Блог
Толкин, властелинът на небивалиците
Той напомня архетип на оксфордски преподавател, понякога дори карикатура на преподавател, отбелязва Хъмфри Карпентър, имайки предвид впечатлението си от Професора при едно посещение в дома му (тогава Толкин е на 76 години). Ала точно това Толкин не е. „Сякаш по-скоро някакъв чудат дух е приел образа на възрастен професор. Тялото може и да крачи из тази занемарена стаичка в предградието, но умът е много далеч, броди по полята и планините на Средната земя”, продължава биографът.
Като че ли в думите на майка му Мейбъл, адресирани до свекърва й, когато Толкин бил бебе, се съдържал кодът на неговото бъдеще. Годината била 1892-ра, а жегата в Блумфонтейн, този ужасен южноафрикански пущинак, едва се понасяла, което налагало детето да бъде обличано само в бяло: „Бебето прилича на същинска фея, както е цялото нагиздено с бели волани и бели обувки – написала Мейбъл на свекърва си. – А когато не е толкова навлечено, ми напомня елф.“
Кръстили го Джон на дядо му, после решили цялото да е Джон Роналд Руел. Майка му искала да го нарекат Роналд, а баща му държал да запазят Джон и Руел… Руел било второто име на Артър, но никой в семейството не се казвал Роналд. В крайна сметка години по-късно инициалите Дж. Р. Р. Т. стават едни от най-разпознаваемите за света. (редом с тези на Дж. К. Роулинг:-)
През първата година от живота на момчето баща му Артър Толкин засадил малка горичка с кипариси, ели и кедри. Навярно дълбоката обич на Роналд към дърветата се зародила още тогава. Растял будно и красиво дете, а с русите си коси и сините очи приличал на „същински млад саксонец“, както казвал баща му. Забавлявал банковите служители при ежедневните си посещения в кабинета му...
После корабът „Гуелф“ отвел Мейбъл и момчетата от Южна Африка. В паметта на Роналд се запазили едва една-две думи на африканс и смътна картина на сух, прашен и пуст пейзаж. За съжаление баща му умира от тежък кръвоизлив, когато детето е едва на четири години... Девет години след смъртта на майка си, която изпада в диабетна кома, той пише следния текст: „Скъпата ми майка беше същинска мъченица. Бог не отрежда всекиму тъй лесен достъп до най-великите си дарове, както на нас двамата с Хилари, като ни дари с майка, която с тежък труд и мъка жертва живота си, за да опази вярата ни.“ Така католицизмът заема мястото, което майка му освобождава.
Един ден Толкин прочита староанглийската поема „Беоулф“ и тя го очарова. После открива „Сър Гауейн и Зеления рицар“ – средновековната приказка за рицаря на крал Артур и мистериозния великан, който му нанесъл ужасяващ удар с топор, разпалила въображението му. Толкин бил във възторг от поемата, а също и от езика ѝ, понеже осъзнал, че негов диалект бил говорен от предците на майка му в Уест Мидландс. Продължил да издирва „скелетите“ на различни езици, заровен в училищната библиотека, и в резултат на тази любов към словото започнал да създава свои собствени езици – така постепенно се усъвършенствал в изобретяването на небивалици...
Карпентър разказва плавно и напоително, придърпва нишката на разказа така неусетно, че няма да разберете кога времето ви, прекарано в компанията на Професора, е изтекло между страниците. Знаехте ли, че Толкин имал навик да говори за творбите си не като за художествени произведения, а като за хроника на действителни събития; сякаш гледа на себе си не като на автор на измислици, а като на историк? Имахте ли идея колко близък е бил с Клайв Стейпълс Луис и кой стои зад кръга, наречен „Инклингите“? (Колкото до намеците за хомосексуалността, Толкин твърди, че до деветнадесетгодишна възраст дори не бил чувал тази дума:-) А хрумвало ли ви е, че най-значимата германска митологична поема - „Пророчеството на ясновидката“, е оказала огромно влияние върху Толкиновото въображение?
Що се отнася до съвременната художествена литература, веднъж Толкин написал на обичната си съпруга Идит: „Не можеш да си представиш колко рядко ми се случва да прочета някой роман“. За него английската литература приключвала с Чосър; или, иначе казано, получавал цялото удоволствие и стимул, които би могъл да иска, от великите поеми от старо- и средноанглийската епоха и от ранната литература на Исландия.
Спор няма, Толкин е бил многостранно развита личност. Пишел стихотворения, имал „безумни хобита”, преподавал в Оксфорд, бил част от поддържащите отряди при щурмуването на редута Швабен, същевременно хранел мечта да изкове митология на Англия... Според Карпентър някои хора и днес са озадачени от съвместимостта между Толкиновите истории и християнската му вяра и им е трудно да си обяснят как набожен римокатолик би могъл да пише толкова убедително за свят, в който липсва преклонението пред Бог. Ала „Силмарилион“ не противоречи на християнството, по-скоро го допълва. В легендите може да няма преклонение пред Бог, но Бог присъства, по-ясно в „Силмарилион“, отколкото в произлязлото от него произведение, „Властелинът на пръстените“.
Всъщност докато пишел „Силмарилион“, Толкин вярвал, че в определен смисъл пише истината. Не че смятал, че точно такива народи, каквито описвал – елфи, джуджета и проклети орки – някога са бродели по земята... Но чувствал – и се надявал – че историите му са един вид въплъщение на дълбока истина. Не алегория, а „внезапен проблясък на скритата действителност или истина“.
През 30-те години въображението на Толкин се завихря в няколко отделни спирали – от една страна измислял истории за развлечение на децата си, от друга - пишел стихове, изобилстващи от драконови съкровища и смешновати човечета, а иначе продължавал да се занимава със собствените си легенди, свързани с разни артуровски и келтски теми. Липсвала спойката, която можела да породи история с ключ към „редовия” почитател на митове и герои. Докато един летен ден съзнанието му не ражда едно от най-важните изречения в историята на фентъзи жанра. Ето какво споделя самият той: „Един от кандидатите, чиито изпитни работи проверявах, милостиво беше оставил празна страница (най-хубавото нещо, което може да се случи на член на изпитна комисия) и на нея аз написах: В една дупка в земята живееше хобит. В съзнанието ми имената винаги създават историята. В крайна сметка реших, че ще бъде най-правилно да науча какво всъщност е „хобит“. Но това беше само началото“.