Истинските хора

Неназованият протагонист, или „свидетелят“ от заглавието на романа, е старец, който през втората половина на XVI век решава да разкаже историята на живота си. Разказът е интензивен, същевременно овладян и педантичен откъм детайли. Гласът на този мистериозен герой връща читателя към събития, разиграли се около шест десетилетия по-рано. Тогава, едва 13-годишен сирак, който няма нищо за губене, той отплава с екипажа на една от първите експедиции в търсене на път към Индия през Новия свят.

При пристигането на кораба в Америка експедицията започва проучване на крайбрежието на привидно необитаемия континент, междувременно в душата на капитана покълва фатално предчувствие. Малко по-късно предчувствието е оправдано - екипажът е вероломно нападнат от диваци, местните индианци, които за минути избиват всички с изключение на главния герой. Отведен в тяхното селище, той става непосредствен свидетел на канибалско пиршество, последвано от ритуална оргия…

Всеки живот е кладенец от самота и става все по-дълбок с годините. Повече от всеки друг, аз като сирак, дошъл от нищото, изпитвах вродена предубеденост към привидната заедност в едно семейство. Ала в онази нощ моята самота, сама по себе си голяма, изведнъж стана безмерна, като че ли дъното на кладенеца, слизайки все по-надолу, внезапно поддаде и аз пропаднах в черен мрак.

Приклещен на острова, героят живее с племето в продължение на десет години, докато един ден не го приканват да се качи на едно кану. След завръщането му на Стария континент желанието му да подреди и осмисли спомените си расте с годините редом с потребността да разбере какво се е случило на острова и защо индианците са го пощадили. Тонът на разказа, издържан в авторефлексивен ключ, става все по-ангажиращ, все по-плътен от философска гледна точка благодарение на изобилието от нюанси в обрисуването на природни явления и емоционални състояния. Въздействието на чутото  - да, написаното се усеща като чуто - е толкова мощно, че авторът постепенно се смалява и изчезва зад обезоръжаващата изповед на своя герой, прозрял съкрушителната летливост на битието, колкото съкрушителна, толкова освобождаваща:

Няма човешки живот, който да е по-дълъг от последните секунди на прозрение, които предшестват смъртта. Двайсет, трийсет, шейсет, десет хиляди години минало имат същата продължителност и реалност. Единствената истина, която остава от колосален пожар, е пепелта. Ала във всеки живот има и някакъв определящ период, който безсъмнено също е илюзия, но въпреки това ни формира завинаги. Това е една илюзия, малко по-плътна от останалите, и ни се дава, за да можем, когато я назовем, да си представим по един или по друг начин думата живот.

Вдъхновен от действителен случай, аржентинският писател Хуан Хосе Саер ни предлага роман, изваян безукорно както концептуално, така и стилистично, в който грозното и отблъскващото се редуват с красивото и възвишеното, колективното безумство и жестокост преливат в братска вежливост и щедрост, както в самия живот, по силата на някаква неизбежна, универсална цикличност. Създаден през 1983 г., „Свидетелят“ изследва (не)съответствието между съществуване и описание на въпросното съществуване, между „чуждостта“ и културната идентичност. Неслучайно критиката определя произведенията на Саер, независимо от жанра, в който са кодифицирани, като „архитектура, основана на множество безкрайно пресичащи се планове“. Сякаш авторът е изчел цялата световна литература, сякаш е слушал всякакъв вид музика, сякаш е обсъждал всички философи… „За да може в смесените води на Рио де ла Плата да потече един радостен и неподражаем дискурс, който свързва бреговете на всички култури.“

Онова, което в първата привечер, когато стъпва на брега, на „свидетеля“ му изглежда чуждо, в неспирния поток на времето, моделиращо и променящо всяко човешко съзнание, започва да му става близко. Защото, ако за всеки човек собственото му минало е несигурно и трудно за разполагане в строго определена точка във времето и пространството, за него, произлезлия от нищото, истинността на миналото е още по-съмнителна. Когато стъпва на острова, младежът изживява себе си като „мека глина“, десет години по-късно го напуска с усещането, че се е превърнал в „изваян камък“. С времето ужасът и отвращението, които индианците му вдъхват в началото, биват заместени от състрадание…

Огънят, който ги изгаряше, вездесъщ, гореше едновременно у всеки индианец поотделно и в цялото племе. Единен огън, който не се запалваше изведнъж, а по-скоро тлееше непрекъснато и навсякъде и от време на време лумваше. Отвявани и довявани от този палещ дъх, те бяха господари на делата си точно толкова, колкото пръстта, завихряна в спирала от ноемврийски тайфун.

И така, докато споделя своята история на белия лист, докато драскането на перото му и скърцането на стола отекват в нощта, докато все още вижда ръката си – изхабена и набръчкана старческа ръка – да се плъзга от ляво надясно, оставяйки черна диря на светлината на свещта, разказвачът си дава сметка, че онзи беззащитен младеж, ридаещ в един „дивашки“  свят, е присъствал, без да го осъзнава, на собственото си раждане.

Автор на публикацията: Юлия Петкова

• Хуан Хосе Саер