Блог
Музика на безпокойството
Екстравагантна вихрушка от размисли и видения. Мистериозни връзки и герои, които вълнуват. Смело композирани пасажи под формата на импресии, които бъркат в раните на днешния свят. Мащабът на „Тревожни години“ като теми и мотиви е далеч по-внушителен, отколкото може да се очаква от литературен дебют. Като добавим умелия превод на Здравка Букова, удоволствието на необременения с предварителни нагласи читател е гарантирано.
За меломаните Пийт Таунзенд едва ли се нуждае от представяне, а почитателите на британската рок група The Who едва ли е необходимо да бъдат убеждавани в смисъла да прочетат първия му роман. Бандата е трасирала пътя на редица знайни и незнайни музиканти благодарение на своя оригинален почерк и стил (определян често като прогресив рок или арт рок) и на премислените текстове, нелишени от философски прозрения, т.е. Пийт Таунзенд и неговите колеги имат огромно наследство и влияние не само защото са технични музиканти, чиито легендарни изпълнения на живо са наелектризирали публиката до краен предел, но и защото винаги са имали какво да ѝ кажат. Въпреки перипетиите и трагедиите, които преживяват - например Джон Ентуисъл умира внезапно в навечерието на турне през 2002 година, Пийт Таунзенд и Роджър Долтри остават активни поне до началото на 2025-а.
Както сам споделя в едно интервю, Таунзенд е възнамерявал да създаде роман опера, но процесът на писане превръща сюжета на „Тревожни години“ в психологически роман. Разказвачът Луис Докстейдър е търговец на т.нар. аутсайдерско изкуство. За целта французите са изковали понятието art brut, или сурово, нерафинирано изкуство, в чиято основа стои някакво откровение или „духовен взрив“. Сред представляваните от Луис художници аутсайдери е Пол Джаксън, някогашна рок звезда. Пол е претърпял по-скоро психологически срив, в резултат на което живее в отшелничество, с нова самоличност, и създава картини, върху които проектира своите апокалиптични видения…
Експлодиращи звезди. Война. Далечни експлозии, викове на болка и ужас. Немски войници. Френски. Британски. Афганистански. Иракски. Американски гласове. Холокост, апокалипсис, война, потрес. Самолети пикират, стрелят. Танкове маневрират. Ракети пищят. Двигатели. Маршируващи ботуши. Падащи стени. Детски гласове. Звукови данни от минало-настояще-бъдеще, съответно звуци от перфолента, морзови, от мобилен телефон. По-близки експлозии. Още крясъци на болка. Победоносни викове. Паради на победата. Ликуващи тълпи. След това още по-мощна експлозия, грандиозна. Падането на радиоактивен дъжд. Още радостни възгласи. Още плач. Далечни речи на претъпкан градски площад. Диктатори, миротворци, пацифисти, подстрекатели на войни… Не отивай, никога няма да се върнеш, мой дълг, мой дълг, мой дълг, моя религия, няма друг Бог освен Бог, единствения спасител. Нови експлозии. Камбани. Звън, нарастващ до невероятна какофония. После само една камбана, траурна.
Уолтър, другият главен герой в книгата, е кръщелник на Луис, свръхчувствителен млад музикант, който започва да получава звукови халюцинации или пристъпи: физически долавя вълненията и страховете на своята публика и това става причина, след като натрупва състояние, да загърби сцената. Луис решава да запознае Пол и Уолтър с надеждата споделеният опит да послужи на младия мъж да разтълкува и претвори натрапчивите си фантазии, тревогите и страховете, от които не може да се отърси. В резултат от тяхната среща Уолтър временно се оттегля от сцената и се посвещава на една дълго подхранвана своя мечта – да построи градина тип лабиринт. Да бъде ландшафтен градинар. Не си мислете обаче, че тестостеронът доминира в „Тревожни години“. Жените, тяхната решителност и изобретателност, са сред големите изненади в романа на Пийт Таунзенд. Именно те са моторът на действието в книгата въпреки (или заради?) изживените и преодолени от тях травми. А драматичните интерлюдии, които посичат разказа като своеобразен контрапункт или като продължение на виденията на Уолтър и Пол, пресъздават стоновете на природата, повлияна от човешката жестокост. Светът се задъхва, сякаш се поклаща около оста си заради човешкото безразсъдство, което поражда тревожност…
Аз вървях към заника на живота си, но си давах сметка, че ако бях по-млад и с малки деца, никак нямаше да ми е весело… Природата беше изцяло променена; нищо естествено не бе останало незасегнато от експлозията на човешката раса и заплахата от истинска експлозия, която можеше да последва, ако не бъдеше постигнато общо съгласие кой е Бог, ако изобщо такъв персонаж съществува в някакъв вид или форма.
Пийт Таунзенд е създал засмукващ вниманието разказ от първо лице: динамичен ритъм на повествование, богато на психологически нюанси; начетен и прям разказвач, склонен към авторефлексия; ефектна композиция с остроумни вмятания, отклонения, ретардации или ретроспекции, умело въвеждане на нови герои и пр. Всичко това служи като допълнителна котва за читателя и го дърпа напред през страниците, карайки го да вярва, че го очаква шокиращ развой на събитията. Едва на финала ни се разкрива същинската мотивация на Луис да напише книгата. Там настъпва диафония в разказа: властно се намесва втора гледна точка, тази на Селина, приятелката на Луис. Спонтанно изниква въпросът дали цялата история не е опит за изкупление. Възможно ли е през цялото време Луис да е бил манипулиран от човек, който също е подвластен на някаква обсесия? Образът на Луис Докстейдър придобива плътност именно в последните 50-ина страници, които се четат „на един дъх“. И става ясно, че докато Луис е писал, реалността е привнасяла нови и нови отсенки и обстоятелства, които са видоизменяли първоначалното му намерение.
Условно книгата е разделена на няколко подкниги. Книга 3, глава 20, принуждава читателя да се обърне назад към самото начало и да си припомни мотивите на разказвача да започне историята. Виденията на героите, отчасти проклятие, отчасти спасителен пояс или механизъм за справяне с действителността, създават особена, почти метафизична атмосфера, а разкритията на финала навяват усещане, че през цялото време сме чели психологически трилър. Пред очите ни се разгръща цял гоблен от навързани човешки съдби, очертава се релефът на човешките характери, постепенно изплува истината за отношенията между героите. Съвсем естествено стои преходът от списъка с екзистенциални заплахи, обособени в изразителни фрагменти, към личните проблеми на Луис и недвусмисленото му признание например, че дрогата е ад. Ад на безтегловност и халюцинации, „бурни пререкания с еротични нимфи и диаболични гаргойли“ и хаотични действия, чиито последици може да бъдат фатални…
Оригиналното заглавие на романа е The Age of Anxiety – тук подозрителният читател може да направи асоциация с дългата едноименна поема на У. Х. Одън, която се занимава с теми като религията, любовта и морала, политиката и гражданските права, отношението между хората и анонимния, безпристрастен свят на природата, най-вече със стремежа на човека да конструира своя идентичност в един изменчив свят. И сигурно ще има право, защото днешният свят се променя бясно, при това в опасна и трудно предвидима посока, което означава, че днешният човек навярно се чувства още по-несигурен, отколкото преди 75 години, когато излиза поемата на Одън. Във всеки случай героят на Таунзенд отправя призив за надежда и успокоение, в който ирония почти не се долавя: „Не трябва да се страхуваме; можем да вярваме в човешкия род. Не е необходимо да изгаряме вещици.“
Все пак личното чудо на разказвача се състои в откритието, че всички си имаме по някоя съпътстваща същност, която е независима от блясъка и лустрото на публичния Аз. Тази паразитираща безплътна душа изразява себе си чрез нас и ни кара да се съмняваме дали не сме луди. Но тъкмо тя оцветява творческите ни пориви. Тя претворява фрустрацията в изкуство. Благодарение на нея и най-тревожните звуци около нас и в нас добиват мелодичност, превръщат се в джаз, фуга или птича песен…