Детето

Янис Палавос – „Детето“, разкази

Откъс от разказа ЯНИС

Когато научихме преди два дни, че Янис е в болницата – обадиха ни се от интензивното, имал отравяне, листериоза от марулите, пощальонът го открил превит на две, – и аз, и всички в селото отпървом се сетихме за лъжите му. И казвам всички, защото никой, дори и малцината, които го взимаха на подбив и му викаха, че е мръднал, дори те не го отбягваха, ами напротив – канеха го на сбирки и угощения, напиваха го с ракия, а той настройваше лютнята и захващаше историите си. Беше жива латерна, но не беше някой особняк. Не ставаше за посмешище. Янис бе разказвач, като огнище, на което хората си топлеха ръцете. Ако някой се опиташе да му се подиграва, останалите се намесваха. С него винаги беше весело и ако не беше там, другите се захващаха да разправят за подвизите му и подражаваха на гласа му. Сега аз – с ръце на волана, току-що минал покрай езерото на път към болницата „Мамàцио“ в Козàни – и жена ми Анна, която седи до мен и гледа през прозореца нивите с пшеница, се ровим мълчаливо в историите му. И си спомням как някога в Ливадия, към Катафиги, видял през нощта пиерийските музи и танцувал с тях, без да става. Как, за да избута заседналото в калта рало, се засилил от върха на планината и ралото се озовало чак в Ѝмера. Как при една джанка се борил с грамадна половинметрова жаба, победил я и после я изпратил в Янина в таверната на негов познат. Но от всичките истории, от всичките му измислици си спомням най-вече тази, която все се върти в ума ми от завчера, след телефонното обаждане. Онази, която знаех от дете и съм го чувал оттогава да я разказва и на други хлапета, а и на моите деца, на площада, в кафенето и при скарата. Бях на осем години и му занесох с каната мляко от нашата крава. Стоеше в хола по потник, с един издъхващ вентилатор в лицето. Ядеше череши от шепата си. Тогава беше към петдесетгодишен. Вече не работеше, езерото му бе отнело земите. Дигата бе построена, Алякмонас бе залял полето. От шейсетте декара му бяха останали два, на брега на езерото. Под водата бяха погребани нивята с ечемик, малката кошара и къщата, в която си отдъхваше цялото семейство, когато падаше мрак и не сварваха да се качат до селото. Всичко това бе отчуждено от ДЕИ за съоръжението. Янис преживяваше с парите от отчуждаването. Жена му бе починала, синът му следваше в Атина. Имаше градина зад родната си къща и се изхранваше главно със своите зеленчуци – на тази възраст не пожела да ги зареже и накрая го пратиха в болницата. Изкарваше по някоя парà всяка събота на пазара от продажбата на подправки от каньона – джоджен и мента, – катереше се и ги навързваше в уханни китки. За да му минава времето, взимаше една въдица и ловеше риба на края на езерото, на празното място, останало от целия му имот. Та като влязох да оставя млякото, ми показа черешите и ме попита:

– Знаеш ли, Танасис, къде ги открих?

– Не – отвърнах и той ми направи знак да слушам внимателно.

– Слушай сега да ти разкажа – и започна да разказва, като бършеше потта от страните си, докато говореше.

Ловял, значи, риба следобеда на езерото и понеже слънцето го заслепило – било месец юни, – легнал да подремне и завързал с канап въдицата за китката си, та ако клъвне рибата, да дръпне и да го събуди. После си смъкнал шапката и се настанил удобно на столчето. Така и не разбрал колко време е спал, слънцето го ожарило, когато канапът се разтърсил и силно го задърпал. Янис станал да навие кордата, но тя не му се давала. „Яка пъстърва, помислил, чак ме влачи към водата, голяма сила.“ Понечил да пререже канапа, но не сварил, рибата дръпнала и го повлякла заедно с въдицата към дълбокото. Янис се мъчел да се развърже и когато накрая успял да се освободи от възела и очите му се прояснили, разбрал, че се е озовал при старите си нивя, дълбоко под водата. А наоколо всичко се простирало така, както го бил оставил преди десет години, когато инженерите го прогонили. Всичко било обляно в светлина, проникваща косо през повърхността. Освободил се Янис от въдицата, на която се била закачила една сребриста пъстърва, и започнал да се рее като космонавт над старите си места. Слязъл на дъното и видял агнетата си да пасат детелина, съзрял къщата с перденцата от майка му и посевите, слегнали се от плод. Отишъл и прегърнал мулето, а после се върнал до черешата – оная, дето я засадил братът на баща му, любимият му чичо. За това дърво Янис се грижел като за човешко същество, плевял тревата наоколо, носел му специален тор от Солун, седял в подножието му и се учел да свири на лютня. Вдигнал очи и видял сочните алени череши, защото било точно времето, когато зреели през лятото. И се по катерил по стъблото, седнал на един от клоните и взел да бере череши и да ги яде лакомо една след друга, червени и черни, пращящи от сок. А наблизо пъстървата, която го довела, безгрижна и закръглена като куче, го гледала и обикаляла наоколо, накрая приближила и се спряла до него. С едната ръка Янис ядял, с другата милвал рибата по лъскавия гръб…