Новини
79 години от рождението на Кирил Кадийски
Днес, 16 юни, поетът Кирил Кадийски щеше да навърши 79.
Името му се римува само с две думи: гениален творец. (И конгениален преводач, но то е същото.) Разбира се, можем да бъдем по-разточителни: виртуозен поет със самороден талант, могъщо въображение и несекваща енергия, взривоопасна ерудиция и гражданска съвест, неумолимо чувство за хумор и неподкупен нрав… И все нещо ще остава отвъд казаното, недоизказано и неназовимо. Личността му е толкова пъстра, а словото му – пламенно и кипящо, че достойно да ги обхване е единствено мълчанието. Мълчаливата възхита.
Във всеки случай творчеството на Кадийски е колосално: като идейно-тематичен заряд и художествен размах, като сечение на различни културни пластове, естетически филтри, философски дълбини и равнища на възприятие. Версификационното майсторство и каскадите от нестандартни идеи, вложени в собствените му поетически опуси - а те са неизбродими – по сложност и бравурност се равняват на вложеното в поетическите му преводи - неизброими и неизбродими…
И понеже тези дни пак се вихрят дебати около статута или „лекотата“ на литературните награди у нас, трябва да признаем, че националните награди не бяха по мяра нито на творческия, нито на човешкия и духовния му ръст. Той постигна международно признание, без да се домогва до него и без да го очаква. Единствено защото го заслужава.
Тук е уместно да припомним думите на Светлозар Жеков: „Кирил Кадийски, един голям български творец, без да е получил и до днес подобаващо официално признание за творчеството си в България, още преди години беше приет в лоното на големите световни поети на ХХ век – във френската академия „Маларме“. Нейният председател Жан Оризе написа за Кадийски: „За мен той е най-значителният поет от своето поколение в България. Неслучайно го избрахме за член-кореспондент на нашата академия „Маларме“, нареждайки го до безспорни поети като албанеца Исмаил Кадаре, финландеца Пенти Холапа, румънката Ана Бландиана, руснака Андрей Вознесенски, ирландеца Шеймъс Хийни (Нобелов лауреат), ливано-сириеца Адонис и Йостен Шьостранд от Шведската академия…“ А френският критик Стефан Баке отбеляза: „Подобно на Манделщам или Бродски, Кадийски предлага свой модел на размисъл върху отминаващия век“.
Кадийски бе същински „екзегет“ на френската поезия в цялата ѝ необозрима палитра. Няма как да не се съгласим с Доротея Табакова, според която тритомникът „Антология на френската поезия (IX - XXI в.)“ е дипломатически, а не преводачески жест („Преводният текст винаги е конгломерат от две души и е абсолютно невъзможно да си представим един безличен преводач на поезия“.)
Истината е, че Кирил Кадийски беше огън, неизтощим дух, повратлив ум, наситена с благородна ярост атмосфера, въздухът, който споделяше със своите приятели и съмишленици. Този въздух днес липсва страшно. Отчасти защото времето е такова, задушно до болка. Липсата на поети личности днес е осезаема, за поети с огнен дух и социална чувствителност да не говорим.
Днес този корифей на възвишеното словесно изкуство, повелител на небесните концерти и ненадминат претворител на най-великите поетически гласове на всички времена щеше да навърши 79 години. В негова памет ви поднасяме шепа думи, изтръгнати от собственото му бездънно „ковчеже“, пълно с тежки късове самородно злато.
ИЗГНАНИК НА ЗЕМЯТА
(откъс)
Насита нямат алчните души!
Зелен вампир, дървото месечината души,
жълтиците ѝ спастрени да вземе,
да ги плячкоса и самото то след време
да се зарине в злато пак, в окървавено злато.
И ще кълне, и ще проклина свойта участ зла то!
Дали кинжал и примка, и отрова,
или ГУЛАГ – не, няма връщане от рова,
а може би вратата, през която кой не влезна,
но не излезе никога – отново висината звездна
да зърне като Данте. Или по-смразяваща картина –
че днес светът и адския девети кръг надмина
и този свят отново цял е в пепелища,
и пепелта на сълзи, пот и кръв не се насища.
Дали пък Господ бог отново кал не меси
за нови люде – да спаси земята от безкрайните намеси
на днешния човек – безумна твар! – в делата божи?
Не може вече този свят да се лекува с кървавите овчи кожи
на облаците, ни да се закърпи израненото му тяло
с дъждовни сребърни конци. Създание изнемощяло,
добре е вече този свят да си отива.
Жестока участ! Но Земята е къде по-уязвима и от Тива
със седемте врати... Която днес е там, където
не се излиза – и през седем порти! – от Небитието...
РЕИНКАРНАЦИЯ
Залязва слънцето и в тоя смутен час
за кой ли път в живота ми залязва
и моята душа – незаздравяващата язва,
на всичко тук, което съм самият аз.
Аз слънце съм – но не, не съм с Коперник
в небето скитал и край теб, о, моя ледена луна –
тъй както край ковчеже със жълтици стар скъперник –
въртя се ден и нощ и търся топлина.
Каква утеха е – уви! – че някой ден
душата ми завинаги ще е вселена
сред звездни светове – безмълвни като мен…
И там нима ще бъда възмезден
за земните тегла, обидите, тормоза,
щом цялата пулсираща Вселена
е нечий черен дроб, разяден от цироза…
МЕМЕNТО МОRI
Виж колко бели облаци – съдрал си е савана
и е избягал Лазар – жив в смъртта… А пък Пилат –
мъртвец в живота – в гроба на разкошната си вана
се е излегнал пак и римско гробище е целият палат.
И беден, и богат – умира всеки тук, с чиято
червена, синя кръв опива се самата смърт…
Ловецът само е разбрал, че ято
са дните и отлитат… Но дали? Щом бързат да измрат
зад хоризонта? Времето не спира никога, та днес ли
да кажем: – Миг, постой, поспри,
виж дарове – живота си – стотици пак са ти донесли…
Пасе, пасе цял ден на слънцето овенът вакъл,
тучнее, златното му руно тъй искри,
че само мръкне ли, ще лумне като факел –
душата на нощта да озари…