Както може да се отгатне от заглавието, това е единайсетата книга от поредицата за Женския детективски клуб на Джеймс Патерсън за четири жени, които не само са близки приятелки, но и се допълват професионално, така че да могат да работят върху всички аспекти на криминален случай.
Линдси Боксър най-сетне е бременна! Ала нито за момент не забавя темпото на работата си. Когато милионерът Чаз Смит е брутално застрелян, тя открива, че оръжието на убийството е свързано със смъртта на четирима от недосегаемите престъпници в Сан Франциско. И е взето от склада с улики на собственото й ведомство. Всеки може да е убиецът – дори някой от най-близките й приятели.
Следващият случай, за който Линдси е повикана, е най-невероятното местопрестъпление, което е виждала някога: две глави без трупове, демонстративно изложени в градината на световноизвестен актьор. Когато и друга глава е изкопана, Линдси осъзнава, че в земята може да са заровени стотици жертви.
От поредицата за Женския детективски клуб на български са издадени от ИК „Колибри“ книгите „4-ти юли“, „Петият конник“ и „Шестата жертва“.
„Не мога да повярвам колко добър е Патерсън… Не ми се е случвало да започна негова книга и да не я довърша.“
Лари Кинг, Ю Ес Ей Тудей
Джеймс Патерсън (роден 1947 г.) държи рекорда на „Гинес” по брой на първи места в листата за бестселъри на в. „Ню Йорк Таймс”. С първата си книга печели наградата „Едгар“ за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. „Парамаунт Пикчърс“ снима изключително успешен филм по „Целуни момичетата“, в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно.
Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде „кралят на романите, четящи се на един дъх“. Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. „Ню Йорк Таймс” над 60 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е над 300 милиона екземпляра. Джеймс Патерсън фигурира в Книгата за рекордите на Гинес и като първия писател, продал над 1 милион електронни книги. Затова никой вече не се наема да го сравнява с други величия в областта на криминалния роман - Патерсън с основание е смятан за несравним феномен.
Джеймс Патерсън, Максин Паетро - „Единайсетият час“
Пролог - ОТМЪСТИТЕЛЯ
Едно
Мъж с приятна външност на четиресет и няколко години седеше на последния ред в залата на Музикална академия „Мортън“. Беше облечен в син костюм, бяла риза и носеше елегантна раирана вратовръзка. Чертите му бяха правилни, без да са впечатляващи, но зад синкавите стъкла на очилата му се виждаха много благи кафяви очи.
Присъстваше на рецитала сам и през главата му минаваха бегли мисли за жена му и децата му у дома, но после насочи вниманието си към нечие друго дете.
Казваше се Ноел Смит. Беше на единайсет. Сладко момиченце и много талантлива млада цигуларка, която току-що беше изпълнила забележително добре гавот от Бах. Ноел знаеше, че се е справила добре. Направи дълбок поклон с широка усмивка под бурните възгласи и свиркания на двеста родители.
Щом аплодисментите утихнаха, прошарен мъж скочи от мястото си на третия ред, закопча сакото си, излезе към пътеката и се отправи към фоайето.
Той беше Чаз Смит, бащата на Ноел.
Мъжът в синия костюм изчака няколко секунди, а след това последва Смит, като спазваше дистанция от няколко крачки, вървеше по покритото с кремави плочки пространство, а после зави вдясно покрай миниатюрния фонтан и пое по късия коридор, в дъното на който беше мъжката тоалетна.
Влезе вътре, надникна под кабинките и зърна италианските мокасини на Чаз Смит зад последната врата вдясно. В помещението нямаше друг. След минутка-две щеше да се напълни.
Мъжът в синия костюм се движеше бързо, взе големия метален кош до мивката и го постави така, че да блокира изхода.
След това се провикна:
– Господин Смит? Съжалявам, че ви безпокоя, става дума за колата ви.
– Какво? Кой е?
– Колата ви, господин Смит. Оставили сте светлините включени.
Мъжът в синия костюм извади полуавтоматичния двайсет и втори калибър „Ругър“ от джоба на сакото си и завинти заглушителя. После измъкна бежова найлонова торбичка от онези в супермаркетите и я нахлузи върху пистолета.
Смит изруга. Бликна водата за промиване и той отвори вратата. Прошарената му коса беше разчорлена, по ноздрите му беше полепнал бял прашец, а лицето му изразяваше яростно негодувание.
– Сигурен ли сте, че е моята кола? – попита. – Жена ми ще ме убие, ако не съм на мястото си за финала.
– Наистина ужасно съжалявам, че ще причиня това на съпругата и детето ви. Ноел свири прекрасно.
Смит изглеждаше озадачен... после разбра. Пусна контейнерчето с кокаин и мушна ръка в сакото си. Твърде късно.
Мъжът в синия костюм вдигна покритото с торбичката оръжие, дръпна спусъка и стреля два пъти между очите на Чаз.
Две
Дълга секунда разцъфна като бяло цвете в облицованото със сини плочки помещение. Смит се втренчи в убиеца си с широко отворени сини очи, през двете дупки от куршум бликна кръв, а лицето му беше застинало в израз на недоумение. Още беше на крака, но сърцето му беше спряло. Чаз Смит беше мъртъв и го знаеше. Стрелецът отвърна на погледа на Смит, след това протегна ръка и го бутна. Мъртвият падна в кабинката, срина се върху тоалетната чиния, а главата му се удари в стената. Идеалната обстановка за покойния Чаз Смит. Умрял в кенеф, подобаваща финална поза за този боклук. – Заслужаваше си го. Заслужаваше и по-лошо, кучи син такъв.
Свърши добра работа с убийството, а сега трябваше да се махне оттук.
Прибра найлоновата торбичка, в която бяха гилзите, следите от барут и оръжието, обратно в джоба на сакото си и затвори вратата на кабинката.
После изнесе кофата за боклук пред вратата от външната страна. Това щеше да забави достъпа за известно време, щяха да си помислят, че мъжката тоалетна временно е затворена.
Мъжът в синия костюм чу бликване на звуци. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше. Той тръгна обратно към главния коридор и зави наляво точно когато хората се изсипаха във фоайето с бъбрене и смях. Никой от тях не го забеляза, но дори и да се беше случило, никога не биха го свързали с мъртвеца.
На стената до врата с надпис „Учителска стая“ имаше кутия за включване на противопожарна аларма.
Уви ръката си с носна кърпа, отвори вратичката, взе чука, счупи стъклото и дръпна лоста; алармата писна пронизително.
После се мушна директно в най-гъстата част от тълпата.
Хлапета вече започваха да пищят и да тичат в кръг из фоайето. Родители викаха децата си, вдигаха ги на ръце и ги понасяха към изходите.
Мъжът излезе през стъклените врати с останалите и се озова на Калифорния Стрийт. Продължи напред, сви в една от пресечките, подмина ферарито на Чаз Смит и отключи издраскания си джип, паркиран точно зад него.
Миг по-късно подкара бавно покрай училището. Всички тези добри хора – учениците и техните родители – се взираха в сградата, поглеждаха покрива, чакаха да видят дим или пламъци.
Не го знаеха, но сега всички те бяха в по-голяма безопасност.
Чаз Смит беше само една от мишените му. Медиите бяха започнали да следят жертвите му, загинали от огнестрелно оръжие – все дилъри на дрога. Един от вестниците му беше измислил прякор, който си остана.
Сега всички го наричаха Отмъстителя.
Откъм Трийсет и второ Авеню приближаваха по-жарни коли и мъжът, когото наричаха Отмъстителя, настъпи газта. Моментът не беше подходящ да попада в задръстване. Трябваше да напазарува, преди да се прибере у дома при семейството си.
Книга първа
КЪЩАТА С ГЛАВИТЕ
Глава 1
Юки Кастелано отвори очи. Беше в прегръдката на любовника си в леглото на майка си. Ако сънуваше, сънят беше много забавен.
Ухили се на себе си, почти виждаше покойната си майка седнала на зеленото ниско столче пред тоалетката си с неодобрително изражение на лицето – понякога дори чуваше гласа ѝ в главата си.
Юки, на теб ти трябва съпруг.
Не любовник.
Мамо. Мамо, той е абсолютно прекрасен. Той е абсолютно женен.
Разделени са!
Джаксън Брейди се размърда до нея, придърпа я към себе си, повдигна косата ѝ я целуна отстрани по шията.
Тя се опита да каже:
– Рано е... можеш... да поспиш още един... – и въздъхна, щом Брейди прокара ръце по голото ѝ тяло, запали двигателя ѝ и форсира.
Възглавниците паднаха на земята, завивките бяха изритани надолу към таблата на леглото и той проникна в нея.
Тя нададе вик, а той промълви:
– Моя си.
Така беше. Притежаваше я напълно.
Пъшкаха, хапеха се, движеха се едновременно в състезание, в което и двамата бяха победители. Свършиха, оплетени в завивките и един в друг, двамата бяха потни, задоволени и изумени.
– О, боже – въздъхна Юки. – Това си беше... съвсем... редовно.
Брейди се засмя.
– Голяма скица си.
Целуна я още веднъж, зарови пръсти в гъстата ѝ черна коса и се загледа в кичурите, минаващи между пръстите му.
– Трябва да вървя – каза тихо.
– Не и без кафе.
Той я шляпна по дупето и стана от леглото. Юки се обърна на една страна и се загледа в Брейди, който си тръгваше от нея. Обхвана с очи съвършеното му тяло, светлата коса, стигаща почти до раменете, семплия келтски кръст, татуиран на гърба му. Щом вратата на банята се затвори, Юки стана и облече копринения си халат в цвят диня, подарък от Брейди.
Прекрачи през дрехите, които бяха хвърлили на пода предишната вечер, извади му чиста риза от едно чекмедже и я остави на зеления стол. Заслуша се в душа и се замисли за Брейди, който беше под него.
Jsutta sakana ni esa wa yaranai, каза Кейко Кастелано. Никой мъж няма да храни рибата, която е уловил. Млъквай, мамо. Обичам го.
В кухнята Юки отвори шкафа, извади кафе на зърна, напълни кафе-машината с вода. Сложи филийки в тостера.
Още нямаше шест часа сутринта. Не беше нужно да се появява в офиса на областния прокурор преди девет. Но не ѝ пречеше да става с Брейди. Дори го правеше с желание, тъй като, боже, обичаше го. Толкова много, че чак беше срамота, но пък се чувстваше щастлива. Може би за пръв път в живота си като зрял човек.
Какво ти „може би“? Определено не беше изпитвала такова щастие през последните двайсет години.
Брейди се появи в кухнята. Беше си сложил вратовръзката, ремъкът на кобура му бе преметнат върху синята риза и вече обличаше сакото. Изглеждаше тревожен и тя знаеше, че вече работи по случая, който така го терзаеше. Наля му кафе и сложи препечени филийки намазани с масло в чиния.
Той сипа щедро количество захар в кафето си и отпи глътка. После още една и остави чашата.
– Не мога да ям, миличка. Трябва да... Боже, имам среща след петнайсет минути. Добре ли си? Ще ти се обадя по-късно.
Можеше и да не ѝ се обади по-късно.
Нямаше значение. Добре си бяха.
Целуна го за довиждане на вратата и му каза, че се надява да е в безопасност. Че ще го види скоро цял и невредим.
Прегърна го малко по-силно и за малко по-дълго. Той разроши косата ѝ и се сбогува.
Джеймс Патерсън, Максин Паетро - „Единайсетият час“
Пролог - ОТМЪСТИТЕЛЯ
Едно
Мъж с приятна външност на четиресет и няколко години седеше на последния ред в залата на Музикална академия „Мортън“. Беше облечен в син костюм, бяла риза и носеше елегантна раирана вратовръзка. Чертите му бяха правилни, без да са впечатляващи, но зад синкавите стъкла на очилата му се виждаха много благи кафяви очи.
Присъстваше на рецитала сам и през главата му минаваха бегли мисли за жена му и децата му у дома, но после насочи вниманието си към нечие друго дете.
Казваше се Ноел Смит. Беше на единайсет. Сладко момиченце и много талантлива млада цигуларка, която току-що беше изпълнила забележително добре гавот от Бах. Ноел знаеше, че се е справила добре. Направи дълбок поклон с широка усмивка под бурните възгласи и свиркания на двеста родители.
Щом аплодисментите утихнаха, прошарен мъж скочи от мястото си на третия ред, закопча сакото си, излезе към пътеката и се отправи към фоайето.
Той беше Чаз Смит, бащата на Ноел.
Мъжът в синия костюм изчака няколко секунди, а след това последва Смит, като спазваше дистанция от няколко крачки, вървеше по покритото с кремави плочки пространство, а после зави вдясно покрай миниатюрния фонтан и пое по късия коридор, в дъното на който беше мъжката тоалетна.
Влезе вътре, надникна под кабинките и зърна италианските мокасини на Чаз Смит зад последната врата вдясно. В помещението нямаше друг. След минутка-две щеше да се напълни.
Мъжът в синия костюм се движеше бързо, взе големия метален кош до мивката и го постави така, че да блокира изхода.
След това се провикна:
– Господин Смит? Съжалявам, че ви безпокоя, става дума за колата ви.
– Какво? Кой е?
– Колата ви, господин Смит. Оставили сте светлините включени.
Мъжът в синия костюм извади полуавтоматичния двайсет и втори калибър „Ругър“ от джоба на сакото си и завинти заглушителя. После измъкна бежова найлонова торбичка от онези в супермаркетите и я нахлузи върху пистолета.
Смит изруга. Бликна водата за промиване и той отвори вратата. Прошарената му коса беше разчорлена, по ноздрите му беше полепнал бял прашец, а лицето му изразяваше яростно негодувание.
– Сигурен ли сте, че е моята кола? – попита. – Жена ми ще ме убие, ако не съм на мястото си за финала.
– Наистина ужасно съжалявам, че ще причиня това на съпругата и детето ви. Ноел свири прекрасно.
Смит изглеждаше озадачен... после разбра. Пусна контейнерчето с кокаин и мушна ръка в сакото си. Твърде късно.
Мъжът в синия костюм вдигна покритото с торбичката оръжие, дръпна спусъка и стреля два пъти между очите на Чаз.
Две
Дълга секунда разцъфна като бяло цвете в облицованото със сини плочки помещение. Смит се втренчи в убиеца си с широко отворени сини очи, през двете дупки от куршум бликна кръв, а лицето му беше застинало в израз на недоумение. Още беше на крака, но сърцето му беше спряло. Чаз Смит беше мъртъв и го знаеше. Стрелецът отвърна на погледа на Смит, след това протегна ръка и го бутна. Мъртвият падна в кабинката, срина се върху тоалетната чиния, а главата му се удари в стената. Идеалната обстановка за покойния Чаз Смит. Умрял в кенеф, подобаваща финална поза за този боклук. – Заслужаваше си го. Заслужаваше и по-лошо, кучи син такъв.
Свърши добра работа с убийството, а сега трябваше да се махне оттук.
Прибра найлоновата торбичка, в която бяха гилзите, следите от барут и оръжието, обратно в джоба на сакото си и затвори вратата на кабинката.
После изнесе кофата за боклук пред вратата от външната страна. Това щеше да забави достъпа за известно време, щяха да си помислят, че мъжката тоалетна временно е затворена.
Мъжът в синия костюм чу бликване на звуци. Вратите на залата се бяха отворили и публиката излизаше. Той тръгна обратно към главния коридор и зави наляво точно когато хората се изсипаха във фоайето с бъбрене и смях. Никой от тях не го забеляза, но дори и да се беше случило, никога не биха го свързали с мъртвеца.
На стената до врата с надпис „Учителска стая“ имаше кутия за включване на противопожарна аларма.
Уви ръката си с носна кърпа, отвори вратичката, взе чука, счупи стъклото и дръпна лоста; алармата писна пронизително.
После се мушна директно в най-гъстата част от тълпата.
Хлапета вече започваха да пищят и да тичат в кръг из фоайето. Родители викаха децата си, вдигаха ги на ръце и ги понасяха към изходите.
Мъжът излезе през стъклените врати с останалите и се озова на Калифорния Стрийт. Продължи напред, сви в една от пресечките, подмина ферарито на Чаз Смит и отключи издраскания си джип, паркиран точно зад него.
Миг по-късно подкара бавно покрай училището. Всички тези добри хора – учениците и техните родители – се взираха в сградата, поглеждаха покрива, чакаха да видят дим или пламъци.
Не го знаеха, но сега всички те бяха в по-голяма безопасност.
Чаз Смит беше само една от мишените му. Медиите бяха започнали да следят жертвите му, загинали от огнестрелно оръжие – все дилъри на дрога. Един от вестниците му беше измислил прякор, който си остана.
Сега всички го наричаха Отмъстителя.
Откъм Трийсет и второ Авеню приближаваха по-жарни коли и мъжът, когото наричаха Отмъстителя, настъпи газта. Моментът не беше подходящ да попада в задръстване. Трябваше да напазарува, преди да се прибере у дома при семейството си.
Книга първа
КЪЩАТА С ГЛАВИТЕ
Глава 1
Юки Кастелано отвори очи. Беше в прегръдката на любовника си в леглото на майка си. Ако сънуваше, сънят беше много забавен.
Ухили се на себе си, почти виждаше покойната си майка седнала на зеленото ниско столче пред тоалетката си с неодобрително изражение на лицето – понякога дори чуваше гласа ѝ в главата си.
Юки, на теб ти трябва съпруг.
Не любовник.
Мамо. Мамо, той е абсолютно прекрасен. Той е абсолютно женен.
Разделени са!
Джаксън Брейди се размърда до нея, придърпа я към себе си, повдигна косата ѝ я целуна отстрани по шията.
Тя се опита да каже:
– Рано е... можеш... да поспиш още един... – и въздъхна, щом Брейди прокара ръце по голото ѝ тяло, запали двигателя ѝ и форсира.
Възглавниците паднаха на земята, завивките бяха изритани надолу към таблата на леглото и той проникна в нея.
Тя нададе вик, а той промълви:
– Моя си.
Така беше. Притежаваше я напълно.
Пъшкаха, хапеха се, движеха се едновременно в състезание, в което и двамата бяха победители. Свършиха, оплетени в завивките и един в друг, двамата бяха потни, задоволени и изумени.
– О, боже – въздъхна Юки. – Това си беше... съвсем... редовно.
Брейди се засмя.
– Голяма скица си.
Целуна я още веднъж, зарови пръсти в гъстата ѝ черна коса и се загледа в кичурите, минаващи между пръстите му.
– Трябва да вървя – каза тихо.
– Не и без кафе.
Той я шляпна по дупето и стана от леглото. Юки се обърна на една страна и се загледа в Брейди, който си тръгваше от нея. Обхвана с очи съвършеното му тяло, светлата коса, стигаща почти до раменете, семплия келтски кръст, татуиран на гърба му. Щом вратата на банята се затвори, Юки стана и облече копринения си халат в цвят диня, подарък от Брейди.
Прекрачи през дрехите, които бяха хвърлили на пода предишната вечер, извади му чиста риза от едно чекмедже и я остави на зеления стол. Заслуша се в душа и се замисли за Брейди, който беше под него.
Jsutta sakana ni esa wa yaranai, каза Кейко Кастелано. Никой мъж няма да храни рибата, която е уловил. Млъквай, мамо. Обичам го.
В кухнята Юки отвори шкафа, извади кафе на зърна, напълни кафе-машината с вода. Сложи филийки в тостера.
Още нямаше шест часа сутринта. Не беше нужно да се появява в офиса на областния прокурор преди девет. Но не ѝ пречеше да става с Брейди. Дори го правеше с желание, тъй като, боже, обичаше го. Толкова много, че чак беше срамота, но пък се чувстваше щастлива. Може би за пръв път в живота си като зрял човек.
Какво ти „може би“? Определено не беше изпитвала такова щастие през последните двайсет години.
Брейди се появи в кухнята. Беше си сложил вратовръзката, ремъкът на кобура му бе преметнат върху синята риза и вече обличаше сакото. Изглеждаше тревожен и тя знаеше, че вече работи по случая, който така го терзаеше. Наля му кафе и сложи препечени филийки намазани с масло в чиния.
Той сипа щедро количество захар в кафето си и отпи глътка. После още една и остави чашата.
– Не мога да ям, миличка. Трябва да... Боже, имам среща след петнайсет минути. Добре ли си? Ще ти се обадя по-късно.
Можеше и да не ѝ се обади по-късно.
Нямаше значение. Добре си бяха.
Целуна го за довиждане на вратата и му каза, че се надява да е в безопасност. Че ще го види скоро цял и невредим.
Прегърна го малко по-силно и за малко по-дълго. Той разроши косата ѝ и се сбогува.
Оценка: -1 +1
Оценка: +4
* Сайтът www.colibri.bg е оптимизиран за всякакви
утройства и предлага лесно и достъпно информация
на компютър, лaптоп, таблет или смартфон. 
