Блог
„После го виждам, моят речник стои мирно, не се бои от присъди или посегателства, тогава връхлитам върху него, защото той пръв ме излъга, накара ме да повярвам, че с думите ще променя живота си, ще го пренапиша, ще го разкажа в първо лице, но не, винаги другите разказват за нас, те намират нашите определения, нашите квадратни скоби, корените, от които произлизаме.“
Няма дом за онзи, който няма сърце
„Всеки живот започва с една жена, моят също…“ Така започва нашумелият роман на италианката Джулия Каминито, носещ предизвикателното заглавие „Водата на езерото никога не е сладка“. Като оставим настрана паралелите със стилистиката на Елена Феранте, „шумът” се дължи на високите отличия: авторката не само попада сред петимата финалисти за награда „Стрега”, но печели алтернативната „Стрега Оф“ и „Кампиело“ 2021. Впрочем Каминито печели критиката още с дебютния си роман - „Голямото А“, който пресъздава собствената ѝ семейна история, а експресивно разказаната история на семейство Коломбо доказва, че успехът ѝ не е случаен.
Ама че откачен свят, проклет свят, в който карат децата да стрелят, за да печелят плюшени играчки…
Действието във „Водата на езерото никога не е сладка“ се развива през 90-те. Разказът тече от името на малката Гая, която израства в проблемно семейство. Майка ѝ Антония има четири деца – бащата на първородния ѝ син е нехранимайко, а останалите – Гая и двама близнаци - имат за баща Масимо, строителен работник, претърпял инцидент, в резултат на който остава инвалид. Първоначално Гая дели със семейството си стая от 20-ина квадратни метра площ в покрайнините на Рим. Обръгнала на пренебрежението на институциите, въоръжена с упорство и трънлив характер, Антония Коломбо успява да намери социално жилище в Ангуилара Сабация, на брега на древното италианско езеро Брачано. Убедена, че образованието е единственият шанс за по-добро бъдеще на дъщеря ѝ, тя записва Гая в прилично римско училище. Всъщност именно у Антония и нейната неумолима воля се долавя ехо от героините на Феранте.
Иска ми се да кажа, че всички лъжем за семейството си, това е люпилнята на най-дръзките ни лъжи, където крием идентичността си, измисляме си легенди, закриляме неправди, запасяваме се с шаблони и се барикадираме зад виковете и крясъците…
Младата жена сама си проправя път до университета, но въпреки това остава аутсайдер. Да се капитализира лош житейски жребий, не е лесно. В Ангуила̀ра тя се сблъсква с един враждебен и повърхностен свят, с едно общество, което няма какво да ѝ предложи, но и не желае да я приобщи като равностоен участник. Несигурна и честолюбива, Гая все пак ще установи отношения на приятелство и обич, без да вярва в тях. От друга страна, лъжите и предателствата не закъсняват. Така нейната уязвимост ще се трансформира в задушлив гняв с опустошителни последици. Насред гърдите ѝ ще зейне кратер. И след като години наред е била маниакално обзета от стремеж да преодолее самотата и неразбирането и да покаже на околните, че материалната бедност не я прави малоценно същество, Гая ще сведе живота си до преследване на невъзможно изкупление.
Лятото се е скъсило, по залез езерото е тигър, светлината се разчупва на жълти и черни ивици там, където пада слънцето, докато от другата страна наднича нощта… Аз съм строшената и непроницаема жена, тази, която се пречупва в повърхностите и я виждаш винаги наполовина.
Перото на Джулия Каминито улавя социална динамика, която е невидима за мнозинството италиански писатели, и го прави без задръжки. Безнадеждната ситуация на семейство Коломбо обаче не е единствената „движеща сила“ на романа. Голямото му достойнство са отривистият език, неочакваните образи, суровата поезия, която се съдържа в тях. Тревожните въпроси без отговор на главната героиня оголват лицемерието на едно инертно общество, което не обича да го занимават с недъзите му. Общество, в което образованието не гарантира просперитет, а най-вредните традиции понякога са най-устойчиви и неизкореними. (Съдбата на един общински басейн, чието строителство е дълголетен фарс, басейн, който се превръща в символ на безхаберие и злоупотреби с общински поръчки, веднага извиква в ума някои практики от българската действителност.)
„Водата на езерото…“ е достоверна семейна драма, която влиза под кожата още с първите редове. Неслучайно романът е бестселър в Италия и вече има преводи на над 20 езика. Безмилостна и нежна едновременно, историята пленява с чувствителността на авторката към социалните предразсъдъци и с трезвия поглед към белезите на бедността и унижението. Нищо че Италия е рай за туристи от всички краища на света.