Успешно добавихте „...“ към вашата поръчка
Дом
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0327-8
Цена
18.00 лв.
Купи

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Поръчай по телефона
Поръчайте между 9:00 и 16:00 часа
в работни дни на телефон 0700 18028

Или оставете телефонен номер
и ние ще се свържем с вас за
приемане на поръчката.
Купи с 1 клик
Информация
Рейтинг (4)
Мнения (1)
Публикувай мнение
Печат
Меки корици
Размери
13/20
Тегло
308 гр.
Страници
392
Дата на издаване
30 ноември 2018
Превод
Богдан Русев
Корица
Стефан Касъров

Дом

Майрън Болитар е щастлив. След толкова години той е преоткрил любовта в прегръдките на годеницата си и не иска нищо друго, освен да прекарва колкото може повече време в тях.

Но тогава му се обажда старият му приятел Уин. От Лондон. Където току-що е убил трима души с прав бръснач. С новината, че е видял с очите си едно момче, изчезнало без следа преди десет години.

Двамата нямат друг избор, освен отново да се впуснат в разследване – което скоро се превръща в истинско преследване на улики, заподозрени и следи на два континента едновременно.

Но нито прагматичният ум и доброто сърце на Майрън, нито гениалните способности и неограничените възможности на Уин могат да ги подготвят за онова, което ги очаква накрая.

За автора

Xарлан Коубън  е роден през 1962 г. в Нюарк, Ню Джърси. Автор е на 27 романа, сред които преведените на български „Шест години“, „Остани“, „Невинният“, „Не казвай на никого“, „Няма втори шанс“, „Гората“, „Само един поглед“ и други. Всеки един от седемте последователно издадени романа - „Липсваш ми“, „Шест години“, „Остани“, „Под напрежение“, „Клопка“, „Дръж се здраво“ и „Изгубена завинаги“, е бил на първо място в най-престижната селекция на Съединените щати – класацията на бестселърите на вестник „Ню Йорк Таймс“. 

Романът „Не казвай на никого“ има брилянтна екранизация – едноименният филм на режисьора Гийом Кане с участието на Франсоа Клузе и Кристин Скот Томас печели множество отличия, включително 4 награди „Сезар” през 2007 година. 

Коубън е международно признат писател, лауреат на литературните награди за криминални книги „Едгар“, „Шеймъс“ и „Антъни“, и е първият в историята, спечелил и трите. Той е първият чуждестранен писател, който през 2009 г. получава най-престижното британско отличие за криминална литература „Бестселърна кама“. Тази награда е особено ценна поради факта, че се присъжда не от жури, а чрез директно гласуване на публиката. Коубън влиза и в списъка на 50-те най-велики криминални писатели на всички времена. На 15 март 2011 г. той получи Медала на Париж, връчен му на тържествена церемония в парижкото кметство от културния аташе Кристоф Жирар. Медалът, сред чиито носители са Джейн Фонда, Кармен Маура, Тони Морисън, Пол Остър, Чечилиа Бартоли, е френско отличие и знак на висока почит към артисти, които имат специален принос към културата на международно ниво. 

Майсторски изпипаните романи на Харлан Коубън често се определят от критиката като „изобретателни” (Ню Йорк Таймс), „затрогващи и мъдри” (Лос Анжелис Тайм), „превъзходни” (Чикаго Трибюн) и „задължителни четива” (Филаделфия Инкуайър). 

Днес американският писател има в актива си 60 милиона отпечатани книги в цял свят. Трилърите му са преведени на 43 езика и са бестселъри в десетки страни. А той продължава да живее в Ню Джърси със съпругата си, която е педиатър, и с четирите им деца.

Откъс

Харлан Коубън - „Дом”

Глава 1

Момчето, което беше изчезнало преди десет години, се появява.
Не си падам по истериите, нито дори по чувството, наречено удивление. За своите четиресет и няколко години съм видял доста. Случвало се е за малко да ме убият – както и да убия. Виждал съм извращения, каквито повечето хора биха се затруднили, направо не биха успели да проумеят – някои дори биха стигнали дотам да твърдят и че аз самият съм причинил немалко такива. През годините се научих да владея чувствата си, а още по-важното – и реакциите си в напрегнати и рискови ситуации. Може и да действам с бързина и насилие, но действията ми неизменно се отличават с определено ниво на обмисленост и устременост.
Тези качества, така да се каже, неведнъж са спасявали мен и важните за мен хора.
И въпреки това си признавам, че когато виждам момчето за първи път – всъщност той сега е тийнейджър, нали така? – усещам как пулсът ми започва да препуска. В ушите ми отеква туптене. Преди да осъзная, ръцете ми се свиват в два юмрука.
Десет години – плюс петдесет метра, не повече – ме делят от изчезналото момче. Патрик Мур – това е името на момчето – се обляга на една осеяна с графити бетонна колона на надлеза. Раменете му са прегърбени. Погледът му се стрелка тревожно наоколо и спира върху пропукания асфалт в краката му. Прическата му е от онези, на които казвахме „войнишка“. Други двама тийнейджъри се мотаят под надлеза. Единият пуши цигара с такъв устрем, че се чудя дали цигарата нещо не го е обидила. Другият носи нашийник с шипове и мрежеста тениска, сякаш онагледява каква професия практикува в момента, чрез възможно най-недвусмислената униформа.
Колите профучават над главите им, в неведение за случващото се под тях. Намираме се в района на гара „Кинг Крос“, по-голямата част от която беше „освежена“ през последните десет години с музеи и библиотеки, линия на „Евростар“ и дори с табела „Перон 9 ¾“, където Хари Потър се е качил на влака за „Хогуортс“. Повечето от така наречените „съмнителни субекти“ са изоставили тукашните опасни сделки лице в лице, в полза на относително безопасната онлайн търговия – почти заличила нуждата от рискованите крайпътни секс услуги, поредната благоприятна последица от интернет – но ако буквално или преносно отидете от другата страна, встрани от онези лъскави, нови кули, там все още има няколко местенца, където долнопробните субекти си живеят доста нагъсто.
Точно там откривам изчезналото момче.
Част от мен – безразсъдната, която гледам да усмирявам – иска да се втурне през улицата и да грабне момчето. Сега би бил, ако това наистина е Патрик, а не съм сгрешил и не е някой, който само прилича на него, на шестнайсет години. От това разстояние изглежда на толкова. Десет години по-рано – можете сами да пресметнете колко малък е бил, – сред тънещото в благоденствие население на Алпайн, Патрик е бил с Рийс, сина на братовчед ми, на „среща с другарче“, както държат да се изразяват.
Това, разбира се, е моята дилема.
Ако грабна Патрик сега, ако просто изтичам отсреща и го отведа със себе си, какво ще се случи с Рийс? Пред погледа ми е едно от изчезналите момчета, но аз съм дошъл, за да спася и двете. Това означава да бъда предпазлив. Без резки движения. Трябва да проявя търпение. Каквото и да се е случило преди десет години, каквато и извратена жестокост на човечеството (не вярвам особено в жестокостта на съдбата, при положение че виновникът обикновено се оказва някое човешко същество) да е изтръгнала това момче от изобилието в луксозния му дом с дебели стени от камък и го е захвърлило сред вонята под този надлез, моята тревога точно сега е, че ако направя едно грешно движение, може едното или и двете момчета да изчезнат отново, този път завинаги.
Ще трябва да почакам Рийс да се появи. Ще изчакам Рийс и после ще прибера двете момчета и ще ги заведа вкъщи.
Вероятно сте си задали два въпроса.
Първият: Защо съм толкова уверен, че щом видя момчетата, ще успея да ги прибера и двамата? Да предположим, може би ще си кажете, че на момчетата са им промили мозъците и окажат съпротива? Да предположим, че похитителите или онези, които държат ключа към свободата им, са многобройни, склонни към насилие и непоколебими?
На вас ще отговоря: не се тревожете за това.
Вторият въпрос, който много повече ме занимава в момента: ами ако Рийс не се появи? Не може да се каже, че съм от типа „после ще му мисля“, затова подготвям и резервен план, който включва по-обстойно разузнаване на района и предпазливо проследяване на Патрик от разстояние. Внимателно обмислям как може да се случи това, ако нещо се обърка.
Търговията потръгва. В живота всичко е обособено. Тази улична тоалетна не е по-различна. Едната част под надлеза обслужва хетеросексуални мъже, в търсене на женска компания. Тук е най-оживено. Старомодни ценности, предполагам. Приказвайте си колкото си искате за полове и предпочитания, и фантазии, но мнозинството сексуално неудовлетворени хора си остават хетеросексуални мъже, на които не им стига. Класици. Момичета с празен поглед заемат местата си покрай бетонния зид, минават коли, заминават момичета и други заемат местата им. Сякаш наблюдаваш автомат за безалкохолни напитки на някоя бензиностанция.
От другата страна под надлеза, за всеки случай, има и групичка транссексуални, жени, преоблечени като мъже във всякакви образи и роли, а там, съвсем в края, където е застанал Патрик, се предлагат и гей младежите.
Виждам как един мъж, облечен с риза с цвят на пъпеш, с наперена походка се насочва към Патрик.
Какво, зачудих се аз още когато Патрик се появи, бих направил, ако някой клиент реши да се възползва от услугите на Патрик? Първо си казах, че най-добре би било да се намеся моментално. Това, струва ми се, би било най-хуманното нещо, което мога да направя, но от друга страна, не бива да изпускам от поглед крайната си цел: да заведа и двете момчета вкъщи. Истината е, че Патрик и Рийс бяха изчезнали преди цяло десетилетие. Един бог знае през какво са преминали и колкото и да не ми се нрави мисълта да позволя още веднъж някой да злоупотреби с който и да било от двамата, вече съм претеглил плюсовете и минусите и съм взел решение. Няма полза да продължавам да го умувам.
Но господин Пъпеш не е клиент.
Веднага ми става ясно. Клиентите не крачат така наперено. Не ходят с високо вдигната глава. Не се усмихват мазно. Не носят ризи в ярък цвят на пъпеш. Клиентите, които са толкова отчаяни, че да стигнат до тук, за да задоволят нуждите си, изпитват срам или страх да не ги разкрият, а най-вероятно и двете. Господин Пъпеш, от друга страна, изглежда и се държи като самоуверен и опасен човек. С подходящата нагласа бихте могли да уловите подобни неща. Инстинктът ви за самосъхранение би запратил към мозъка ви един първичен, предупредителен сигнал за опасност, която не разбирате напълно. Съвременният човек, понякога по-разтревожен за доброто си име, отколкото за безопасността си, често поема риска да не му обръща внимание.
Господин Пъпеш хвърля поглед през рамо. Появили са се други двама мъже, които заемат позиции по фланговете му. И двамата са доста едри, накипрени с камуфлажни панталони и пристегнали в типични бели потници лъскавите си мускули. Другите момчета, които работят на същото място в подлеза – пушачът и онзи с нашийника с бодли – побягват при вида на господин Пъпеш и оставят Патрик сам с тримата новодошли. О, това не е никак добре.
Патрик все така гледа в краката си, а полуобръснатата му глава проблясва. Осъзнава присъствието на Господин Пъпеш едва когато онзи се надвесва над него. Приближавам се още. По всичко изглежда, че Патрик от доста време работи на улицата. Замислям се за кратко за това, какъв ли е бил животът му, сграбчен изпод защитното крило на охолното американско предградие и захвърлен... ами, кой знае къде?
Но през цялото това време Патрик може би е развил някои конкретни умения. Може би ще успее да се измъкне от тази ситуация само с приказки. Ситуацията може и да не е толкова страшна, колкото изглежда. Трябва да почакам и да видя. Господин Пъпеш застава точно пред лицето на Патрик. Казва му нещо. Не чувам какво. После, без обяснение, замахва с юмрук и го стоварва като чук в слънчевия сплит на Патрик. Патрик пада на земята, като се опитва да си поеме дъх.
Двамата културисти в камуфлажи тръгват към тях.
Бързо се приближавам.
 – Господа! – подвиквам.
Господин Пъпеш и двамата камуфлажи се завъртат, щом чуват гласа ми. Отначало приличат на неандерталци, доловили непознат странен звук. После ме виждат и присвиват очи. Виждам как на лицата им се появяват усмивки. Тялото ми не представлява внушителна гледка. Ръстът ми е над средния и съм по-скоро слаб, с руса-към-посивяваща коса, кожата ми в топло време е порцелановобяла, а в студено поруменява. Колкото до чертите на лицето ми, вероятно бихте ги сметнали за деликатни, но привлекателни – поне така се надявам.

Харлан Коубън - „Дом”

Глава 1

Момчето, което беше изчезнало преди десет години, се появява.
Не си падам по истериите, нито дори по чувството, наречено удивление. За своите четиресет и няколко години съм видял доста. Случвало се е за малко да ме убият – както и да убия. Виждал съм извращения, каквито повечето хора биха се затруднили, направо не биха успели да проумеят – някои дори биха стигнали дотам да твърдят и че аз самият съм причинил немалко такива. През годините се научих да владея чувствата си, а още по-важното – и реакциите си в напрегнати и рискови ситуации. Може и да действам с бързина и насилие, но действията ми неизменно се отличават с определено ниво на обмисленост и устременост.
Тези качества, така да се каже, неведнъж са спасявали мен и важните за мен хора.
И въпреки това си признавам, че когато виждам момчето за първи път – всъщност той сега е тийнейджър, нали така? – усещам как пулсът ми започва да препуска. В ушите ми отеква туптене. Преди да осъзная, ръцете ми се свиват в два юмрука.
Десет години – плюс петдесет метра, не повече – ме делят от изчезналото момче. Патрик Мур – това е името на момчето – се обляга на една осеяна с графити бетонна колона на надлеза. Раменете му са прегърбени. Погледът му се стрелка тревожно наоколо и спира върху пропукания асфалт в краката му. Прическата му е от онези, на които казвахме „войнишка“. Други двама тийнейджъри се мотаят под надлеза. Единият пуши цигара с такъв устрем, че се чудя дали цигарата нещо не го е обидила. Другият носи нашийник с шипове и мрежеста тениска, сякаш онагледява каква професия практикува в момента, чрез възможно най-недвусмислената униформа.
Колите профучават над главите им, в неведение за случващото се под тях. Намираме се в района на гара „Кинг Крос“, по-голямата част от която беше „освежена“ през последните десет години с музеи и библиотеки, линия на „Евростар“ и дори с табела „Перон 9 ¾“, където Хари Потър се е качил на влака за „Хогуортс“. Повечето от така наречените „съмнителни субекти“ са изоставили тукашните опасни сделки лице в лице, в полза на относително безопасната онлайн търговия – почти заличила нуждата от рискованите крайпътни секс услуги, поредната благоприятна последица от интернет – но ако буквално или преносно отидете от другата страна, встрани от онези лъскави, нови кули, там все още има няколко местенца, където долнопробните субекти си живеят доста нагъсто.
Точно там откривам изчезналото момче.
Част от мен – безразсъдната, която гледам да усмирявам – иска да се втурне през улицата и да грабне момчето. Сега би бил, ако това наистина е Патрик, а не съм сгрешил и не е някой, който само прилича на него, на шестнайсет години. От това разстояние изглежда на толкова. Десет години по-рано – можете сами да пресметнете колко малък е бил, – сред тънещото в благоденствие население на Алпайн, Патрик е бил с Рийс, сина на братовчед ми, на „среща с другарче“, както държат да се изразяват.
Това, разбира се, е моята дилема.
Ако грабна Патрик сега, ако просто изтичам отсреща и го отведа със себе си, какво ще се случи с Рийс? Пред погледа ми е едно от изчезналите момчета, но аз съм дошъл, за да спася и двете. Това означава да бъда предпазлив. Без резки движения. Трябва да проявя търпение. Каквото и да се е случило преди десет години, каквато и извратена жестокост на човечеството (не вярвам особено в жестокостта на съдбата, при положение че виновникът обикновено се оказва някое човешко същество) да е изтръгнала това момче от изобилието в луксозния му дом с дебели стени от камък и го е захвърлило сред вонята под този надлез, моята тревога точно сега е, че ако направя едно грешно движение, може едното или и двете момчета да изчезнат отново, този път завинаги.
Ще трябва да почакам Рийс да се появи. Ще изчакам Рийс и после ще прибера двете момчета и ще ги заведа вкъщи.
Вероятно сте си задали два въпроса.
Първият: Защо съм толкова уверен, че щом видя момчетата, ще успея да ги прибера и двамата? Да предположим, може би ще си кажете, че на момчетата са им промили мозъците и окажат съпротива? Да предположим, че похитителите или онези, които държат ключа към свободата им, са многобройни, склонни към насилие и непоколебими?
На вас ще отговоря: не се тревожете за това.
Вторият въпрос, който много повече ме занимава в момента: ами ако Рийс не се появи? Не може да се каже, че съм от типа „после ще му мисля“, затова подготвям и резервен план, който включва по-обстойно разузнаване на района и предпазливо проследяване на Патрик от разстояние. Внимателно обмислям как може да се случи това, ако нещо се обърка.
Търговията потръгва. В живота всичко е обособено. Тази улична тоалетна не е по-различна. Едната част под надлеза обслужва хетеросексуални мъже, в търсене на женска компания. Тук е най-оживено. Старомодни ценности, предполагам. Приказвайте си колкото си искате за полове и предпочитания, и фантазии, но мнозинството сексуално неудовлетворени хора си остават хетеросексуални мъже, на които не им стига. Класици. Момичета с празен поглед заемат местата си покрай бетонния зид, минават коли, заминават момичета и други заемат местата им. Сякаш наблюдаваш автомат за безалкохолни напитки на някоя бензиностанция.
От другата страна под надлеза, за всеки случай, има и групичка транссексуални, жени, преоблечени като мъже във всякакви образи и роли, а там, съвсем в края, където е застанал Патрик, се предлагат и гей младежите.
Виждам как един мъж, облечен с риза с цвят на пъпеш, с наперена походка се насочва към Патрик.
Какво, зачудих се аз още когато Патрик се появи, бих направил, ако някой клиент реши да се възползва от услугите на Патрик? Първо си казах, че най-добре би било да се намеся моментално. Това, струва ми се, би било най-хуманното нещо, което мога да направя, но от друга страна, не бива да изпускам от поглед крайната си цел: да заведа и двете момчета вкъщи. Истината е, че Патрик и Рийс бяха изчезнали преди цяло десетилетие. Един бог знае през какво са преминали и колкото и да не ми се нрави мисълта да позволя още веднъж някой да злоупотреби с който и да било от двамата, вече съм претеглил плюсовете и минусите и съм взел решение. Няма полза да продължавам да го умувам.
Но господин Пъпеш не е клиент.
Веднага ми става ясно. Клиентите не крачат така наперено. Не ходят с високо вдигната глава. Не се усмихват мазно. Не носят ризи в ярък цвят на пъпеш. Клиентите, които са толкова отчаяни, че да стигнат до тук, за да задоволят нуждите си, изпитват срам или страх да не ги разкрият, а най-вероятно и двете. Господин Пъпеш, от друга страна, изглежда и се държи като самоуверен и опасен човек. С подходящата нагласа бихте могли да уловите подобни неща. Инстинктът ви за самосъхранение би запратил към мозъка ви един първичен, предупредителен сигнал за опасност, която не разбирате напълно. Съвременният човек, понякога по-разтревожен за доброто си име, отколкото за безопасността си, често поема риска да не му обръща внимание.
Господин Пъпеш хвърля поглед през рамо. Появили са се други двама мъже, които заемат позиции по фланговете му. И двамата са доста едри, накипрени с камуфлажни панталони и пристегнали в типични бели потници лъскавите си мускули. Другите момчета, които работят на същото място в подлеза – пушачът и онзи с нашийника с бодли – побягват при вида на господин Пъпеш и оставят Патрик сам с тримата новодошли. О, това не е никак добре.
Патрик все така гледа в краката си, а полуобръснатата му глава проблясва. Осъзнава присъствието на Господин Пъпеш едва когато онзи се надвесва над него. Приближавам се още. По всичко изглежда, че Патрик от доста време работи на улицата. Замислям се за кратко за това, какъв ли е бил животът му, сграбчен изпод защитното крило на охолното американско предградие и захвърлен... ами, кой знае къде?
Но през цялото това време Патрик може би е развил някои конкретни умения. Може би ще успее да се измъкне от тази ситуация само с приказки. Ситуацията може и да не е толкова страшна, колкото изглежда. Трябва да почакам и да видя. Господин Пъпеш застава точно пред лицето на Патрик. Казва му нещо. Не чувам какво. После, без обяснение, замахва с юмрук и го стоварва като чук в слънчевия сплит на Патрик. Патрик пада на земята, като се опитва да си поеме дъх.
Двамата културисти в камуфлажи тръгват към тях.
Бързо се приближавам.
 – Господа! – подвиквам.
Господин Пъпеш и двамата камуфлажи се завъртат, щом чуват гласа ми. Отначало приличат на неандерталци, доловили непознат странен звук. После ме виждат и присвиват очи. Виждам как на лицата им се появяват усмивки. Тялото ми не представлява внушителна гледка. Ръстът ми е над средния и съм по-скоро слаб, с руса-към-посивяваща коса, кожата ми в топло време е порцелановобяла, а в студено поруменява. Колкото до чертите на лицето ми, вероятно бихте ги сметнали за деликатни, но привлекателни – поне така се надявам.

Сподели в:
Публикувай мнение за книгата
Мнения на читатели
Не знам дали сте наясно, но този роман става моментално бестселър на "Ню Йорк Таймс" още с излизането си през 2016 г. (ако не се лъжа). Четох го на английски, защото не бях сигурен, че ще бъде издаден в България. Коубън от най-висока класа! Заслужава екранизация...
Печатно издание
Печатно издание
ISBN
978-619-02-0327-8
Купи
Цена
18.00 лв.

Доставка - 2 лв. / София, 2.50 лв. / България
Безплатна за поръчки над 30 лв.
Отстъпка
Доставка
Издателство "Колибри"
1990-2018 © Всички права запазени