Хора с прякори. Тъжни разкази

Божидар Манов  - „Хора с прякори“
Тъжни разкази

Предговор

МОИТЕ „ХОРА С ПРЯКОРИ“
Те идват в съзнанието ми неочаквано, винаги неканени и все изненадващи.
Някои съм срещал в детството си, в бедната софийска махала около стария Майчин дом (останала неназована между иначе известните „Банишора“ и Драз махала). Други съм виждал около Строшена чешма в родното градче на баща ми Цариброд – днес в Сърбия. В моето детство беше Димитровград в бивша Югославия, а като пораснах, за мен винаги е болезнено откъснато парче от родината в Западните покрайнини. Някога, през далечната 1919 година, след Ньойския договор, баща ми, гимназист и донаборник, бяга в София при по-големите си братя, за да не попадне в тамошната армия, защото се знаело, че тормозят българските войничета.
Бежанско чедо съм и по майчина линия. Дядо ми Теохар Попмихайлов, родом от Крушево, днес в Северна Македония, участвал в революционния комитет за Илинденското въстание. Като образован младеж с няколко езика (учил в Цариград), работел в местната турска поща. Това било най-надеждното и най-неподозрително място в градчето, та затова на тавана на пощата криел динамит за въстанието. След поражението бяга с майка си и малко багаж на два катъра през околните баири, после Кюстендил, Дупница и в края на 1903 година се заселва в София. Не го познавам, 8 починал е навръх новата 1941 година от преплитане на червата. Но от него през майка ми са дошли много разкази за патриархалния бит на прехода между ХІХ и ХХ век с цветисти персонажи и неповторима лексика (архаизми и турцизми) от онова време в далечното старо Крушево.
И така, някак неусетно, първоначално съвсем спонтанно в пандемичната изолация у дома, докато преболедувам за две седмици коварния Covid-19, из полуобърканото ми съзнание се заразхождаха моите „хора с прякори“, дошли непонятно как от детските спомени и отбелязаните по-горе бежански преразкази. А когато температурата ме отпусна и безсънието изчезна, ги видях да шетат по разнебитената улица към Строшена чешма от родния Цариброд на баща ми. Но за моя почуда, там бяха и чешитите от Крушево на дядо ми Теохар и разни други нестандартни персонажи от детските ми лета в гара Белово, родно място на баба ми по майчина линия. Тях ги виждах на сянка под кръчмарската лоза – вътре неколцина от по-младите играят моникс, а намазаното предната вечер дюшеме с подово масло мирише като траверсите от близката жп линия. Кръчмарят бай Минко вади с триметрово въже дървена тарга с бира, измръзнала в бързата вода на Яденица, триста метра преди да се влее в бавната и топла Марица. А в късния следобед, докато чакам в сянката на ореха селският козар да прибере стадото и да върне козичката на последната ми престаряла баба от изчезващия род, през облака нажежен прах виждам като в избелял цветен филм нашата бедна улица около стария Майчин дом в София (в онази махала, останала неназована между известните „Банишора“ и Драз махала). И в прахоляка изплуват или изчезват силуетите на обущаря бай Гошо с работилничка два на два метра, винаги с дървени клечки между зъбите, които забива с отмерен замах в новите гьонени подметки; фурнаджията бай Сандо Бюл-бюл, дето „пощипва“ месо от калените гювечи на домакините от улицата; милиционера Милан от мансардата над фурната, сутрин гладко обръснат да отива на смяна, а вечер да се връща винаги пиян; хубавата Велка от втория етаж на неизмазаната къща, а под нея зад зарешетения прозорец – Мара Опълченката с изпопадали зъби и космата бенка между веждите. И още – Иван Кривокракия с люспести струпеи по ръцете (от киселината, щото работи в галванотехническа работилница); оперната певица Лили едрогърдата, дето я гледаме, като се преоблича надвечер на отворен прозорец (най-хубаво се вижда от черницата в съседния двор); бай Оник, арменец – обущар с рунтави вежди, и в същия двор Боби Коцкара с пич-мустачки, но и лош ревматизъм, дето го спрял да гони фустите. По едно време около другата махленска хубавица – Зорка от ъгловата къща, се завъртя строен черноок арабин, студент в Агрономическия факултет. Ожениха се, отведе я при своите, ала тя се върна много скоро, щото там имал още две жени. А синовете на стария дърводелец бай Стефан, спортисти, станаха треньори, носеха от чужбина и продаваха в махалата първите шушляци, та дори и един транзистор колкото училищно куфарче на първолак.
После, вече като студент, четях всичко публикувано от съвременни български автори (поети и белетристи). С особено удоволствие попаднах в литературното село Югла от разказите на Георги Мишев. А когато по-късно се запознах с него по повод на едно интервю за списание „Киноизкуство“, разбрах, че това е неговото родно село Йоглав, но пренесено в прозата с преправено име и населено с литературни персонажи, преродени от авторското му въображение.
И тъкмо през пандемичната изолация си дадох сметка, че моите „хора с прякори“ никога не са излизали от паметта ми, а много често, все така нощем, прекося­ ват обърканите ми сънища, като че искат да ми кажат нещо, но или аз не ги разбирам, или те се подсмихват мълчаливо и непродумали дума, потъват някъде в безфокусното пространство на съня, докато се будя още неразбрал къде съм през първите няколко секунди.
И така ден след ден, нощ след нощ моите „хора с прякори“ не ми даваха покой, докато не реших да „говоря“ с тях през екрана на компютъра, преди да са се размили съвсем в съзнанието ми като живи образи от недосънувано минало време. И да ги подредя, доколкото мога, по калдъръма на разнебитената улица към Строшена чешма, която дори не съм виждал от детството си, а това ще рече отпреди поне шейсет години.
Натрошени спомени, залепени в произволна мозайка от избледнели случки, които времето подрежда както му хрумне, а аз се опитвам да ги облека в думи.
А защо тъжни разкази? Защото такива се появяваха в паметта ми и въображението само ги дописваше. А пък и някъде бях прочел: „Никой не е роден за щастие, всички сме родени за живота“.
И защото лесно се живее, когато си весел; ала трудно е, когато си тъжен.
Ето затова.