Блог
Пространства на поетическото многогласие
Весела Генова за „Антология на френската поезия“
В края на 2025 г. тритомната „Антология на френската поезия“ в превод на Кирил Кадийски, публикувана от издателство „Колибри“ в сътрудничество с Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, беше отличена от Асоциация „Българска книга“ със специална грамота за издателски проект с най-голяма обществена значимост. Това признание предоставя подходящ повод да се вгледаме по-внимателно в едно издание с изключителен размах и амбиция, далеч надхвърлящо обикновено попълнение в корпуса на преводната поезия на български език. Антологията отправя покана за среща с многолик поетически свят, който досега е присъствал в българския културен контекст по-скоро фрагментарно, на откъслечни и несистемни начала. При това тя не цели да запълни празнини, а да отвори пространства – за бавно четене, за лутане, за срещи с гласове, които звучат едновременно далечно и неочаквано близко. Напълно заслужената ѝ награда свидетелства и за нещо посъществено: появата на издание, което не просто събира стихове и поети, а заявява отношение към поезията, към превода и към самия акт на четене.
Още при първия допир с трите внушителни тома става ясно, че това не е обикновена антология. Близо хиляда и петстотин страници общо, повече от триста френскоезични – а не само френски – поети, творили между IX и XXI век. Това мащабно поетическо, времево и естетическо разгръщане само по себе си предполага сериозни концептуални и художествени решения, както и немалка отговорност спрямо представяните поетически и по-общо, литературни традиции. Към това самият формат на антология предпоставя редица предизвикателства при съставянето, представянето и рецепцията ѝ. Обикновено подобни издания свидетелстват за стремеж към обзорност и представителност чрез систематично събиране на емблематични примери от различни направления, периоди или естетически течения. Това се постига чрез синхронно или диахронно подреждане, специфична тематична организация или жанрово групиране. Антологията като жанр предполага ред, систематичност, яснота на принципите. Тук обаче редът е друг – вътрешен, интуитивен, подчинен на поетическото чувство на съставителя и преводача.
Тритомната „Антология на френската поезия“ е съставена с размах и с отчетлив личен почерк. Първият том преминава сравнително бързо през поезията от IX до XIX век, докато вторият и третият се разгръщат по-обстойно в пространството на поезията от XIX, XX и XXI век. Подборът на авторите и мястото, което им е отредено в цялостната композиция, недвусмислено отразяват личните пристрастия на съставителя и преводача Кирил Кадийски, като особено ясно се откроява неговото предпочитание към модерната и постмодерната поезия. Това обаче не следва да се възприема като слабост или методологически пропуск. То е белег за силното личностно присъствие и изострената поетическа чувствителност на преводача. Дисбалансът в представянето не е недостатък, а избор. Той издава ясно предпочитание, ясно заявена любов – към поезията на кризите, разломите, експериментите, към текстове, в които езикът е поставен на изпитание, каноните са разчупени, а поезията се ражда и изрича без правила.
Ето защо тази антология не представлява академично структуриран алманах, целящ изчерпателност и обективна представителност на френскоезичната поезия през вековете. Тя не възпроизвежда канони в строгия смисъл на думата, а съгражда личен канон – субективен, страстен, понякога неравен или противоречив, но именно затова пулсиращ с жизненост. В нея редом с утвърдени имена застават поети, непознати или слабо познати на българския читател, лични открития, събрани разпилени бисери, превърнати в част от общия поетически разказ. Тяхното присъствие не се нуждае от оправдание. Те са там, защото са били открити, преживени, преведени с могъщ импулс на вътрешна необходимост. Техните гласове се преплитат, сблъскват се и отзвучават един в друг, срещат се и се разминават в неочаквани хармонии и дисонанси, изграждайки многозвучна поетическа симфония. Изданието отказва да бъде четено като антология в строгия смисъл на думата: то се доближава до уникална поетическа композиция, в която отделните стихотворения функционират като епизоди от едно по-мащабно лирическо повествование.
В процеса на изграждането ѝ Кадийски неизбежно се превръща в своеобразен съавтор – защото преводачът на поезия винаги влага нещо от собствения си поетически темперамент, вкус и чувствителност в преводния текст. Особено въздействащо е почти пълното отсъствие на паратекст. Липсват обширни уводи, теоретични рамки, опити читателят да бъде воден за ръка. Краткото обръщение на съставителя в началото, лаконичният и съвсем общ послеслов и сбитите биографични бележки (по причудлив начин напомнящи трубадурските Vidas, които уж разказват в няколко думи за живота и личността на трубадурите, а всъщност поднасят огледално отражение на поезията им) са всичко, добавено към чистите поетически гласове. Този почти демонстративен жест може да смути онези, които търсят контексти, насоки, интерпретационни ключове. Но той е дълбоко последователен. Кадийски избира да остави читателя сам да приеме и поеме с всичките си сетива поезията – без посредници, без филтри, без предварителни указания какво, кога и как да се чете. Макар липсата на по-обширен коментарен апарат да може да затрудни неспециализирания читател, тя същевременно го поставя в ситуация на непосредствено, почти чисто сетивно възприятие – свободно потапяне в многоцветния и многолик поетически свят, който се разгръща на страниците.
Именно това решение предопределя и начина, по който антологията „иска“ да бъде четена. Не линейно, не от първата към последната страница, а фрагментарно, на пресекулки, чрез прелистване и случайни спирания, интуитивно, напосоки, почти хедонистично. Това е книга за вкусване, не за поглъщане. В предисловието си самият преводач говори за стиховете в нея като за скъпоценни късчета, различни по форма и блясък, но обединени от вътрешната си стойност. Аналогията е смайващо точна: тук няма йерархия, няма задължителни маршрути – има множество проблясващи точки и възможности за безкрайно лъкатушене между тях.
Решаваща роля за силата на въздействие на тази антология играе преводът. Кирил Кадийски е поет-преводач в най-пълния смисъл на думата и това се усеща във всеки стих. Неговите преводи свидетелстват за дълбоко владеене на поетическия регистър, забележително майсторство в стихосложението и талант да пресъздава поетическото въздействие на оригинала в рамките на българския език. Българският текст звучи пластично и овладяно, с ясно усещане за поетическо дишане. Римите и метриката не са следвани механично, а органично пресъздавани като вътрешна необходимост, не като външна схема. Преводът не заличава разликата между езиците, а я превръща в място на напрежение и творческа енергия, продуктивно пространство, в което се ражда нов поетически текст. Оригиналът не е просто „пренесен“ в езика на превода – той е преживян и написан наново, пресътворен през поетическата чувствителност на преводача.
В този смисъл антологията може да бъде четена и като изповед. Буйният поетически темперамент на Кирил Кадийски – неговата неутолима и властна жажда за живот, за любов, за смисъл – изпълва страниците и свързва и найразнородните текстове в едно цяло. След внезапната му кончина през лятото на 2025 г. това издание неизбежно придобива и друго измерение. То звучи като равносметка, като лебедова песен, като последно и дълбоко лично слово за това какво е поезията и защо тя си струва да бъде превеждана. Затова „Антология на френската поезия“ ще остане не просто значимо издателско събитие, а трайна част от българската литературна и поетическа памет.
Автор: Весела Генова, публикувано в „Литературен вестник“, 4-10 февруари / 2026 г.