Блог
Кортасар, повелителят на кронопите
Хулио Кортасар (1914–1984) е сред най-значимите аржентински писатели на XX век и един от водещите представители на т.нар. латиноамерикански литературен бум. Роден е на 26 август 1914 г. в Брюксел в семейството на аржентински дипломат. Първите години от живота му преминават в Европа, където след германската окупация на Белгия по време на Първата световна война семейството се мести последователно в Швейцария и Испания, а през 1918 г. се установява в Буенос Айрес. Отгледан е предимно от майка си и баба си. Завършва педагогическо училище, след което преподава в различни градове на Аржентина. Посещава факултета по философия и литература на Буеносайреския университет, но прекъсва обучението си, за да започне работа. През 1951 г. се установява в Париж, където пребивава до края на живота си. Работи като преводач на свободна практика, включително за ЮНЕСКО, като сред върховите му преводачески постижения е испанското издание на събраните произведения на Едгар Алън По.
Автор е на програмния роман „Игра на дама“ (1963), шедьовър на модерната литература, на някои от най-влиятелните сборници с разкази на XX век, сред които „Бестиарий“ (1951), „Тайните оръжия“ (1959), „Истории за кронопи и фами“ (1962) и „Всички огньове в този огън“ (1966), на нехудожествени текстове, драматургични произведения и поезия. Едно от последните му заглавия е документално-художествената творба „Автонавтите на космострадата“ (1983), написана в сътрудничество с Керол Дънлоп, канадска писателка и фотографка и негова втора съпруга. Своеобразието на разказите му изкушава кинолегенди като Микеланджело Антониони и Жан-Люк Годар. Така се появяват психологическата драма „Фотоувеличение“ (1966) и апокалиптичната политическа сатира „Уикенд“ от 1967 г., един от най-радикалните филми на Годар. В България творчеството на Кортасар започва да се превежда още през 70-те, което отчасти се обяснява с хуманистичния светоглед и обществено-политическите му убеждения. Сравнително по-малко известен у нас, сборникът с разкази „Всички огньове в този огън“ (Todos los fuegos el fuego) сега излиза в превод на Красимир Тасев.
Името Хулио Кортасар е епитом на литературата като джаз импровизация или виртуозна игра. Определят го като гениален новатор, авангарден стилист и експериментатор, но отвъд всички суперлативи прозира стремежът му да разшири границите на езика, да освободи разказа от всяка предвидимост. Свързван с направленията на магическия реализъм и сюрреализма, както и с постмодернизма, Кортасар, редом с Борхес и Биой Касарес, има решителен принос за обновяването на изкуството на разказа не чрез публични провокации и манифести, а като превръща писането в пространство на откривателство, където единствената норма е въображението. Затова даже когато самият той настоява, че произведенията му са реалистични, критиката вижда в тях алегории и гранични състояния, изтъква нелинейните пространства и фантастичните приумици, двойствените образи и карнавалната забава, режима на халюцинацията и абсурда.
Осемте истории в сборника „Всички огньове в този огън“ се разгръщат като самопородени, а ако приемем, че имат автор, той сякаш не прави нищо повече от това „да побутва с рамо произволно ъгълче от въздуха“. Огнените езици се приплъзват към читателя, приласкават го, завихрят някакво тайнство, което размеква сетивата и събужда чувствителност към непонятното. Ониричното и абсурдното при Кортасар са атмосфера, но и начин на мислене за света. („Това, което наричаме абсурд, е нашето невежество“, казва един от героите му). Всъщност неговите персонажи не се съпротивляват, когато действителността се пропука, приспособяват се към новите условия, схващайки ги като функция на самата реалност. В „Другото небе“ градовете Париж и Буенос Айрес са алтернативни измерения на съществуването на главния герой: френската столица от XIX век със своя пристрастяващ бохемски чар го среща с проститутката Жозиан - олицетворение на свободата, но и на женската крехкост; от другата страна на живота е Буенос Айрес, където вилнее диктатор, а в центъра на града почти всекидневно текат демонстрации. Читателят не получава еднозначен отговор дали Париж е съновидение, паралелна реалност или плод на въображението. Това състояние на колебание между рационалното и необяснимото е любим художествен похват на Кортасар. В „Островът по пладне“ обсебващото желание на стюарда Марини да посети идиличен гръцки остров променя възприятията му и преобразява реалността: „Ама че абсурд – да прелита три пъти седмично по пладне над Ксирос му се струваше също толкова нереално, колкото и да сънува три пъти седмично, че прелита по пладне над Ксирос.“ „Всички огньове в този огън“ успоредява две сюжетни линии: историята на римския проконсул и неговата съпруга в Античността и връзката на Ролан и Соня в съвремието се развиват независимо една от друга, но магията на разказа поражда усещане за тяхната свързаност. Огънят – финалният акорд на тази мистериозна огледална драма – сближава героите окончателно в надвременното пространство на чувствата.
„Южната магистрала“ започва с обикновено автомобилно задръстване, постепенно напрежението се нагнетява, времето се разтяга, неписаните закони на битието рухват. Надвисва смътно усещане за бедствие с последици, простиращи се надалеч в бъдещето; героите са принудени да се изправят заедно срещу враждебността на външния свят, за да оцелеят. Така изниква микросвят с нови правила, ежедневни ритуали и вътрешен фолклор. Но когато антиутопичният кошмар се разсейва, новосформираните връзки и основания за близост се разпадат автоматично, сякаш никога не са били. В „Здравето на болните“ Кортасар рязко загърбва регистъра на съспенса и екзистенциалния смут, за да изгради остроумна комедия на състраданието, в която добротата граничи с абсурд. Смешното произтича от усърдието на героите да спестят на една майка трагичната новина за смъртта на сина ѝ и от невероятната изобретателност, с която поддържат лъжата. Те така се вживяват в ролите си в тази несекваща постановка, че не става ясно кого всъщност щадят – майката или самите себе си. Съвсем в духа на Кортасар иронията и парадоксът в края на разказа се утаяват като тъга.
„Среща“ носи нещо от поетиката на Марсел Пруст и Томас Ман, но емоционалният лабиринт, в който се лутат героите на Кортасар, е по-непосредствен и разтърсващ, лишен от тежка концептуална канава. Основният сетивен стимул тук е една мелодия, покълнала в ума на протагониста. Става дума за квартета „Ловът“ на Моцарт, който внезапно прави действителността извън бойното поле осезаема, актуализира възприятията. Короната на дървото вече не е корона на дърво, а партитура, съзерцателно удоволствие, но и метафора на бунта като средство за възстановяване на обществената хармония. Кортасар не митологизира военните герои, без значение какви имена носят, а ако образът на революционера е опоетизиран, то е заради способността му да бъде великодушен към врага, да съчетава милост и справедливост. В художественото озарение на Кортасар музиката е мост към осмисляне на историческото действие отвъд тесните рамки на идеологията.
Всичко това е досущ като нашия бунт: и ние правим същото, макар че Моцарт и дървото няма как да го знаят, и ние по свой начин се опитваме да пренесем една непохватна война в друг порядък, който да ѝ придаде смисъл, да я оправдае, и в крайна сметка да я доведе до победа – своеобразно възвръщане на мелодията след толкова години дрезгави ловджийски рогове, нещо като финалното алегро, което идва след адажиото подобно на среща със светлината.
„Госпожица Кора“ е разказ за пропуснатите жестове, може би най-интимната и сърцекрушителна история в сборника. Петнайсетгодишният Пабло преживява първото си любовно увлечение - обект на което е младата медицинска сестра Кора - докато е настанен в болницата за рутинна операция. Отношението на госпожицата към Пабло балансира между професионалната дистанция и човешката съпричастност. Мислите на момчето, на сестрата, на майката и на лекарите се вливат в общ „поток на съзнанието“. Всички са прави, но само донякъде, никой не успява да надскочи собствената си гледна точка. Посветен на легендата Питър Брук, един от великите реформатори на театъра през XX век, „Инструкции за Джон Хауъл“ е размисъл върху природата на театралното действие. Героят Райс отива на театър като зрител, но скоро е въвлечен в спектакъла против волята си, за да изпълни ролята на Джон Хауъл. Границата между зрителя и актьорите на сцената се самозаличава, докато самата действителност не наподобява сцена без изход - намек, че в живота много от нас играят роли, които не са избирали.
„Всички огньове в този огън“ е книгата, в която поетиката на Кортасар се проявява с ослепителна яснота. Читателят, който не е запознат с творчеството му до момента, може да разчете тези истории като експеримент. Ала поклонниците на Кортасар, запознати с предишните му сборници, ще ги възприемат като зряла, пълноценна изява на стила му, отдавна интегрирал експеримента като своя природа и същност. Чародейството, интелектуалните игри, свободното жонглиране с перспективата, разпадът на линейното време, плавното взаимно проникване на реалното и фантазното, на действителното и възможното, са структурните опори на неговата космогония. Хумористичните проблясъци, нежното съчувствие към стремленията и страданията на героите, изящната лекота, с която философско-умозрителното е изведено от делничното, допълват картината на възприятията, а цялостният ефект е равносилен на естетически трус или трансформация на самата представа за литературата. От алегорията за човешките взаимоотношения „Южната магистрала“ до майсторската композиция „Другото небе“ Кортасар проправя нови пътища в повествованието, чиято крайна дестинация е съмнителна. Защото винаги е обърната навътре, към модусите на съществуване на индивида в противоборство или в хармония с другостта, и към пластовете на собствената идентичност – истинна или подозирана.
Кортасар посвещава сборника на бележития испански литературен редактор, преводач и издател Франсиско Поруа. Това е човекът, дал мощен тласък на творчеството му, както и на творчеството на Маркес, и открил за света техните крайъгълни произведения „Игра на дама“ и „Сто години самота“. Изглежда, Поруа сътрудничи на Кортасар и за издаването на „Всички огньове в този огън“, за което печели дълбоката му признателност.
На паметната плоча на родната къща на писателя в Брюксел има надпис: “enormisimo cronopio”, или колосален кроноп. Кронопите, както е известно, са сред най-ярките изобретения на фантазията му, метафоричен човешки архетип, част от триадата с фами и есперанси. Сам той описва кронопите като идеалистични, чувствителни и хаотични мечтатели, като поети с неконформистки дух и неизлечими оптимисти. Можем само да гадаем за различните значения, вложени в тази удивителна таксономия, но не залагайте твърде много на метафизическото измерение при атеиста Кортасар. В ежедневието си той е използвал cronopio като почетно звание – обръщение към творчески личности, достойни за възхита. Дали го е искал, или не, в съзвездието на кронопите неговото място е запазено отдавна. И ще остане там до края на играта, наречена вечност.