тяхното великодушие.
В съзнанието ми изплуват великолепията на декорите на „Гепардът“, нежността на Маняни, успокояващата ръка на Джон Уейн, смущаващата среща с Марлон Брандо, странните подаръци на Стийв Маккуин, срещата с Брижит Бардо, тайните на Рок Хъдсън и думите на покъртителната Рита Хейуърт, която ми казваше в залеза на живота си: „Аз също бях красива“.
Имах много късмет в живота си. Време е да отдам дължимото на хората, които срещнах по пътя си, да ги накарам да оживеят и пред вас. Те се превърнаха в моята щастлива звезда закрилница, всички те са моите звезди.“
КЛАУДИЯ КАРДИНАЛЕ
МОИТЕ ЗВЕЗДИ
Досега се питам как татко е дал съгласието си през 1954 г. двете със сестра ми да се снимаме в „Златните пръстени“.
В семейство като нашето това не е прието. Сицилианците нямат навика да излагат на риск честта на дъщерите си. Сигурно са му дали сериозни гаранции. А може би за него това е бил подходящ случай да съхрани на лента няколко кадъра от нас като девойки.
В онези години никой от познатите ми в Тунис не притежаваше лична камера. Най-много някой фотоапарат със сенник, който се съхраняваше грижливо поставен между няколко реда бельо. Тогава един път в годината водеха децата на фотограф като на причастие, за да може той да увековечи пред шперплатовия декор техните сериозни, мрачни лица, официалните им премени и лачени обувчици. Татко обичаше да снима, а двете със сестра ми Бланш и братята ни Бруно и Адриен, всичките по-малки от мен, бяхме предпочитаният му сюжет. Снимаше ни пред нашето пежо 204, качени в лодка или на „плажа на аерогарата“, където притежавахме малка вила. В Тунис, разбира се, нямаше телевизия, дори във Франция имаше само няколко хиляди приемника. Така
че голямото събитие, великото зрелище на 50-те години, беше киното. В Тунис имаше много киносалони – впрочем ние живеехме до най-големия, казваше се „Колизей“, на ул. „Марсилия“.
По времето когато за първи път видях камера, два филма можеха да ощастливят италианците от Тунис: „Пътят“ на Фелини и „Чувство“ на Висконти – двама велики майстори, които щяха да играят ключова роля в актьорската ми кариера. Мисля си, че ако бях на мястото на майка ми, щях да заведа децата си да ги видят, защото техните образи щяха да им разкажат по-добре от всяка книга за тяхната родина.
За почти всички имигранти италианското кино – тази славна част от европейското кино, която бе съхранила повече жизненост и бе надживяла войната и плана Маршал с наложения от него потоп от холивудски филми – се бе превърнало във втора родина. Това обаче не важеше за Тунис, където ние, местните италианци, нямахме никакво желание да заявим корените си. От края на войната бяха изминали по-малко от десет години и колониалното общество далеч не беше умиротворено. За мнозина французи Италия си оставаше фашистка страна, съюзник на Германия. Тъй като живеехме под френски протекторат, бяхме свикнали да склоняваме глави.
В училище преподавателките дори избягваха да произнасят фамилията Кардинале по италиански, като ни спестяваха последното „е“, което ни излагаше на тормоз в междучасията. Няма да забравя как чантата, която татко ми направи малко преди края на войната, беше разкъсана с ритници от няколко деца, които се изживяваха като герои. И дума не можеше да става да ходим семейно на кино. То бе като да развеем байрак.
Родът Греко по майчина линия и родът Кардинале по бащина бяха чисто сицилиански. В началото на XIX в. прекосили тесния средиземноморски пролив и се озовали на отсрещния бряг, който отдавна изглеждал като естествен
южен излаз на Италия. Дядо ми по майчина линия напуснал острова на красавиците на обикновена лодка. Родителите ми обаче бяха родени в Тунис и никога не се бяха връщали в старата си родина. Затова дядовците и бабите ни говореха италиански като сицилианци от миналото столетие, докато ние, децата, говорехме само френски и поназнайвахме някоя и друга арабска дума.
Манджите у дома бяха понякога тунизийски, обожавахме омлети или мелохия, която се прави с месо и спанак, но преобладаваше италианската кухня. Мама приготвяше пармиджано, норма, оссо буко, но в никакъв случай полента, която е специалитет от Северна Италия. Неделята беше запазена за кускуса. Животът ни наподобяваше филм с дублаж – кухнята беше италианска, също като начинът ни на живот и строгото възпитание, което получавахме със сестра ми или пък смирението, с което майка ми сервираше храната на татко, всичко, освен разговорите. Дори имената ни бяха френски. Мама и татко се казваха Йоланд и Франсоа. Вкъщи никой не помисляше да ме нарече „Клаудия“. Бях просто „Клод“ – мъжко име, което чудесно прилягаше на мъжкаранската ми природа: вечно запотена, шумна, немирна, показно пренебрежителна към роклите с финтифлюшки и разните момичешки забавления.
В гражданския регистър, редом с името ми, фигурираха и имената на двете ми баби – Жозефин и Роз – също нагодени към колониалните порядки.
Баща ми имаше две увлечения. Ръчните часовници, които разглобяваше, а сетне старателно сглобяваше, и цигулката, на която свиреше, когато бяхме съвсем малки, за да ни приспива. Израснах в семейство на музиканти. Сестра ми учеше пеене и пиано, а Адриен свиреше на китара. Голямото светско събитие беше концертът. Но не и киното!
Разбира се, спомням си афишите на американските филми: нима можеш да не забележиш лицата на мъже и жени, споени в целувка... Но когато бях на петнайсет години на мен и – иска ли питане? – на сестра ми, която бе с
година по-малка, ни бе забранено да посещаваме спектакли, противоречащи на морала. Оставаше ни да помечтаем пред фотографиите, забодени с кабърчета на входните пана пред киносалоните и да се досещаме за сценария. Ние, момичетата, не биваше да знаем нищо за любовния живот. Въобще не говоря за „сексуалния“ живот – дума, която не можехме да произнесем, без да се изчервим. Нито пък чисто и просто за функционирането на телата ни. По онова време в училище изучавахме репродуктивните практики на амебите... Спомням си потреса на Бланш, когато получи първата си менструация, паническия крясък, с който повика баща ми на помощ и плесницата, която ? причини този уплах! Това си беше домашният ни ритуал – най-експедитивният начин да покажеш на момичетата, че за тези работи не се говори. Всеки месец чувах мама тайнствено да оповестява на татко: „англичаните дебаркираха“. Новината караше братята ми да се втурват към прозорците... Аз пък се смеех. Не на мен тия...
Единствената прожекция, на която бяхме допуснати като деца, беше едно представление на китайски сенки, организирано у съседа ни – заможен арабин, у когото гостувахме, както беше прието тогава: учтиво и сдържано. И с голямо любопитство, разбира се. Сред приятелите ни имаше руснаци, евреи, араби, французи. Отнасяхме се с уважение едни към други. Спомням си католическите шествия в Ла Гулет. Всички коленичеха при преминаването на Богородица. Не помня сън ли е или истина? Веднъж през прозорците на дома на местен политик и големец видях слугинята, която миеше пода на колене и... във вериги. В едно съм сигурна – дъщерите във всички тунизийски семейства се обръщаха към бащите си със сведени очи и им целуваха ръка.
Сравнени с тях, семейните ни порядки бяха безупречно демократични. Въпреки това и дума не можеше да става да предприемем каквото и да било без благословията на татко.
Разбира се, мама се хранеше на масата с него, но и през ум не ? минаваше да го остави да отиде сам да вземе солницата... Що се отнася до нас, децата, животът ни беше подчинен на две правила: да сме точни и да си мълчим. Впрочем това никога не ми е тежало. Вероятно поради ниския ми глас, който ме превръщаше в рядката птица в клетката, винаги са ме карали да си трая, когато пеехме псалми и така си останах по-скоро мълчалива. За сметка на това едва ме сдържаше на стола до края. Семейните празници бяха по-скоро мрачни – задължителни прекъсвания на игрите и смеха.
Макар да бяха изключително строги към всеки един от нас, то към мен и Бланш родителите ни бяха особено строги. Даже и за сутрешната неделна литургия в катедралата на Тунис пращаха подире ни по-малките ни братя, които отрано свикнаха с ролята на съгледвачи. Така че много добре знам какво е да си свободен. Изтръгвах всяка частица независимост от баща ми с цената безконечни преговори. Същото бе и за ходенето на кино, което ни бе разрешено след шестнайсетата ни година. Но за да успеем за съботната прожекция, трябваше да започнем пазарлъка още от понеделник. И да проявим достатъчно упорство в тези обичайни войни, които превръщаха семейната атмосфера в ад. Това бе цената, срещу която накрая чувахме вълшебните думички, произнесени в събота на обяд:
„Добре, отивайте!“
КЛАУДИЯ КАРДИНАЛЕ
МОИТЕ ЗВЕЗДИ
Досега се питам как татко е дал съгласието си през 1954 г. двете със сестра ми да се снимаме в „Златните пръстени“.
В семейство като нашето това не е прието. Сицилианците нямат навика да излагат на риск честта на дъщерите си. Сигурно са му дали сериозни гаранции. А може би за него това е бил подходящ случай да съхрани на лента няколко кадъра от нас като девойки.
В онези години никой от познатите ми в Тунис не притежаваше лична камера. Най-много някой фотоапарат със сенник, който се съхраняваше грижливо поставен между няколко реда бельо. Тогава един път в годината водеха децата на фотограф като на причастие, за да може той да увековечи пред шперплатовия декор техните сериозни, мрачни лица, официалните им премени и лачени обувчици. Татко обичаше да снима, а двете със сестра ми Бланш и братята ни Бруно и Адриен, всичките по-малки от мен, бяхме предпочитаният му сюжет. Снимаше ни пред нашето пежо 204, качени в лодка или на „плажа на аерогарата“, където притежавахме малка вила. В Тунис, разбира се, нямаше телевизия, дори във Франция имаше само няколко хиляди приемника. Така
че голямото събитие, великото зрелище на 50-те години, беше киното. В Тунис имаше много киносалони – впрочем ние живеехме до най-големия, казваше се „Колизей“, на ул. „Марсилия“.
По времето когато за първи път видях камера, два филма можеха да ощастливят италианците от Тунис: „Пътят“ на Фелини и „Чувство“ на Висконти – двама велики майстори, които щяха да играят ключова роля в актьорската ми кариера. Мисля си, че ако бях на мястото на майка ми, щях да заведа децата си да ги видят, защото техните образи щяха да им разкажат по-добре от всяка книга за тяхната родина.
За почти всички имигранти италианското кино – тази славна част от европейското кино, която бе съхранила повече жизненост и бе надживяла войната и плана Маршал с наложения от него потоп от холивудски филми – се бе превърнало във втора родина. Това обаче не важеше за Тунис, където ние, местните италианци, нямахме никакво желание да заявим корените си. От края на войната бяха изминали по-малко от десет години и колониалното общество далеч не беше умиротворено. За мнозина французи Италия си оставаше фашистка страна, съюзник на Германия. Тъй като живеехме под френски протекторат, бяхме свикнали да склоняваме глави.
В училище преподавателките дори избягваха да произнасят фамилията Кардинале по италиански, като ни спестяваха последното „е“, което ни излагаше на тормоз в междучасията. Няма да забравя как чантата, която татко ми направи малко преди края на войната, беше разкъсана с ритници от няколко деца, които се изживяваха като герои. И дума не можеше да става да ходим семейно на кино. То бе като да развеем байрак.
Родът Греко по майчина линия и родът Кардинале по бащина бяха чисто сицилиански. В началото на XIX в. прекосили тесния средиземноморски пролив и се озовали на отсрещния бряг, който отдавна изглеждал като естествен
южен излаз на Италия. Дядо ми по майчина линия напуснал острова на красавиците на обикновена лодка. Родителите ми обаче бяха родени в Тунис и никога не се бяха връщали в старата си родина. Затова дядовците и бабите ни говореха италиански като сицилианци от миналото столетие, докато ние, децата, говорехме само френски и поназнайвахме някоя и друга арабска дума.
Манджите у дома бяха понякога тунизийски, обожавахме омлети или мелохия, която се прави с месо и спанак, но преобладаваше италианската кухня. Мама приготвяше пармиджано, норма, оссо буко, но в никакъв случай полента, която е специалитет от Северна Италия. Неделята беше запазена за кускуса. Животът ни наподобяваше филм с дублаж – кухнята беше италианска, също като начинът ни на живот и строгото възпитание, което получавахме със сестра ми или пък смирението, с което майка ми сервираше храната на татко, всичко, освен разговорите. Дори имената ни бяха френски. Мама и татко се казваха Йоланд и Франсоа. Вкъщи никой не помисляше да ме нарече „Клаудия“. Бях просто „Клод“ – мъжко име, което чудесно прилягаше на мъжкаранската ми природа: вечно запотена, шумна, немирна, показно пренебрежителна към роклите с финтифлюшки и разните момичешки забавления.
В гражданския регистър, редом с името ми, фигурираха и имената на двете ми баби – Жозефин и Роз – също нагодени към колониалните порядки.
Баща ми имаше две увлечения. Ръчните часовници, които разглобяваше, а сетне старателно сглобяваше, и цигулката, на която свиреше, когато бяхме съвсем малки, за да ни приспива. Израснах в семейство на музиканти. Сестра ми учеше пеене и пиано, а Адриен свиреше на китара. Голямото светско събитие беше концертът. Но не и киното!
Разбира се, спомням си афишите на американските филми: нима можеш да не забележиш лицата на мъже и жени, споени в целувка... Но когато бях на петнайсет години на мен и – иска ли питане? – на сестра ми, която бе с
година по-малка, ни бе забранено да посещаваме спектакли, противоречащи на морала. Оставаше ни да помечтаем пред фотографиите, забодени с кабърчета на входните пана пред киносалоните и да се досещаме за сценария. Ние, момичетата, не биваше да знаем нищо за любовния живот. Въобще не говоря за „сексуалния“ живот – дума, която не можехме да произнесем, без да се изчервим. Нито пък чисто и просто за функционирането на телата ни. По онова време в училище изучавахме репродуктивните практики на амебите... Спомням си потреса на Бланш, когато получи първата си менструация, паническия крясък, с който повика баща ми на помощ и плесницата, която ? причини този уплах! Това си беше домашният ни ритуал – най-експедитивният начин да покажеш на момичетата, че за тези работи не се говори. Всеки месец чувах мама тайнствено да оповестява на татко: „англичаните дебаркираха“. Новината караше братята ми да се втурват към прозорците... Аз пък се смеех. Не на мен тия...
Единствената прожекция, на която бяхме допуснати като деца, беше едно представление на китайски сенки, организирано у съседа ни – заможен арабин, у когото гостувахме, както беше прието тогава: учтиво и сдържано. И с голямо любопитство, разбира се. Сред приятелите ни имаше руснаци, евреи, араби, французи. Отнасяхме се с уважение едни към други. Спомням си католическите шествия в Ла Гулет. Всички коленичеха при преминаването на Богородица. Не помня сън ли е или истина? Веднъж през прозорците на дома на местен политик и големец видях слугинята, която миеше пода на колене и... във вериги. В едно съм сигурна – дъщерите във всички тунизийски семейства се обръщаха към бащите си със сведени очи и им целуваха ръка.
Сравнени с тях, семейните ни порядки бяха безупречно демократични. Въпреки това и дума не можеше да става да предприемем каквото и да било без благословията на татко.
Разбира се, мама се хранеше на масата с него, но и през ум не ? минаваше да го остави да отиде сам да вземе солницата... Що се отнася до нас, децата, животът ни беше подчинен на две правила: да сме точни и да си мълчим. Впрочем това никога не ми е тежало. Вероятно поради ниския ми глас, който ме превръщаше в рядката птица в клетката, винаги са ме карали да си трая, когато пеехме псалми и така си останах по-скоро мълчалива. За сметка на това едва ме сдържаше на стола до края. Семейните празници бяха по-скоро мрачни – задължителни прекъсвания на игрите и смеха.
Макар да бяха изключително строги към всеки един от нас, то към мен и Бланш родителите ни бяха особено строги. Даже и за сутрешната неделна литургия в катедралата на Тунис пращаха подире ни по-малките ни братя, които отрано свикнаха с ролята на съгледвачи. Така че много добре знам какво е да си свободен. Изтръгвах всяка частица независимост от баща ми с цената безконечни преговори. Същото бе и за ходенето на кино, което ни бе разрешено след шестнайсетата ни година. Но за да успеем за съботната прожекция, трябваше да започнем пазарлъка още от понеделник. И да проявим достатъчно упорство в тези обичайни войни, които превръщаха семейната атмосфера в ад. Това бе цената, срещу която накрая чувахме вълшебните думички, произнесени в събота на обяд:
„Добре, отивайте!“