Блог
Природата като издайник на спотаените човешки трепети
Ново издание на „Гласът на планината“ от Ясунари Кавабата
Да живееш в неведение, не е тъй страшно, щом в сърцето ти цъфтят цветя...
Когато го питат за същността на творчеството му, Ясунари Кавабата цитира в отговор стихотворения на двама монаси – дзен монаха Доген и Мьое, певеца на Луната. Заради деликатната сърдечност на техните творби, в които думи като сняг, кукувица, планина и вишнев цвят са универсален израз на вездесъщата красота: на безкрайните превъплъщения на природата и човешките чувства. Кавабата неслучайно е първият японски писател, на когото е присъдена Нобелова награда. Комитетът мотивира отличието с „майсторството на разказа и изявената чувствителност, чрез които белетристиката му изразява същността на японската душевност“. В речта си писателят подчертава, че творчеството му е дирене на хармония между човека, природата и пустотата.
Ясунари Кавабата присъства в каталога на българската преводна литература от около половин век с най-прочутите си произведения: „Снежната страна“ (1937) и „Хиляда жерава“ (1949-1952) споделят едно издание от 1977 г. в превод на Бойка Елитова и Георги Стоев. „Гласът на планината“ (1949-1954) излиза в превод на Дора Барова през 1982 г., а близо трийсет години по-късно, през 2010 г., се появява превод на сборника „Къщата на спящите красавици“, също превод на Барова. Въпреки това името на Ясунари Кавабата, безспорен доайен на модерната японска литература, остава някак встрани от мощната приливна вълна от източни автори и заглавия, заляла книжарниците през последните години. Целта на настоящото издание е да запълни тази празнина и да възкреси интереса към един от най-деликатните творци на Япония, мъдър гравьор на човешката душа, способен да улови и отрази най-фините ѝ трептения. Перото му ловко съчетава традиции и модернизъм, дзен естетика и хайку поезия, сюрреалистични образи и философска вглъбеност.
„Гласът на планината“ се фокусира върху застаряващия бизнесмен Шинго Огата и неговите размисли за семейството, паметта, желанието и неумолимия галоп на времето. Шинго е прехвърлил 60-те, работи в Токио, но живее със съпругата си и семейството на сина си в Камакура. Децата му претърпяват различни кризи: дъщеря му Фусако изживява болезнена раздяла, синът му Шуичи се е впуснал в драматична афера, а снаха му, нежната и уязвима Кикуко, става обект на неговото състрадание и безпокойство. В поредица от кратки епизоди разказът нанизва съновидения, сетивни впечатления, размисли и асоциации в бурен вътрешен монолог, своеобразен поток на съзнанието. Диалогът е пестелив, на моменти рязък, най-същественото увисва между думите. Големи събития няма - войната е отшумяла, но е нанесла незаличими психически травми, чийто отпечатък върху битието на героите не подлежи на съмнение.
В „Гласът на планината“ природата е не просто одухотворена, а служи като рефлексия на неизказаното, чрез нея авторът опоетизира най-недоловимите душевни трепети. Тук меланхолията с лекота прелива в чиста радост, гневът – в горчива усмивка, а бликналият екстаз – в изкупително угризение. Образите на двамата централни персонажи, Шинго и Кикуко, излъчват почти метафизично сияние. Тяхната харизма е продукт на моралния им облик и ги откроява рязко от останалите герои, но антагонисти в романа всъщност няма. Дори най-непривлекателните герои, Шуичи и Кину, донякъде и Фусако, са просто жертва на обстоятелства, по-големи от тях самите, а проявите на безочие, грубост и непочтеност правят характерите им правдиви и до болка човешки. И докато сънищата на Шинго са резервоар от двусмислени и несподелими вълнения и контрапункт на изтъняващата му памет, гласът на планината, осезаем само и единствено за него, резонира с тайните му тревоги – той го схваща като прокоба за (нечия) смърт. Кавабата изследва връзката между поколенията, усложнена от следвоенната реалност, изпълнена с негодувание, потиснати желания и смътно чувство за вина. Планината, вятърът, цветята, есента, визуалните и слуховите образи и възприятия са метафора за душевното състояние на героите.
Ясунари Кавабата е роден на 11 юни 1899 г. в Осака. Още като дете остава сирак. Учи литература в Токийския императорски университет от 1920 до 1924 година. Признанието за литературния му талант не закъснява – забелязан е през 1925 г. с разказа „Танцьорката от Идзу“. „Снежната страна“, „Хиляда жерава“ и „Старата столица“ са трите белетристични произведения, цитирани от Нобеловия комитет при присъждането на наградата през 1968 година. „Снежната страна“ е история за една обречена любов, разгърната сред пустата красота на Западна Япония. Съвършен пример за проза, богата на внушения, която възвисява тъгата като едно от най-благородните, но и най-естествени за човешката природа състояния. „Старата столица“ проследява съдбата на две близначки от Киото, разделени при раждането си и израснали в различна среда. А повестта „Хиляда жерава“ е пропита с копнеж и почти чувствена носталгия и разказва покоряваща история за любов, загуба и традиции, в която чайната церемония заема специално място. („Ще си позволя да забележа, че е погрешно да схващате „Хиляда жерава“ като преклонение пред душата на чайната церемония и пред красотата на формите в нея. Тя е по-скоро израз на опасението ми, че в наше време чайната церемония започва да огрубява“). Повестта е включена в колекцията от представителни произведения на ЮНЕСКО.
Сборникът с новели „Къщата на спящите красавици“ (1961) е може би най-смущаващата и най-загадъчна книга на писателя, преплитаща еротични фантазии и елементи на научна фантастика. Самотният Егучи, главен герой в едноименната новела, посещава публичен дом, където възрастни мъже се отдават на порочните си влечения в компанията на… упоени девици. Докато се възхищава от красотата на младите жени, Егучи е раздиран от мисли за безмилостния ход на времето. По всеобщо мнение именно сюжетът на „Къщата на спящите красавици“ вдъхновява Габриел Гарсия Маркес да напише последната си книга – „Спомен за моите тъжни проститутки“. Повечето произведения на Ясунари Кавабата са били обект на филмово адаптиране, някои от опитите са успешни, други не толкова.
Творчеството на японския писател е синоним на лирична красота, финес и емоционална сдържаност. Той действително превръща мълчанието в гръм – островите на мълчание между думите са „прозрения“, които остават неподвластни за доводите на разума. Прозата му е ода за мимолетността, отразена в най-интимните човешки страсти. Кавабата често изследва самотата, отчуждението на индивида и напрежението между традицията и модерността. Неговото изкуство е периметър на съзерцание, хуманност и мъдрост, около който броди призракът на войната. „Някои критици определят моите произведения с качеството пустота, но то е твърде различно от значението на европейската дума „нихилизъм“, отбелязва Кавабата в прочутата си Нобелова реч. И цитира Иккю, според когото „да влезеш в царството на Буда, е лесно, трудно е да влезеш в царството на дявола“. Второто изисква сила, за да оцелееш.
Ясунари Кавабата има едно есе, озаглавено „Очите миг преди смъртта“. Изразът е зает от писмо, което Акутагава Рюноске пише, преди да се самоубие. Акутагава признава, че е започнал да губи постепенно своята жизнена сила. Останала му е утехата, че „извечната красота на природата се отразява именно в очите миг преди смъртта.“ В своето есе обаче Кавабата категорично отхвърля подобни „възвишени“ основания за самоубийство: „Колкото и да е силно желанието да се откъснеш от действителността, самоубийството не е форма на просветление. Колкото и да е извисен в дела и помисли, самоубиецът е далеч от царството на светците“.
Затова светът е потресен, когато Ясунари Кавабата е открит мъртъв в апартамента си в Зуши, град Камакура, префектура Канагава, през 1972 година. Официалната причина за смъртта е самоубийство. Веднага отеква въпросът как е възможно авторът на „Очите миг преди смъртта“ да посегне на живота си. Злощастен инцидент, влошено здраве или отчаяние - причините са обект на спекулации и до днес. Някои предполагат, че Кавабата е изпаднал в депресия след ритуалното самоубийство на близкия си приятел и колега Юкио Мишима.
А за нас остава догадката дали певецът на японската умозрителност е чул гласа на планината миг преди да се пресели във вечността…