Блог
Свободата като дълг към истината
„Свободна: Да пораснеш в края на историята“ от Леа Ипи
Няма съмнение, че мемоарната книга „Свободна: Да пораснеш в края на историята“, удостоена с дълга редица отличия и преведена на 37 езика, ще бъде четена в продължение на много години. Защото Леа Ипи размишлява върху значението на понятието свобода и парадоксите на проявление на свободната воля. Но книгата ѝ не е сухо историографско съчинение, нито праволинеен разказ за освобождението от един репресивен режим. В никакъв случай не е и един от онези източноевропейски мемоари, изпълнени с носталгия по времето, предшестващо развитието на консуматорското общество. „Свободна“ е израз на блестяща наблюдателност: политически нюансирана, критична, авторефлексивна, нерядко забавна книга, която подсказва, че дългогодишните научни и академични занимания на авторката по отношение на миграцията, справедливостта и свободата са неразривно свързани с живота ѝ в родната Албания.
Текстът ни въвежда в спомените за съзряването на авторката на фона на разпадането на комунистическа Албания и прехода ѝ от смразяващата диктатура на Енвер Ходжа към една по-свободна, относително демократична страна. (След дълъг процес на политическа стабилизация, реформи и интегриране в евроатлантическите структури днес Албания е кандидат за ЕС с бързо развиващ се туризъм и икономика, но проблемите ѝ са сходни с тези на българската държава: бедност, корупция, липса на върховенство на закона.) Фамилните тайни и колизиите с властта, динамиката на семейните отношения и разнобоят във възгледите на майката и бащата са разгърнати чрез напрегнати диалози и ситуации на ръба на абсурда. Диалогичният характер на книгата е зададен още в първата глава, простичко озаглавена „Сталин“. През 1990 г. 11-годишната Леа, дъщеря на интелектуалци, получава задание да напише есе. Темата е бивш министър-председател, Ксафер Ипи, опозорил социалистическата ѝ родина Албания. Според Нора, учителката на Леа, този човек е предал нацията през 1939 г. на италианските фашисти. Леа отказва да изпълни заданието, защото споделя една и съща фамилия с омразния „квизлинг“. Девойката е объркана, тъй като, за разлика от семействата на съучениците ѝ, чиито дядовци са били партизани, нейното семейство няма антифашистки „профил“, като се изключи някакъв далечен роднина. От друга страна, „неоспоримостта“ на режима на Енвер Ходжа и безусловните твърдения на учителката, която нарича Хегел Хангел и за която Сталин е „великан“ и „жизненоважен източник на вдъхновение“, превръщат невинните въпроси на Леа в огледало на съмнението. Именно това съмнение ще я съпровожда по пътя към болезнената раздяла със заблудите на детството. Формирането ѝ като личност ще бъде завинаги белязано от разкритията за миналото и от обществено-политическите сътресения в периода 1990-1997 г. От убежденията на баба ѝ Нини, която се кълне във Волтер и Русо и вярва, че тайната на свободата е образованието, а тайната на тиранията – в това да държиш хората невежи. От силния дух, енергията и предприемчивостта на майка ѝ, която е убедена, че социализмът противоречи на човешката природа. („Хората трябва да знаят какво им принадлежи, тогава ще се грижат за него и ще има здравословна конкуренция“). Най-вече от схващанията на баща ѝ, дисидент по душа, който изпитва неприязън към всяка власт, мачкаща „малкия човек“, независимо от конкретната политическа конюнктура. Структурната реформа, която му се налага да проведе в пристанището, където заема ръководна позиция, го ужасява. Тя го кара да осъзнае, че всяка независимост има своите граници и означава нов вид принуда, системна или не. За разлика от майка ѝ, която смята, че хората са естествено склонни да си вредят един на друг, той вярва, че „във всеки човек има зрънце доброта и че единствената причина то да не се прояви е, че живеем в неправилно устроени общества.“ Но така и не стига до заключение кои са правилно устроените общества.
През декември 1990-а се случиха повече промени, отколкото през всички предишни години от живота ми, взети заедно. За някои хора това бяха дните, в които историята приключи. Аз не го възприемах като край… По-скоро приличаше на възход на дискредитиран пророк, който бе предсказвал бедствия, от които всички се страхуваха, но никой не му бе вярвал. Десетилетия наред се бяхме подготвяли за нападение, за евентуална ядрена война, проектирахме бункери, потискахме инакомислието, очаквахме контрареволюцията, представяхме си очертанията на нейното лице. Стремяхме се да предвидим силата на враговете ни, да преобърнем пропагандата им, да се противопоставим на усилията им да ни покварят и да отговорим на оръжията им със съответстваща сила. Но когато врагът най-накрая се материализира, той твърде много приличаше на нас самите…
Днес, когато професор Ипи преподава в Лондонското училище по икономика, казва на студентите си, че социализмът е теория за човешката свобода. Но ние „не жертваме свободата си само когато други ни казват какво да говорим, къде да ходим и как да се държим“, подчертава тя. „Общество, което твърди, че дава възможност на хората да реализират потенциала си, но не успява да промени структурите, които пречат на всички да се развиват, също е потисническо.“ Убедена, че собствената ѝ майка не може да разбере защо продължава да изследва марксизма, Леа Ипи решава да ѝ даде обяснение, но обяснението прераства в книга. Това предопределя жанровата специфика на „Свободна“. Първоначално замислена като философски труд за припокриващите се идеи за либералната демокрация и свободата в социалистическата теория, книгата бързо добива лично звучене и напуска полето на безстрастния анализ. Защото „идеите се превърнаха в хора“.
Трудовете на Леа Ипи винаги са били примамливи за академичните среди, затова пък „Свободна: Да пораснеш в края на историята“ ѝ носи ударно международно признание и представлява ценен принос към разбирането на един мъчителен период от историята на Албания и Източна Европа като цяло, който все още е недостатъчно изследван. В описанието на този период българският читател ще разпознае явления и процеси от собствения си живот – финансовите пирамиди, корупцията, емиграцията… И най-вероятно ще си отдъхне, защото на нашия преход към пазарна икономика и демократични институции му беше спестена поне кървавата гражданска война. Друг е въпросът как се упражнява властта в България днес, доколко плавен беше българският преход и дали не произведе много по-опасни и трайни сеизмични вълни от шоковата терапия в Албания.