Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Как да живеем в ерата на тревожността
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1294-2
Цена
22.10 лв.
(26.00 лв.)
Купи

* 15% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0887 602 218

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
-15%
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (14)
Мнения (0)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
277 гр.
Страници
360
Дата на издаване
15 март 2024
Превод
Людмила Андреева
Корица
Иво Рафаилов

Как да живеем в ерата на тревожността

Кой съм аз? Защо съм тук? Какъв е смисълът на живота? От късния XIX век насам кохорта от мислители са поставяли тези вечни въпроси в центъра на своята работа.

Чрез примери от клиничната си практика, както и от собствения си живот, чрез биографиите и теориите на най-видните фигури на психотерапията, като Фройд, Юнг, Адлер и редица други, Франк Талис ни убеждава в незаменимата роля на психотерапевтичното мислене за благополучието на всички нас в една нелека епоха като нашата, която той нарича „ера на тревожността“. Като разглежда фундаментални понятия като сигурност, идентичност, нарцисизъм, секс, цел, смисъл, Талис ни предлага книга с понякога нееднозначни, понякога неоспорими отговори на възлови екзистенциални въпроси и преди всичко на въпроса какво означава да си човек. И след като затвори книгата, читателят може би по-добре ще знае кой е и как да живее. А ако не намери Смисъла, може би ще открие своя смисъл.

За автора

Франк Талис (р. 1958 г.) е английски писател и клиничен психолог. Преподавал е психология и невронауки в Кинг’с Колидж в Лондон. Автор е на повече от 30 научни публикации и на 4 научно-популярни труда от областта на психологията: „Да променим ума“, „Скритият ум“, „Болни от любов“ и „Неизлечимият романтик“ – както и на поредица от криминални романи с главен герой детективът-психоаналитик Макс Либерман.

Още книги от автора
Още заглавия от същия жанр
Откъс

Франк Талис –  „Как да живеем в ерата на тревожността“

Най-същественият принос на Фройд към психологическото познание е неговото схващане, че имаме ограничено разбиране (инсайт) за собственото си поведение. Може да генерираме обяснения, но те са post-hoc оправдания и често са погрешни. Голяма част от това, което правим, е предизвикано от несъзнавани спомени или стимули, които се регистрират в мозъка, но които не съзнаваме. Макар че значението на несъзнавания психичен живот периодично е поставяно под съмнение, припокриващите се доказателства от няколко свързани дисциплини потвърждават общата позиция на Фройд.

Поради слабия си инсайт ние често повтаряме саморазрушителни модели на поведение. Да избягаме от тези нещастни цикли можем само чрез постигане на по-добро себепознание. Но несъзнаваното не издава тайните си при поискване. Инсайтът изисква влагане на усилия. Говоренето без задръжки и навикът на саморефлексията са от съществено значение, ако искаме да възстановим погребаните спомени. Само тогава връзките между миналите събития, мисли, чувства и поведение могат напълно да се разберат.
Известно е, че мнението на Фройд за човечеството не е ласкателно. Аристотел определя човека като „рационално животно“. За Фройд, обратното, човешкото поведение е до голяма степен ирационално. Идеята, че поведението може да бъде повлияно от несъзнавани спомени, вече се е появявала много преди ранните публикации на Фройд. (Например математикът от XVII век Блез Паскал отбелязва с поетична лаконичност: „Сърцето има своите причини, които разумът не познава“.) Фройд обаче отива с една крачка напред. За него човешките същества със сигурност са ирационални. Дори рационалното (или привидно рационалното) поведение може да се корени в мрачните дълбини на несъзнаваното.
Как несъзнаваното влияе върху нашите мисли и поведение? Фройд смята, че спомените, идеите и чувствата може да се групират в несъзнаваното и да произвеждат системни възприятийни и поведенчески съвкупности, когато се окажем в определени ситуации. Всъщност Юнг, а не Фройд, е този, който за пръв път използва термина „комплекс“, за да опише такива групирания. В „Обзор на теорията за комплексите“, публикуван през 1934  г., Юнг предлага идеята, че комплексът е нещо като „фрагментирана личност“, до голяма степен автономна част на психиката, която периодично ни завладява. Така, когато даден комплекс е „активен“, ние функционираме в условията на „намалена отговорност“. Според Юнг ние не осъзнаваме нашите комплекси и за съществуването им може да се съди единствено по техните ефекти.
Важна част от психоанализата е Едиповият комплекс. Той често се обобщава така: момчетата искат да правят секс с майка си и да убият баща си. Когато се използва подобен безцеремонен език, повечето хора възприемат идеята като абсурдна и обидна. Концепцията обаче заслужава по-премерено обмисляне.
В западното изкуство и литература Едиповите теми излизат на повърхността с необикновена честота. От Софокъл и Шекспир до филмите „Психо“ и „Междузвездни войни“, сложната динамика на основната семейна триада (майка-баща-дете) осигурява безкрайни сюжети със своята витална, задвижваща енергия. Видимите закономерности от този вид обикновено са резултат от еволюционния натиск. Универсални човешки характеристики, като предпочитания, страхове, отвращения, способността да учим някои неща по-лесно от други, почти със сигурност са плод на естествения подбор, защото в миналото са увеличавали вероятността нашите предци да оцелеят и да се възпроизведат. Например желанието за нещо сладко е често срещано (защото сладките неща са отличен източник на енергия), а змиите обикновено предизвикват страх (защото са отровни). Прародител, който е търсил сладки горски плодове и усърдно е избягвал змиите, вероятно е живял по-дълго от прародител, който е правил обратното. Всяко психологическо или поведенческо явление, което се наблюдава често, вероятно в по-голяма или по-малка степен се е развило в резултат на естествения подбор. А това включва всичко: от желание за сладко до повтарящи се културни мотиви като Едиповите проблеми. Естественият подбор не подбира истории, но подбира гени и свързаните с тях предразположения, които в крайна сметка намират израз в историите.
Почти всички школи на психотерапията признават съществуването на комплекси или на нещо много подобно, когато обясняват влиянието на несъзнаваното. Психиката се схваща като комбинация от флуидно горно равнище, на което се осъществяват когнитивните събития (например мислите, възприятията), и долно равнище, откъдето по-постоянни характеристики, наричани понякога когнитивни структури или схеми, влияят върху природата на когнитивните събития. Така „структура“, съставена от взаимосвързани вярвания за личната уязвимост, ще кара човека да надценява опасностите и да има по-чести тревожни мисли (например „Ако изляза през нощта, ще бъда нападнат“). Едиповият комплекс е най-значимият пример за това, което се е превърнало в широко приемана парадигма: дискретни сборове от несъзнавано познание и свързаните с него емоции могат да променят отношението ни с реалността. Работните модели на Джон Боулби също са форма на когнитивна структура. В този контекст Едиповият комплекс трябва да се разглежда с уважението, дължимо на всеки ранен (и следователно несъвършен) напредък в историята на идеите.
Фройд винаги е бил обект на критики. Много от ранните му последователи в крайна сметка отхвърлят заключенията му (често заради настояването му на значението на Едиповия комплекс) и цели академични кариери са се състояли единствено в това, което днес е общоизвестно като „биене по Фройд“. Сред биещите по Фройд един се изправя с цяла глава и рамене над останалите. Неговите удари са толкова добре прицелени, че в продължение на няколко десетилетия е изглеждало, че цялата постройка на психоанализата е напът да се срути.
Когато бях студент в тогавашния Институт по психиатрия в Южен Лондон, живеех – донякъде неудобно – на много мили разстояние в Северен Лондон. За да избегна трафика през най-натовареното време, ставах рано, понякога нелепо рано, и шофирах, прекосявайки целия град. Често пристигах в института преди изгрев и паркингът обикновено беше празен. Сградата беше тиха и звукът от стъпките ми приятно отекваше. За да стигна до катедрата по психология, трябваше да вървя по дълъг коридор без прозорци. Всички врати бяха затворени с едно изключение. Докато бързах да мина покрай единствената отворена врата, хвърлях един поглед към малкия кабинет и виждах небрежно облечен човек (който въпреки това винаги носеше вратовръзка) да седи до бюро и да говори на диктофон.
Името му беше Ханс Юрген Айзенк. Обикновено стоеше с гръб към мен – като човек в картина на Хопър, но можех да видя съсредоточеното му изражение в черното огледало на прозореца на кабинета. Бе способен да издиктува цяла книга за две седмици. Понякога погледите ни се срещаха, но моето мимолетно отражение не го разсейваше и диктовката му продължаваше без никаква пауза. Беше над седемдесетгодишен, но бе толкова ентусиазиран от перспективата да направи откритие, че работеше усилено, докато повечето от академичния състав бяха още в леглото.
Х. Ю. Айзенк беше водещ британски психолог през по-голямата част от втората половина на ХХ век. Роден е в Берлин, но бяга от нацистка Германия през 1935 г. и се установява в Лондон. Изследователските му интереси са широки, обхващащи всичко от генетика до астрология; трудолюбието му е изключително. Освен академичните публикации, той пише достъпни психологически книги за читатели лаици, които се продават в милионни тиражи. Към края на 50-те години на ХХ век той е относително добре известен и отвъд границите на академичните среди. Стилът му на писане е полемичен и към началото на 60-те години той е описван като противоречива фигура. Едно десетилетие по-късно името му започва да се асоциира с изследвания, свързващи расата и коефициента на интелигентност (IQ). Обвинен е, че е фашист, нападан е физически и получава смъртни заплахи. Днес репутацията му почива на придобила влияние теория за личността и той е запомнен главно с отричането на Фройд и психоанализата. През 1952 г. Айзенк анализира доказателствата за ефикасността на психотерапията, включително психоанализата, и заключава, че резултатите не са по-добри от тези на спонтанната ремисия.
Последвалите дебати са разгорещени и враждебни. Критиката на Айзенк създава климат, който насърчава разработването на алтернативни психологически терапии, основани на лабораторните експерименти на Иван П. Павлов (известен с откриването на условния рефлекс, при който опитното куче слюноотделя в отговор на биенето на звънец) и на Б. Ф. Скинър (който променя поведението на гълъби, използвайки награди). Тези нови „поведенчески“ терапии се оказват много ефективни – особено при нощно напикаване, тревожност и разстройства на поведението. Ако бяхте попитали Айзенк защо е толкова критичен към Фройд, той щеше да ви отговори, че твърденията на психоанализата не са подкрепени с доказателства. Айзенк беше емпирик и професионалният му живот бе посветен на преследването на истината. Това беше основната му мотивация. Или поне основната му мотивация такава, каквато той я разбираше.

Франк Талис –  „Как да живеем в ерата на тревожността“

Най-същественият принос на Фройд към психологическото познание е неговото схващане, че имаме ограничено разбиране (инсайт) за собственото си поведение. Може да генерираме обяснения, но те са post-hoc оправдания и често са погрешни. Голяма част от това, което правим, е предизвикано от несъзнавани спомени или стимули, които се регистрират в мозъка, но които не съзнаваме. Макар че значението на несъзнавания психичен живот периодично е поставяно под съмнение, припокриващите се доказателства от няколко свързани дисциплини потвърждават общата позиция на Фройд.

Поради слабия си инсайт ние често повтаряме саморазрушителни модели на поведение. Да избягаме от тези нещастни цикли можем само чрез постигане на по-добро себепознание. Но несъзнаваното не издава тайните си при поискване. Инсайтът изисква влагане на усилия. Говоренето без задръжки и навикът на саморефлексията са от съществено значение, ако искаме да възстановим погребаните спомени. Само тогава връзките между миналите събития, мисли, чувства и поведение могат напълно да се разберат.
Известно е, че мнението на Фройд за човечеството не е ласкателно. Аристотел определя човека като „рационално животно“. За Фройд, обратното, човешкото поведение е до голяма степен ирационално. Идеята, че поведението може да бъде повлияно от несъзнавани спомени, вече се е появявала много преди ранните публикации на Фройд. (Например математикът от XVII век Блез Паскал отбелязва с поетична лаконичност: „Сърцето има своите причини, които разумът не познава“.) Фройд обаче отива с една крачка напред. За него човешките същества със сигурност са ирационални. Дори рационалното (или привидно рационалното) поведение може да се корени в мрачните дълбини на несъзнаваното.
Как несъзнаваното влияе върху нашите мисли и поведение? Фройд смята, че спомените, идеите и чувствата може да се групират в несъзнаваното и да произвеждат системни възприятийни и поведенчески съвкупности, когато се окажем в определени ситуации. Всъщност Юнг, а не Фройд, е този, който за пръв път използва термина „комплекс“, за да опише такива групирания. В „Обзор на теорията за комплексите“, публикуван през 1934  г., Юнг предлага идеята, че комплексът е нещо като „фрагментирана личност“, до голяма степен автономна част на психиката, която периодично ни завладява. Така, когато даден комплекс е „активен“, ние функционираме в условията на „намалена отговорност“. Според Юнг ние не осъзнаваме нашите комплекси и за съществуването им може да се съди единствено по техните ефекти.
Важна част от психоанализата е Едиповият комплекс. Той често се обобщава така: момчетата искат да правят секс с майка си и да убият баща си. Когато се използва подобен безцеремонен език, повечето хора възприемат идеята като абсурдна и обидна. Концепцията обаче заслужава по-премерено обмисляне.
В западното изкуство и литература Едиповите теми излизат на повърхността с необикновена честота. От Софокъл и Шекспир до филмите „Психо“ и „Междузвездни войни“, сложната динамика на основната семейна триада (майка-баща-дете) осигурява безкрайни сюжети със своята витална, задвижваща енергия. Видимите закономерности от този вид обикновено са резултат от еволюционния натиск. Универсални човешки характеристики, като предпочитания, страхове, отвращения, способността да учим някои неща по-лесно от други, почти със сигурност са плод на естествения подбор, защото в миналото са увеличавали вероятността нашите предци да оцелеят и да се възпроизведат. Например желанието за нещо сладко е често срещано (защото сладките неща са отличен източник на енергия), а змиите обикновено предизвикват страх (защото са отровни). Прародител, който е търсил сладки горски плодове и усърдно е избягвал змиите, вероятно е живял по-дълго от прародител, който е правил обратното. Всяко психологическо или поведенческо явление, което се наблюдава често, вероятно в по-голяма или по-малка степен се е развило в резултат на естествения подбор. А това включва всичко: от желание за сладко до повтарящи се културни мотиви като Едиповите проблеми. Естественият подбор не подбира истории, но подбира гени и свързаните с тях предразположения, които в крайна сметка намират израз в историите.
Почти всички школи на психотерапията признават съществуването на комплекси или на нещо много подобно, когато обясняват влиянието на несъзнаваното. Психиката се схваща като комбинация от флуидно горно равнище, на което се осъществяват когнитивните събития (например мислите, възприятията), и долно равнище, откъдето по-постоянни характеристики, наричани понякога когнитивни структури или схеми, влияят върху природата на когнитивните събития. Така „структура“, съставена от взаимосвързани вярвания за личната уязвимост, ще кара човека да надценява опасностите и да има по-чести тревожни мисли (например „Ако изляза през нощта, ще бъда нападнат“). Едиповият комплекс е най-значимият пример за това, което се е превърнало в широко приемана парадигма: дискретни сборове от несъзнавано познание и свързаните с него емоции могат да променят отношението ни с реалността. Работните модели на Джон Боулби също са форма на когнитивна структура. В този контекст Едиповият комплекс трябва да се разглежда с уважението, дължимо на всеки ранен (и следователно несъвършен) напредък в историята на идеите.
Фройд винаги е бил обект на критики. Много от ранните му последователи в крайна сметка отхвърлят заключенията му (често заради настояването му на значението на Едиповия комплекс) и цели академични кариери са се състояли единствено в това, което днес е общоизвестно като „биене по Фройд“. Сред биещите по Фройд един се изправя с цяла глава и рамене над останалите. Неговите удари са толкова добре прицелени, че в продължение на няколко десетилетия е изглеждало, че цялата постройка на психоанализата е напът да се срути.
Когато бях студент в тогавашния Институт по психиатрия в Южен Лондон, живеех – донякъде неудобно – на много мили разстояние в Северен Лондон. За да избегна трафика през най-натовареното време, ставах рано, понякога нелепо рано, и шофирах, прекосявайки целия град. Често пристигах в института преди изгрев и паркингът обикновено беше празен. Сградата беше тиха и звукът от стъпките ми приятно отекваше. За да стигна до катедрата по психология, трябваше да вървя по дълъг коридор без прозорци. Всички врати бяха затворени с едно изключение. Докато бързах да мина покрай единствената отворена врата, хвърлях един поглед към малкия кабинет и виждах небрежно облечен човек (който въпреки това винаги носеше вратовръзка) да седи до бюро и да говори на диктофон.
Името му беше Ханс Юрген Айзенк. Обикновено стоеше с гръб към мен – като човек в картина на Хопър, но можех да видя съсредоточеното му изражение в черното огледало на прозореца на кабинета. Бе способен да издиктува цяла книга за две седмици. Понякога погледите ни се срещаха, но моето мимолетно отражение не го разсейваше и диктовката му продължаваше без никаква пауза. Беше над седемдесетгодишен, но бе толкова ентусиазиран от перспективата да направи откритие, че работеше усилено, докато повечето от академичния състав бяха още в леглото.
Х. Ю. Айзенк беше водещ британски психолог през по-голямата част от втората половина на ХХ век. Роден е в Берлин, но бяга от нацистка Германия през 1935 г. и се установява в Лондон. Изследователските му интереси са широки, обхващащи всичко от генетика до астрология; трудолюбието му е изключително. Освен академичните публикации, той пише достъпни психологически книги за читатели лаици, които се продават в милионни тиражи. Към края на 50-те години на ХХ век той е относително добре известен и отвъд границите на академичните среди. Стилът му на писане е полемичен и към началото на 60-те години той е описван като противоречива фигура. Едно десетилетие по-късно името му започва да се асоциира с изследвания, свързващи расата и коефициента на интелигентност (IQ). Обвинен е, че е фашист, нападан е физически и получава смъртни заплахи. Днес репутацията му почива на придобила влияние теория за личността и той е запомнен главно с отричането на Фройд и психоанализата. През 1952 г. Айзенк анализира доказателствата за ефикасността на психотерапията, включително психоанализата, и заключава, че резултатите не са по-добри от тези на спонтанната ремисия.
Последвалите дебати са разгорещени и враждебни. Критиката на Айзенк създава климат, който насърчава разработването на алтернативни психологически терапии, основани на лабораторните експерименти на Иван П. Павлов (известен с откриването на условния рефлекс, при който опитното куче слюноотделя в отговор на биенето на звънец) и на Б. Ф. Скинър (който променя поведението на гълъби, използвайки награди). Тези нови „поведенчески“ терапии се оказват много ефективни – особено при нощно напикаване, тревожност и разстройства на поведението. Ако бяхте попитали Айзенк защо е толкова критичен към Фройд, той щеше да ви отговори, че твърденията на психоанализата не са подкрепени с доказателства. Айзенк беше емпирик и професионалният му живот бе посветен на преследването на истината. Това беше основната му мотивация. Или поне основната му мотивация такава, каквато той я разбираше.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-1294-2
Купи
Цена
22.10 лв.
(26.00 лв.)

* 15% онлайн отстъпка
Доставка - куриери "Спиди"
Безплатна за поръчки над 80 лв.
-15%
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2024 © Всички права запазени