Блог
Родината на роба е гневът
Корицата на българското издание на „Джеймс“ е пестелива откъм информация за автора Пърсивал Евърет. Изтъкнат професор по английски език в Университета в Южна Калифорния, той има над 20 романа в творческата си биография, но също така е автор на сборници с разкази, поезия и детски книги. Сред последните му книги са „Д-р Но“ (финалист за наградата на NBCC за художествена литература и носител на PEN/Jean Stein Book Award), „Дърветата“ (финалист за наградите „Букър“ и PEN/Фокнър за художествена литература), „Телефон“ (финалист за наградата „Пулицър“), „Толкова много синьо“, „Изтриване“ и „Аз не съм Сидни Поатие“. Носител е на наградата за цялостен принос „Иван Сандроф“ на NBCC и наградата „Уиндъм Кембъл“ от Йейлския университет. През 2023 г. „Американска литература“, екранизацията на романа му „Изтриване“, му спечелва слава извън академичните среди и ценителите на експериментална литература (с цялата условност на това понятие). „Изтриване“ е обезоръжаваща метафикционална сатира на издателската индустрия и стереотипните представа за афроамериканските писатели. Темата за духовната свобода и равнопоставеност, за предизвикателствата, свързани с идентичността и расовата сегрегация в Северна Америка, пронизва и други негови творби, но е без съмнение основна тема в романа „Джеймс“ (2024), финалист за „Букър“, увенчан с награда „Къркъс“, Националната награда за художествена литература и „Пулицър“ за художествена литература, номиниран за много други отличия.
„Джеймс“ примамва читателя с брилянтната простота на централната си идея. Евърет преразказва класиката на Марк Твен от 1884 г. „Приключенията на Хъкълбери Фин“ от гледна точка на Джим, избягалия роб, който се присъединява към Хък в пътуването му по река Мисисипи. Въпреки че може да се насладите на „Джеймс“ и без да познавате оригинала, силата му произтича от връзката му с книгата на Твен. Излязла от печат около две десетилетия след Американската гражданска война, именно това е историята, за която Ърнест Хемингуей казва: „Съвременната литература произлиза от една книга на Марк Твен, наречена „Приключенията на Хъкълбери Фин“. Действието се развива в Американския Юг в края на XIX век; книгата е замислена като сатира на южняшките порядки. И макар романът да е част от училищната програма в САЩ, още през 50-те години на миналия век се развихря дебат за това как и дали трябва да се преподава, защото в текста има повече от 200 случая, в които се употребява думата „негър“. Въпросът е: как би се възприело това в десегрегираните класни стаи? И може ли, или трябва ли, един бял учител да се опитва да прочете на глас диалога на Джим, написан на диалект? През 1984 г., в дълго критично есе на страниците на Mark Twain Journal, афроамериканският писател Джулиъс Лестър пише: „Благодарен съм, че сред многото унижения, нанесени ми в детството, избегнах „Хъкълбери Фин“.
Проблематичен в книгата на Твен - чийто антирасистки дух е неоспорим - е самият образ на Джим, може би най-изявеният чернокож персонаж в американския литературен канон в продължение на десетилетия. Докато 14-годишният Хък се бори да примири своите заучени предразсъдъци с растящата привързаност към поробения си спътник, Джим – възрастен със съпруга и деца – е почти едноизмерен образ: лоялен, суеверен, простодушен. Основната му цел в романа е да подчертае моралното израстване на Хък.
„Джеймс“ преосмисля романа на Марк Твен и неговия свят, променя характерите на героите и сюжета според непоколебимите съвременни схващания за робството като дехуманизираща, позорна за човечеството система на отношения. Пърсивал Еверет поема риска да реконструира и обогати личностната идентичност на Джим. Резултатът е забавен, остроумен и провокиращ дълбок размисъл текст – отчасти критика, отчасти възхвала на оригинала. Би било жалко да се разкрият всички начини, по които Еверет подкопава и възкресява оригиналната история. Една от водещите идеи е, че Джим е нещо като представление, маскировка, която скрива истинския Джеймс. Първо, Джеймс не говори по начина, по който Твен – или Хък – си мисли, че говори. Насаме, на хартия и сред други чернокожи хора Джеймс говори и пише на правилен, официален английски. Югът, както го виждаме през очите на Джеймс, е нещо като „Шоуто на Труман“ за бели хора, в което чернокожите актьори внимават да не нарушат установените представи за себе си, за да не си навлекат неприятности. Затова веднага щом бял човек се окаже в обсега на слуха им, чернокожите герои започват да използват диалект. В една полукомична сцена Джеймс обучава децата си на правилните форми на неправилна реч. И докато Джим на Марк Твен е невеж и суеверен, Джеймс е разсъдлив библиофил, който не вярва нито в Бог, нито в закона – „законът казва, че съм роб“, още по-малко в справедливата воля на бялото мнозинство, освен това спори в сънищата си с Волтер и Джон Лок и таи амбицията един ден да напише книга.
Никога не бях виждал бял човек, обзет от такъв страх. Впечатляващата истина обаче бе, че не пистолетът, а езикът ми, фактът, че не се вмествах в очакванията му, че можех да чета, го бе смутил и изплашил до такава степен.
Както в оригиналния роман, Джеймс и Хък бягат заедно по Мисисипи: Хък бяга от баща си, пияница и насилник, а Джеймс - защото ще бъде продаден. И ако „Приключенията на Хъкълбери Фин“ има части, в които Джим и Хък се разделят, сега „узнаваме“ къде всъщност е бил Джеймс през това време. Един от тези епизоди, обилно полят с ирония, е свързан с „наемането“ на Джеймс, който е благословен с приличен теноров глас, да участва в гастролиращо шоу на менестрели. (Расистка форма на забавление, популярна в САЩ през XIX век, при която бели актьори се гримират като чернокожи и представят карикатурно сцени от живота на чернокожите, музика и танци.)
Езикът на книгата е прецизен до педантичност. Хъкълбери Фин е опиянен от романтиката на бягството, но трезвата бдителност на Джеймс постоянно му напомня, че залогът за един избягал роб е живот срещу смърт. Впрочем Джеймс демонстрира на пръв поглед необяснимо равнодушие, когато става въпрос за избухналата Гражданска война между Севера и Юга. Защото робството е фактическа война – не разполагаш с волята си, с тялото си, дори името си не притежаваш. За родения в робство е трудно да си представи, че белите хора, способни да убият заради един молив или да изнасилят дъщеря пред очите на баща ѝ, биха водили война за каузата на чернокожите, ако не виждат някаква лична изгода. Един от най-популярните моменти в книгата на Марк Твен включва двама герои, наречени Кралят и Херцогът, двойка безсрамни мошеници, които се присъединяват към Хък и Джим на техния сал. В прочита на Еверет този епизод добива много по-обезпокоителен оттенък, защото двамата стари измамници притежават пълна власт над Джеймс.
Кулминацията от пътешествието на Хък в „Приключенията на Хъкълбери Фин“ е пасажът, където той се колебае дали да предаде Джим на собственика му. Хък се отвръща от расисткия морал, който е интернализирал в детството си, и избира лоялност към Джим, въпреки че вярва, че това е равно на „абонамент“ за ада. Книгата на Еверет обаче напомня на читателя, че саможертвата на Хък остава чисто теоретична. Въпреки умелия хумор, трагикомичните сцени и пленителната лекота на разказа „Джеймс“ остава история на един човек, който много добре знае, че вече живее в ада. Робът няма родина, освен ако не броим робството за родина, истинската родина на Джеймс е справедливият гняв.
Ако домът ти е бил ад, то дали завръщането в ада може да се брои за прибиране у дома?
Все пак е възможно, докато четете „Джеймс“ – и това наистина ще ви изненада - на моменти да се смеете истерично. („Белите ни уверяват как всичко щяло да е прекрасно, като идем в рая. Моят въпрос е: те ще бъдат ли там? Ако е така, аз ще си уредя нещо друго.“) Много писатели избягват хумора, когато създават истории за трагедии, особено когато последните засягат сурови обществени предразсъдъци и дълги исторически периоди. Но „Джеймс“ доказва, че това може да бъде предимство. Обратното би било лоша услуга на хората, преживели хомота на робството – защото тези хора, въпреки обстоятелствата, винаги са намирали начини да се влюбят, да имат деца, да създават изкуство и да се смеят.
Освен че е писател и преподавател, Пърсивал Евърет е художник, музикант, ездач, рибар, математик, баща, съпруг. През 2016 г. е избран за член на Американската академия на изкуствата и науките, а през 2023 г. се присъединява към Американската академия на изкуствата и литературата. Освен това е включен в списъка „Тайм“ 100 на най-влиятелните хора на 2025 г. А книгите му учат, че даже когато е тежък и несправедлив, животът си струва да се живее.