Коприва и кости

Т. Кингфишър - „Коприва и кости“

Из Първа глава

Гарвани изпълваха дърветата, луди хора пълнеха горите. Кости преливаха от ямата, а шепите ѝ едва побираха телта.
Крайчетата на телта бяха разкървавили пръстите ѝ. Старите убождания вече засъхваха, но връхчетата им пареха почервенели, а кожата ѝ бе осеяна с яростни драскотини. Възглавничките на пръстите ѝ се подуваха и губеха сръчността си.
Мара осъзнаваше, че това никак не е добре, но възможността да живее достатъчно дълго, та да умре от инфекция, бе прекалено нищожна, за да се притеснява особено.
Взе една дълга, тънка кост от краката и уви краищата ѝ с тел. Намери ѝ място до друга дълга кост – не от същото животно, но пък много подобно – и ги върза една за друга, а после я нагоди в рамката, която ваеше.
Ямата беше пълна с кости, ала не ѝ се наложи да рови прекалено. Можеше да проследи прогресията на глада отзад напред през различните пластове. Бяха се
хранили с елени, както и с говеда. После, когато добитъкът е свършил и нямало повече елени, са изяли конете, а след като и коне не останали, стигнали до кучетата.
Щом приключили с кучетата, се изяли един друг.
Тя търсеше именно кучетата. Сигурно и човек можеше да направи от костите, но вече не питаеше особена любов към хората.
Кучетата обаче… кучетата бяха винаги верни.
– Ключа за арфата извая от пръстите ѝ тънки – запя тихо и вяло Мара под нос. – А от златните коси опъна струни звънки…
Гарваните се зовяха един друг от дърветата с тържествени гласове. Тя се зачуди какво ли си е мислел арфистът в песента, докато е майсторял инструмента си от костите на една мъртва жена. Навярно той единствен би разбрал какво прави тя сега.
„Ако въобще е съществувал. А дори да е така, що за живот си водил, че в крайна сметка да правиш арфа от трупове?
Но пък в тази връзка, що за живот водиш, че в крайна сметка да правиш куче от кости?“
Много от костите бяха счупени заради костния мозък. Откриеше ли някои, които си подхождаха, завързваше парчетата едно за друго, така че пак да станат цели, но често бяха твърде нащърбени. Налагаше се да ги увива с тел, оставяйки кървави отпечатъци по повърхността.
Но това не беше проблем. Беше част от магията.
„Пък и когато великият герой Мордекай е поразил отровния червей, да не би да се е оплаквал, че пръстите го болят? Естествено, че не.
Поне не и там, където някой може да чуе и да го документира.“
– Едничката песен на арфиста бе… – И тя изтананика монотонно: – О! Страховитите хали и ветрове…
Напълно осъзнаваше колко налудничаво звучи.
Донякъде дори се отврати. Но същевременно разбираше, че е коленичила пред яма, пълна с кости, в земи, тъй напоени с ужаси, че краката ѝ потъваха в пръстта, сякаш вървеше върху огромен мазол. Малко лудост тук съвсем не беше неуместна.
Черепите бяха лесна работа. Откри един хубав, едър, със здрава челюст и прочувствени очни кухини.
Имаше десетки, от които да избира, но можеше да си послужи само с един.
Болеше я по съвсем неочакван начин. Радостта от откритието бързо се стопяваше пред мъката за всички останали, които щяха да се окажат непотребни.
„Мога да стоя тук до края на живота си с шепи, пълни с тел, и да правя кучета от кости. А накрая гарваните ще ме изядат, ще падна в ямата и тогава всички ще бъдем просто кости…“
Сподавен плач заседна в гърлото ѝ и се наложи да спре. Извади от торбата меха с вода и отпи.
Кучето от кости беше почти готово. Разполагаше с черепа и изящната извивка на гръбнака, два крака и дългите, елегантни ребра. Вярно, това куче щеше да побере поне десетина от събратята си, но важен бе черепът.
Мара погали кухите орбити, които внимателно бе обточила с тел. Хората разправяха, че душата живее в сърцето, ала тя вече не вярваше. Беше започнала творението си от главата. Бе отхвърлила някои кости, защото сякаш не пасваха на черепа. Дългите, невероятно фини глезени на хрътките не биха успели да носят черепа ѝ. Трябваше ѝ нещо по-силно и стабилно, дог или елкхунд, нещо с тежест.
Имаше една песничка за скачане на въже за куче от кости, нали? Къде я беше чула? Със сигурност не и тук. Принцесите не скачаха на въже. Навярно е било по-късно, в селото в близост до женския манастир. Как беше? „Куче от кости, каменно куче...“
Гарваните изгракаха предупредително.
Мара вдигна глава. Птиците хленчеха сред короните на дърветата отляво. Нещо приближаваше, блъскаше се в стволовете.
Тя дръпна качулката на наметалото си и се мушна наполовина в ямата, притискайки скелета на кучето о гърдите си.
Наметалото беше направено от опърпана бухалска кожа и изпредени от коприва конци. Магията ѝ си имаше своите недостатъци, но пък бе най-доброто, което успя да сътвори за отпуснатото ѝ време.
„От заран до здрач и после пак, с шило от тръни – да, бих искала да видя кой ще се справи по-добре. Даже и невестата на праха каза, че съм успяла, а тя раздава хвалебствия като вода в пустиня.“
В дрипавото наметало имаше големи дупки, но Мара бе открила, че това не е от значение. Тъй или иначе, изкривяваше очертанията ѝ, та хората гледаха направо през нея. Дори и да им се стореше, че тук-там светлината и сенките са разположени странно, не се задържаха достатъчно дълго да се чудят защо се получава така.
Хората притежават невероятната способност да пренебрегват това, което виждат със собствените си очи. Мара мислеше, че тъй като светът е толкова особен, а човешкото зрение е твърде несъвършено, скоро решаваш, че съвсем всичко може да е игра на светлината.
Мъжът излезе от дърветата. Тя го чу да си мърмори, но не успя да разбере какво. Установи, че е мъж, само защото гласът му беше доста дълбок, а даже и в това не бе напълно сигурна.
Повечето хора от обречената земя бяха безобидни.
Бяха изяли забранената плът и наказани за това. Някои виждаха неща, дето ги нямаше. Други не можеха да вървят и техните другари им помагаха. Преди няколко вечери двама споделиха огъня си с нея, макар и тя да гледаше да не докосва храната им, колкото и да ѝ предлагаха.
Жесток беше духът, готов да накаже гладуващи хора заради това, което са били принудени да ядат, ала духовете никога не са се престрували на добри.